Животът е безкрайно пътуване...към себе си

WHY SHOULD I BE A VEGETARIAN ?

В един студен ноемврийски ден, малко преди изложбата на Ян Артюс - Бетран завинаги да отпътува от София, аз реших да я разгледам. Беше мъгливо и прехвърчаше сняг – в сивотата наоколо картините изпъкваха почти заплашително. Гледах, четох... – отне ми доста време да обработя и абсорбирам цялата тази информация, която някой грижливо и прецизно е събрал за мен. Да, за мен – чуствах се така, сякаш „Земята от високо” си е само моя и посланията са написани, за да ги прочета точно Аз.
Изведнъж попаднах на една фотография, която представлява кланица в Индия. Говеда : много, полуразфасовани; кръв навсякъде; работници си почиват, поседнали върху трупове на животни – и пушат цигари. Такъв е животът. Да, ама не !!! Зачетох се в текста под картината – 2/3 от световното население са вегетарианци. Нараства броя обаче на тези, които обичат да си хапват мръвки – дори и в държава като Индия, с традиции в растителното хранене.

Кратка ретроспекция:
Не ям месо от 16 – годишна. Сега съм на 29 навършени. Спрях да ям мръвки, когато в живота ми съвпаднаха (по време на случване) две много странни събития. Е, за възрастните те са си най- обикновени, но не и за една „16 - годишна пикла” като мен.
Първо, гледах филма „Живи”. Сещате ли се, историята за онзи самолет, дето се разби в Андите на 5000 м надморска височина, и хората нямаше какво да ядат, и за да оцелеят, започнаха да режат от труповете на тези, които вече бяха „сдали багажа”. Филмът е направен по истински случай, и, освен безкрайна любов към планината, запали в мен пламъка на една идея, която живее и до днес.
Второ, посетих упражнения по анатомия в Медицинска академия. Най- добрата ми приятелка от училище, ходеше със студент по медицина. Решихме значи да се направим на смели, но ето какъв беше резултата: пред погледа ми още се мяркат отрязани ръце и крака (някои от които „в комплект” с члена) – студентите ги вадят от големи казани и си човъркат с пинсети по тях. Учат се. До тук добре. В другото отделение обаче, лежат цели трупове, с отворен гръден кош или черепна кутия. Заприличаха ми на пълнени кокошки, само дето ориза го нямаше. Видях и разбрах (получих безспорни доказателства) – веднъж на кино, и втори път „на живо”- че човешкото месо изглежда досущ като животинското, че е ядливо, че е е въпрос на време всички хора да го разберат, че разликата между това да сме канибали или да ядем животни е минимална и опасна....

„Две трети !!! Две трети !!!” – само това ми гърмеше в главата, и вече нищо друго нямаше значение за мен. Значи така, а, майко и татко, и мили мои приятели, а също и кръчмарите, съдържателите на заведения, работодателите, колегите....., да изброявам ли още...Значи аз съм „ненормална”, „луда”, „ще се разболееш”, „трябва да престанеш с това”, усмивки „под мустак”, „гледай я пък тази !”....Аз, която съм част от тези две трети, а вие сте част от едната, ВИЕ сте малцинство, а не аз !!! Колко съм глупава, че не съм го знаела до сега !!!


In conclusion let us return to Pythagoras who said, "As long as man continues to be the ruthless destroyer of lower living beings, he will never know health or peace. For as long as men massacre animals, they will kill each other. Indeed, he who sows the seeds of murder and pain cannot reap joy and love".

МАТОЧИНА - ГОРЧИВО БЕЗВРЕМИЕ


story:4ebura6ka
photo: sandi & annra


Когато пътуваш далеч, и все по-надълбоко из тази равна – неравна и прашна земя, без да знаеш къде отиваш, какво да очакваш – и само залезът е зад гърба ти, и светлината - последната светлина - проблясва в огледалото за обратно виждане, тогава отново се раждаш.

Животът ти започва отначало и файловете от историята му са изтрити, за да се превърнеш в blank document и светлината и тъмнината да играят там наволя.

Едно след друго изплуват очертанията на разрушени къщи и подпалени дървета, гърчили се кой знае в какъв пожар; долчинки усойни и пестеливи рекички;
...и много бодлива, ръждясала тел...




Не мога да повярвам, че това е България – и то България от 21 век –






чувам далечните стада и лай на кучета, който сякаш минава през звукови филтри – тази земя е потайна, скрит живот кипи някъде в гънките на баирите – или тя просто е мъртва. Пътят е напукан – а залезът измъчен и обзет от меланхолия; тръпки ме побиват – яркожълти минзухари са покълнали навсякъде.


И страх - не страх – а поглед към безкрая на времето и пространството, като след ядрена катастрофа вещи разпилени навсякъде – а хората ги няма, хората ги няма....








А тук таме, когато ги срещаме – те са загорели от слънцето и се давят в тютюна, а питат за цигари.




Нощем е почти страшно – в гробовната тишина вият чакали и – буквално – над главите ни прелитат ята от кукумявки. Онзи, който е свикнал с човешкото присъствие в града се чуства изтерзан и оголен тук, на ръба на държавата, притулен до една от оцелелите й бойни кули.

Ние сме на ръба, далеч от хората, малко по-близо до звездите, на които хич не им пука за нас, и усещането за разруха ни залива. Ние сме на ръба на търпението, на ръба на оцеляването, на ръба на пропаст – и на ръба на нощта. Безмилостно нежно пада тя тук. Тъмно е, но снежнобялата ни кола се откроява на хълма, кацнала като някакво НЛО – наша каручка и дом едновременно.

Имам странното чуство, че тук всички хора са обзети от неспирен тежък махмурлук, препили от спомени по миналото. Те не се уповават на никого – и си отиват един по един – кой в чужда земя, кой в земяТа. Учудващо естествено и безперспективно тече животът тук – логично ! Перспективата е изкривен поглед към „непременно – трябващото- да – се състои – бъдеще”. Ние, „модерните”, не сме свикнали да живеем така. Който иска да се потопи в света без история – или с история, но без бъдеще – е добре дошъл тук. Тук вече нищо не се случва – и нищо не се променя – освен, че пукнатините в асфалта, където го има, стават все по-дълбоки....

Това е едно почти интимно пътуване ( какво е „интимно” междувпрочем ? – когато сте само „ти и...”. В случая – гънките на релефа) . Тайни, интимни долчинки, в които колата потъва, сякаш хлътва, всмукана от гравитацията. После отново се издигаме, за да си поемем въздух, да надникнем в светлото петно на небето, да потвърдим, че има хоризонт...Боже, колко е тънък пътят – аха, аха да се скъса...Да не забравя да кажа, че срещнахме ловци. Животинската популация със сигурност взима превес тук, в потайните покрайнини, близо до селото, кръстено на най – омайната и успокояваща билка – Маточина.

Маточина на латински е Мелиса – добре познато име, звучи перверзно, което всъщност значи ...пчела !....

....Дупката в Кулата (Средновековна; Букелон) вече я няма !!!Жалко !


Ах, как объркахме пътя, как объркахме пътя...

А къде ги видяхте тези „дружелюбни хора” ? Всеки гледа да си продаде млякото - единствената разменна монета тук. Мляко в кофи, мляко в буркани, мляко в бутилки, кисело и прясно – попарата си сърбаме току пред кметството, където някога е било или някога ще бъде...

САМОТРАКИ

Островни мистерии


Обещах си, че се върна в Гърция в мига, в който я напуснах.
За първи път се докоснах до митичния й дух по време на първото си посещение на Олимпийския Митикас. След като „седнах на трона на боговете” обаче, тя не стана по-малко привлекателна за мен, напротив. Ето защо, достатъчно бе само да обърна поглед към някой от безбройните й острови, за да тръгна натам – и то не кой да е, а самобитния Самотраки.
Самотраки е остров, който се намира в северната част на Егейско море, принадлежи на област Тракия – слабо популярна като туристическа дестинация област, досами границата с Турция. Бил е населяван с Траки и от там – името му означава „тракийски Самос”. Ако търсите приключения, но не и лукс, това е „вашето райско кътче”. Там е планината Саос, откъдето ,според легендата, Посейдон стоял да гледа Троянската война; там е Плажът с кадифения пясък, достъпен само с лодка, по море; там са изкривените от вятъра в причудливи форми дървета.
До там може да се отиде с влак през Солун и Кавала за Александропулис ( през Свиленград е другия вариант); и със собствен транспорт, като най- удобният вариант е през КПП „Илинден”. „Илинден” е новият граничен пункт след гр. Гоце Делчев. От другата страна най- близкото селище е Като Неврокопи (Горен Неврокоп). Между двете братски европейски държави се е опнал „Тунела на дружбата”. Никой не ви спира и не ви закача за друго, освен за паспортна проверка. От София до Александропулис са около 470 км.
Пристигаме по тъмно на възвишенията над Кавала – гледката е величествена !!! Пълнолуние, морето свети, ослепителна амфитеатрална красота, първото, което се набива на очи, е пристанището и акведукта Камарес, който сякаш разделя селището на две. Той е и сегашният символ на града.
Късно е и тъй като нямаме предварителна резервация за нощувка в къмпинг, това е първата ни и най-важна задача за вечерта.
Не след дълго, но с много разпитване, откриваме „Батис” - мултикомплекс на изхода от Кавала за Солун, който се разпростира на 33 000 кв.м, има 125 места, две дискотеки, бална зала....Къмпинга е наполовина празен, и е точно на плажа.Късметът определено е на наша страна, защото успяваме да убедим рецепционистката, която тъкмо си тръгва, да ни регистрира на сутринта. Разпъваме палатките, разхвърляме багажа и – бързо към морето !!! А морето....Топло и спокойно, празни шезлонги на плажа, chill out в заведението над нас, пълнолуние; скалите – осветени като при „Звук и светлина” на Търново, само че без звук....Всепоглъщащо спокойствие, от което се нуждаем след иначе тежкия ден.



Ден втори.
В 15 ч пристигаме на Порт Александропулис и бързаме да си купим билети за ферибота. Днес, в сряда, в предпоследния ден на август месец, той е само един, в 17 ч. Оказва се, че след ден лятното разписание се отменя и часовете, които сме предвидили за връщане, са различни. Поради тази причина престоят ни на Острова съвсем се скъсява.
Билета за ферито е 11 евро в едната посока и 45 евро за кола. Още в София сме решили, че ще изоставим колата. Поне в този сезон и само за хора резервация не е необходима.
Ферибота, кръстен на планината „Саос”, пътува три часа – и след първия час и половина островът вече започва да се вижда. Но сякаш така и не приближава. Пристигането е почти като раздяла – знаем, че имаме едва 24 часа да прекараме на сушата.
Самотраки е дълъг 17 км, а обиколката му е 60 км .Местното население наброява около 2000 души. Най- високата точка е Фенгари (1600 м), което значи Луна. Съществува поверие, че ако се качиш на върха по пълнолуние (пълнолуние е !), ще ти се сбъдне една мечта. За жалост, подобни опити са завършвали с фатален край. На другата сутрин, когато тръгваме да пъплим нагоре към водопадите, започва да разбирам защо.
Столицата се казва Хора, най-големият курорт се нарича Терма (от там тръгва и пътеката за Фенгари), а главното пристанище – Камариотица. От пристанището до населените места има редовни автобусни линии за по около две евро билета. За разлика от нашите „селски” автобуси, тези имат климатик и обслужващ персонал, който е любезен.
Има и места на острова, които са достъпни само с лодка. Ние така и нямахме време да се порадваме на такова екзотично пътешествие.
Атобусът тръгва от пристанището и спира точно пред входа на къмпинга. Предварително знаем, че в тази, в северната част, има два къмпинга - „свободен” и „нормален”: буквално така са упоменати в интернет. И двата са платени. Ние ще нощуваме в по-близкия, какъвто и да е той. Всъщност, разстоянието между двата къмпинга е два километра – и в двата има бира и закуски, само че вторият е municipal, общински. Може да се бивакува и на открито – и доста хора го правят. Както навсякъде, и тук има нудисти, които се стремят към уединение.
Къмпинга се простира на доста голяма площ – и е така устроен, че да побира пълчища от хора. Мястото за спане е организирано най-често под короните на дървететата. Тъмно е, усещаме, че е полупразен. Обстановката е призрачна – платани и прозираща през тях пълна луна. И светещите очи на котки в мрака. Те са пълноправни господари тук. Също и рибарят Педро, внушителен мъжага, който се оказва наш съсед по палатка. Той е от един месец тук. Пийва боязливо от нашата сливовица, после си ляга и ни пожелава „Лека нощ”. За нас нощта обаче тепърва започва.
Усещам се сякаш влизам в чужд дом. Следите от човешко присъствие са навсякъде – огнища, хамаци, простори за пране, импровизрани алеи..., все малки неща, които показват любов и загриженост на редовните обитатели на това място, които за малко отсъстват, но скоро ще се върнат. На сутринта откривам кичур отрязана коса, защипана с камък, и отделена от тялото глава на кукла. Явно магиите са на почит тук; спомням си какво сподели член на форума за пътешествия преди да тръгнем – „В момента се очаква да има много хора, защото по това време на годината там има международно сборище на... наркомани. В района на мистериите няма да сте топло посрещнати дори по заведенията - местата са запазени за "посветени". Гърците разказват, че Александър Велики бил заченат по време на именно на мистериите, в които майка му е играела значителна роля....”.
Не срещнахме много хора, но тези, които видяхме, бяха съвсем добронамерени.
В Гърция, както се знае, имат сериозни проблеми с пожарите. Макар и изобилстващ от зеленина, на фона на останалите пейзажи, островът все пак си е доста сух. Ето защо, неспирни са предупрежденията да не се оставят запалителни вещества (олио например) безпризорни. Ние накладохме огън в специално направено за целта огнище от камъни, но когато пламъкът му се увеличи, при нас дойде младеж с джип, явно пазача, и доста учтиво ни помоли да внимаваме и да го загасим преди да си легнем.
Когато страстите се разгарят ведно с огъня, спящият Педро се провиква отдалече: „Тихо, тихо!”.
Явно тук си има ред, мисля си аз, и уморена се отправям към палатката. Тъкмо се унасям, и странно раздвижване настъпва из къмпинга. (От къде се взеха тези хора ?). Смехове отекват в мрака. Звуците са приглушени – и когато съвсем изчезват – компанията се разпръсва – се чува само едно дрънчене на звънец, сякаш самия дявол броди в мрака. Но, да не забравяме, че Самотраки е царството на дивите кози....
На сутринта се опитваме да станем по-рано, но явно умората си казва думата – едвам се „отлепвам” в девет – и то заради непоносимата жега. Трябва обаче да хванем ферибота наобратно точно след дванадесет часа, ето защо е наложително да потегляме за нашата разходка колкото се може по-скоро. Избрали сме водопадите на Фониа в посока изток, на 4 км от тук: те са общо четири, като първите три са по-лесно достъпни, а четвъртият е почти на билото и няма да имаме време за него. Спираме да погледнем картата, която си носим, за всеки случай – и изведнъж двама младежи се появяват, сякаш от нищото, и ни питат на английски дали имаме нужда от помощ. Изглеждаме ли загубени или пък просто всички тук са толкова friendly ?
Отбивката за ждрелото е ясно обозначена, а и мястото е доста оживено – така че няма как да се объркаме. На континента по това време реките вече са пресъхнали, но тук водата е в изобилие – тя е спасение от убийствената жега. Забелязвам, че никой не ходи на плаж край брега на морето – плаж няма в истинския смисъл на думата, има много камъни, с най - различни размери - и дървета. Пътеката за водопадите е почти равна и доста приятна, поне до първия от тях, където повечето хора остават да плажуват. От там нататък започва катерене по песъклива и ронлива почва, срещаме плоча на загинал алпинист, навсякъде е пълно с табели „Нагоре – на лична отговорност”.
Ждрелото е дълбоко, в далечината се виждат изваяните от вятъра причудливи скални форми, за жалост, ние не разполагаме с много време – и предпочитаме да опитаме каква е температурата на водата. Брррр, студена !
На връщане се отбиваме за по бира в едно фантастично крайпътно заведение на 50 м от началото на ждрелото. Навсякъде е пълно с “dream catchers”. Посреща ни сърдечният собственик – мъж на средна възраст, с младежки вид и пола – панталон. Преди да си поръчаме храна, задава въпроса „Колко сте гладни” – и в зависимост от нивото на глад, предлага съответстващо ястие. Трудно е обаче двама души да хапнат прилично за по малко от 20 евро. Бирата се пие в добре охладени, почти замразени халби. И разбира се, традиционната рецина – лекото, свежо и подправено със смола от пиния вино, което се сервира като вода почти към всяко ястие.
Не искам да си тръгвам, искам да стоя в безвремието на златната светлина, тук сякаш всичко е докоснато от нея, и да не мисля за нищо. Тук това е напълно възможно.
А когато все пак, със сетни сили, изтощени от жегата и от натрупаните впечатления, си събираме багажа и привечер потегляме за автобуса, момчето на рецепцията на къмпинга ни спира с думите: „Какво става ? Нещо не е наред ли ? Не ви ли харесва тук ? Защо си тръгвате ?”.
И аз разбирам – никой не напуска Самотраки доброволно.
Щом научава, че сме дошли „чак от София” за една вечер, се плясва по челото и ни прави намаление наполовина. Цената на нощувката и без друго е символична – 3 евро на човек.
Нататък е ясно – пътят наобратно, автобуса до Камариотица, ферибота, къмпингуваме в Алекс/поли (къмпинга е морската градина на изхода за Кавала, лесно намираем е), Драма, Гоце Делчев, София....
Когато ферибота потегля, дори не усещам това; не искам и да се обръщам назад; аз нося в себе си магията на един свят, който никога няма напълно да изоставя.

How many years can a mountain exist
Before it's washed to the sea?
How many years can some people exist
Before they're allowed to be free?



Честит 4-ти март, Санди !

FROST OF BELMEKEN



Калдъръмени улички. Светлини и пейзажи ... светли петна. .. Лица на хора. Тънки клони, а през тях прозират звезди.

Снегът е студен, върховете далечни.

Море от клек пред нас –

бяло и зелено се люшка пред очите ми морето;

сърцето и главатa ми се наливат с кръв... И блъскам, блъскам без да спирам... От дърво, под което да се подслоня и да притворя очите си в захлас, до следващото...

Места, където чуваш онзи странен звук, пропадаш и дори не искаш да избягаш. През теб минава – като ток...

Пътеката – къде е тя ? Пътеката сме всъщност ние.


Вървим – единствените в тази джунгла тук, обградени сме от върховете, обсадени...В дъното на долината търсим брод, търсим да разкъсаме железния им обръч...

Никой дори не споменава за умора. Че кой би могъл...Умората със себе си я носим - тежи отзад, в раниците...Очите ни блестят – ала от мойте капят сълзи.

После...”после” вече няма значение. Пада мрак. Снегът играе. Косите ни замръзват...

Изкачваме се, а над нас, измежду облаците диви се подава кръглата луна, звезди...Върховете бляскат и се поздравяват.

В такъв момент аз знам, че няма да се спра – да убия всеки спомен за онзи свят там долу. За себе си дори. Природата тържествува. Вятърът унищожително ни блъска в гърдите и снегът изправя свойте бариери- но ние няма да се спрем, защото сладка е симфонията на вятъра за нас....Онзи вой, който те съживява и събужда инстинкта в теб – да вървиш и да се криеш, но и да за станеш срещу него.

За смразяващия, вкочаняващ леден вятър живея аз и искам да отида at the heart of winter, за да усетя онзи студ ОТВЪД.

Да премина границата:

когато ти усещаш как съществото, което си тук долу - в човешкия прокобен свят, отстъпва на човека – звяр, решен да се пребори с всичко. И силите ти се възвръщат, и откриваш в дълбините на съзнанието си мисли... Дирята на мислите си следваш, само тя ще те спаси да не полудееш в този леден и самотен свят.

И както растителните пояси се сменят, минаваш първо през огряната от слънце широколистна гора, после през смълчаната борова, а сетне идва царството на клека...така усещаш как с всяка крачка се отдръпваш от човешкия свят и от човешкото в себе си...

И ставаш друг, или раждаш себе си отново?


Обръщам се назад и виждам теб. А зад тебе, Санди, зад тебе е ...БЕЗКРАЯ...Бездна от сняг и белота. Косите ти развяни от ледения вятър, замръзнали...Очите- замечтани нанякъде...Унесен от свойте мисли – вървиш. Ти просто се разхождаш в полите на спокойните исполини. Ти живееш с тях и ти чуваш музиката в гората, когато вятърът се промушва през нея. Той търси път. Тъй както и ние търсим път.

Не зная дали ти виждаш своя смисъл там, но аз те гледам как вървиш последен и изглеждаш тъй, сякаш ТИ си господарят на този свят и той е твоят дом.

Няма друг път, освен нагоре.

Remember Belmeken !



04 февруари, 2007 година