Да празнуваш при Дончо Или Трифон Зарезан на Пирин

Поради очертаващо се влошаване на времето не посмяхме да осъществим дългоочакваното и планувано изкачване на вр. Полежан, а се насочихме към по-ниските части на Пирин, в частност – з. „Спано поле”. От години не бяхме стъпвали там със Санди. През лятото гледахме към Гъбките откъм Синанишката порта и така и не се престрашихме да се отбием на гости на Дончо. Тогава си говорехме, че когато дойде моментът, ще го разберем; че ще заведем приятели натам...Ето че дойде светлият български празник Трифон Зарезан (който винаги се превръща в Зарезил) и ние поехме смело към снежен Пирин, за щастие добре оборудвани със снегоходки, щеки и винце.
Трима от групата се натовариха в автомобил, а ние с бате Сашо - този път не можахме да се измъкнем от ранното ставане за влака в 7 - се накачулихме сънени в горещите като ад вагони. Уговорката беше да се чакаме на гарата в Сандански и после да поемем заедно към небезизввестната Попина лъка. От там започваше нашия път нагоре.
Нашето пътуване, естествено, беше кошмарно. Няма какво да го описвам. Свежия Пирински въздух ни помогна бързо да се съвземем, да натоварим багажа и душа да ни е яка ! Въпреки, че хванахме най-ранният влак, времето беше напреднало. Тръгването беше към 13 ч, доста късно като за преход през зимата, така че нямаше време за размотаване. Имахме известни колебания дали да минем по коларския път или по пряката пътека. Чухме се с Дончо по телефона и той ни посъветва да минем „по прякото”, щом сме със снегоходки, като бъдем особено внимателни в участъка след гората, при пресичането на реката, и следваме следите на моторната шейна.
Ето ни, крачим бодро по покрития с лед бетонен път, който отвежда към водослива на р. Башлийца и р. Мозговица.
снимка от Благов
До там са около 5 км, те могат да бъдат изминати с кола с висока проходимост за да се спести около час. С такава обаче ние не разполагахме.
Величествените гори, едни от малкото недокоснати гори в Пирин, се извисяваха от двете ни страни и вдъхновена от тях аз не усетих кога стигнахме до началото на пътеката. Там направихме кратка почивка и си плюхме на петите.
снимка от Благов
Наклонът на това място не е малък, а и раниците тежаха, така че скоро се запотихме. Аз не устисках и сложих снегоходките при първия удобен случай – просто не ми се искаше да мъкна и тях отгоре !
снимка от Благов
Успях да убедя спътниците си и те да сложат техните. Беше им сефте и в началото бая се озориха, особено докато пресичахме едно поточе. Бая псувни отнесе милото, че и аз покрай него (наум). Е, аз пък се забавлявах като ги гледам как се клатушкат като пияни патета, така че бяхме квит.
Вървяхме, вървяхме, но явно нещата не бяха добре преценени, защото още неизлезли от горския пояс, спътниците ми взеха да плезят езици.

Преразпределихме багажа, забавихме темпото. Междувремено, снегът ставаше все по-дълбок. Това затрудняваше още повече вървенето. Аз лично не усещах никаква умора и вървях напред, наслаждавайки се на кристалната тишина и ослепителната белота. Имах чуството, че съм в рая.


снимка от Стефан
Бях толкова опиянена от красотата, че на ключовото място, където трябваше да внимаваме, тръгнах надясно вместо наляво. Явно магнетизмът на Башлийски чукар, чиято мощна снага се подаваше отвреме на време през мъглата, оказа своето въздействие. Достигнахме обширна поляна, на която има говедарник, в който може да се спи аварийно.
снимка от Стефан
След нея поехме още нагоре. Забелязахме и зимни маркировъчни стълбове. Като цяло посоката, която държахме, бе все дясно, което е необяснимо за мен, при положение, че Дончо ме бе инструктирал няколко пъти, че правилната посока е ляво. Имаше мъгла и това ни пречеше да видим нещата в нормална светлина. Аз усещах, че другите се уморяват все повече, но нямахме никакво време за почивка. Беше 17 ч когато разбрахме, че сме се отклонили от верния път.
На няколко крачки встрани от пътеката имаше много табели. Стефан предложи да ги погледне за всеки случай. Когато ги доближи, един глас в мъглата се провикна: „Вие ли сте групата от София ? Айде бее, Дончо от кога ви чака ! Само че не сте насам, насам е за Тевно ! Върнете се и пресечете реката !”
Бре, ами сега ? Какво Тевно ?!!
То било гласът на скиора, чийто следи срещахме надолу по пътеката.
Той си слизаше човека към Беговица.
Аз се окопитих, и направих кръгом. Избързах напред към реката. Там съзрях едно навесче, което си спомнях от идването ни по тези места преди години. Знаех, че това навесче е в подножието на хълм, който трябва да заобиколим, след което ще излезем на коларския път и след половин час сме в заслона. Лесно е да се каже, но на живо е малко по-различно. На това място снегът бе изключително дълбок. Не можех да открия пролуката, от където се заобикаля хълма, и реших да го изкачим. Това изцеди и последните сили на малката ни, но сплотена група. Беше доста трудно да драпам нагоре, още повече че не знаех къде точно ще излезем. Сериозни притеснения обаче нямах. Провирайки се между клони и клекове, успях да достигна „върха” на хълма, от където дочух рева на шейната. После я видях и започнах да махам с щеки и да се хиля малоумно. Дончо също ме видя. Извика: „Слизайте веднага !!!”.
Няма проблеми, слизаме, нали до сега се качвахме...
Другите идваха зад мен, предполагам с облекчение. На мен ми се подкосиха краката при мисълта за предстоящата среща с човек, когото не съм срещала отдавна. Човек, който значи нещо за мен. Преполагам, че и Санди се е чуствал така. Нямахме време да говорим. Чуствах се малко нещо гузна.
С всяка крачка сърцето ми биеше все по-силно, макар че слизах надолу.
Дончо стоеше там, на шейната, по здрач, облечен в червено, и не продумваше. Същите убийствено сини очи.
„Айде беее, деца, от кога трябваше да сте тука ?! Алоо, водачката, има някой за е**е ми се струва !”
После го прегърнах от сърце, радвах се, всичко вече беше наред.
„Хайде, който е най-уморен, да се качва на шейната !”
Натоварихме Поли и две раници и Дончо отпраши с мръсна газ.
Аз останах с мислите си. Здрач. Люшнало се море от дървета. Зелено. Бяло. Синьо. Направо ми се доплака.
Този завой на пътя, толкова добре познат, тия хълмове....
Те вървяха редом до нас, но те не знаеха....
Ние също не можехме да предположим какво ще ни причинят спомените.
Тогава аз реших, че ще пристъпя към това място с чисто сърце и душа и куха глава, празна от излишна информация. Blank page, както се казва. И ми олекна. Бях щастлива и доволна, че съм тук.

Празникът тепърва предстоеше.

Останалата част от вечерта:

Нямах търпение да открехна вратата на заслона. По телефона Дончо беше казал, че двама души са се качили преди нас със снегоходки и са „пробили” пъртина; исках да видя кои са. Мислех си, че са някакви „форумци”, те пък се оказаха местни. Според мен бяха стабилно почерпени още при пристигането ни. Не ми се сториха никак симпатични.
През по-голямата част от вечерта Дончо си седеше на леглото в ъгъла до радиостанцията – както в доброто старо време. Това си е неговото място. Ние пък се разположихме до печката. Оформихме два лагера, които така и не се обединиха до края. Наизвадихме вино, храна и веднага щом се преоблякохме, се нахвърлихме лакомо на кюфетата, яйцата, боба, сиренцата и тнт и тнт...Бяхме поизморени, на мен лично ми се затваряха очите, все пак бях станала в 5 часа сутринта, което не ми се случва всеки ден. Но за всяка болка си има лек – ударна доза нескафе с шоколад. И вече бях като нов човек !
Запразнувахме мощно с чести наздравици. Дончо слезе до Попина лъка с шейната да докара подкрепление – един мечоподобен младеж със звучното прозвище „Шерифа”. Вторият беше „Доктора” (оказа се, че е ветеринарен лекар), а на третия така и не му разбрах заглавието. Този Доктора беше много нагъл и постоянно зяпаше женската част от нашата компания. Честно казано, на мен това ми действаше доста изнервящо, но реших да не му обръщам внимание, за да не усложнявам обстановката.
Като си поотпочинахме и се аклиматизирахме, решихме да запалим печката в бунгало номер 6. Там щяхме, незнайно как, да спим всички. Дончо ни предупреди да внимаваме с огъня, защото през лятото един заспал и се подпалил, та се наложило после да го карат в Бърза помощ. Джизъс !
Вечерта напредваше неусетно и аз реших да извадя скритото оръжие, бисквитената торта. Тя се порадва на голям успех и както и следващия път, когато носех такава, аз почти не успях да я опитам. Деца, какво да ги правиш...
По случай Деня на Флюбените стопаните ни раздадоха презервативи – които ние така и не използвахме, защото нямахме сили за това. Е, някои може и да си ги използвали, ако има такива, моля да се обадят.

Около час и половина след полунощ обстановката рязко се влоши. На хоризонта на тясното ни музикално пространство се появиха градоносни чалга облаци. След няколко отчаяни опита да се преборим с тая напаст, решихме, че по-умният отстъпва и един по един се изнизахме към мястото, отредено за сън. Бяхме като в дядовата ръкавичка, или не, по правилно е да се каже - в Дончовата гъбка ! Милата, едвам ни побра. (бел. авт. – „гъбката” представлява паянтово бунгало с ламаринен покрив, оцветен в червено, на бели точки. Голяма е...хм...колко да е голяма, метър на метър. Има легло, шкафче и печка. Двама души едвам се завъртат в нея, камо ли 5). Но пред алтернативата да се разделим и двама от нас да правят компания на пияните санданчани, мисля, че бяхме готови на всичко.
Натръшкахме се кой където намери. По-тежките случаи – на леглото, останалите по земята. Няма и 2 минути откак бяхме легнали, и гъбката взе да се тресе от мощно хъркане, направо щяха да й паднат точките. По-нежните в музикално отношение уши биха доловили няколко гами, предоплагам. Аз и другарчето по шалте лежахме омаяни от виртуозното изпълнение. Имаше стресиращи фактори, обаче, които ни пречеха да се насладим напълно на чудната нощ:
Сценарий номер едно:
- Ще падне ли Поли най-накрая от леглото върху Стефан, който спеше непосредствено до първото с глава към краката й и комай изяде доста къчове до сутринта ?
- Ако той се премести, ще бутне ли печката в бързината, която пък ще падне върху мен и тнт...по веригата.
Сценарий номер две:
- Ако на някой му се доповръща от огромните количества и различни видове погълнато вино, ще успее ли да стигне до вратата без да прегази Санди, който сладко сладко си спеше на течение или ще разчита на единственият възможен в момента изход – малкото прозорче с изглед към вр. Синаница ? Ами ако повръщащите получат синхронно вдъхновение ?...
И така в игри и закачки мина нощта. От хъркането пода на бунгалото почти вибрираше. Какво ти спане !


(следва продължение)

Размисли след Пирин

Планината никога не е враждебна, само твоя страх я прави такава.
Миналото и спомените не означават нищо, има само „тук” и „сега”.
Хората, които мислиш за близки, могат да се окажат „чужденци”, а ония, които подценяваш и игнорираш, да са по-близки до теб, отколкото си мислил.
Любовта не може да бъде любов без хармония.
Хармонията трябва да я търсим навсякъде, а не да разрушаваме себе си и сввета около нас.
Мощните пирински гори, в чиито прегръдки тишината е застинала, са едни от малкото оцелели в тази планина.
Времето е спряло горе, всички часовници показват различен час, но стрелките не помръдват.
Ако се замисля за времето, за годините, за младостта, стомаха ми започва да се свива.
Гледам напред, макар навсякъде около мен да е мрак и мъгла.
Гледам нагоре и знам, че някъде натам са върховете, усещам присъствието им като невидима сянка над себе си.
Пирин е суров. Пирин е студен. Пирин ни целува с леден дъх. Белотата ни ослепява.
Едно отдавна забравено чуство на екстаз се заражда в мен. Искам да крещя. Крещя. Няма кой да ме спре. Няма кой да ми каже: „Стига !”.
Величието и студенината на тая планина ми вдъхват сили, и аз вървя, без да усещам умора.
Тя може да ни изцеди, тя може да ни съкруши, тя може да ни смаже...Но не сега...не сега.

Февруарски дъжд

Тихичко вън дъждецът ръми,
кал се надига,
бълбукат порои,
сипе се дъжд,
над студени стени,
мрачна земя,
без мечти,
без герои.

Тъмен е тоя зловещ лабиринт.
Улични лампи:
кому ли са нужни...
Ъгъл след ъгъл,
завой след завой;
сам съм –
и всяка посока е чужда.

Дали ще се върнат прекрасните дни
На снежни милувки
От снежни човеци
Дави се нашия свят призори
От дъжд неочакван
От дъжд безконечен

Намерих го аз
Във канавка една...

It's oh, so Тъжа !

Отдавна ми беше мерак да отида на „Тъжа” – още откак разбрах, че Чочо се е преместил (или са го преместили) там. А какъв по-подходящ сезон от зимата ?
2-ри февруари, Петльовден, беше нарочно избран от мен ден – мислех си, дали пък мъжкия карнавал със закачки, удряне на печати и шутове по задниците, не се е пренесъл от „Рай” на „Тъжа”, че най-после да присъствам и да му се полюбувам ?
Събрах набързо група ентусиасти, вдъхновени от идеята да прекарат уикенда сред природата, но без много да си дават зор. Обещах им лек (6 часов) преход и омайни красоти. Разбира се, и домашно винце. Не ми беше нужно много време да ги убедя.
Звъннах за всеки случай на Чочо, за да предупредя, че сме се запътили къмто него, оказа се, че той не бил на Балкана, или поне не на този, а карал ски в Родопите. Малко ми се поразвали настроението, но после си казах, какво пък толкоз, и се заех с приготовления. Мисълта, че трябва да ставаме в 5 сутринта за да хванем влака за Калофер, тотално ме отвращаваше, да не говорим, че след това трябваше да стопираме до село Тъжа, защото няма обществен транспорт до там. Ето защо, когато се отвори възможност да пътуваме с кола, не бях на себе си от щастие – мразя да ставам рано, мразя до дъното на душата си ! Изобщо не ми пука за неписаните правила на планинарството – че в планината се тръгва рано при изгрев слънце; рано при изгрев слънце се ляга. Е, може би затова често замръквам по пътечка сред горичка – и се радвам, че досега не ме е срещнала стръвничка.
Събрахме се в събота сутринта, спали – недоспали, позапознахме се – че някои не
се познаваха помежду си, и потеглихме по магистрала „Тракия”. Мъглата скоро ни погълна – и не ни изплю цели два дни.
В Тъжа пристигнахме по обяд, паркирахме колите на сигурно място, тоест, пред последната къща на селото, нарамихме раниците, и защрапахме в калта. photo: by Blagoff
Да, калта – сняг нямаше, поне не и в ниското. Подминахме няколко мършави крави, излезли на паша, и двама възрастни туристи, които ни посъветваха да не ходим към хижа „Тъжа”, защото е много далече, а да останем на „Триглав”. Не знам защо, но винаги като тръгнеш нанякъде, все ще се намери някой да те посъветва да не ходиш там, или пък някой ще ти каже, че „ти знаеш ли къде е това, дето си тръгнал !” и че „няма да стигнеш”. Аман от доброжелатели !
До хижа „Тъжа” се върви първо по пряка пътека, после по коларски път. Денивелацията е около 1000 м, преодолява се за около 5 часа. С група – повече. Колкото по-голяма, толкова повече. Добре, че имаше мъгла да не се зазяпват колегите много – много, че кой знае в колко щяхме да пристигнем.

Ако избързаш малко напред и се спреш, ще разбереш, че покрай теб цари перфектна тишина. Ни шум, ни звук – нищо не я нарушава. Може би е заради мъглата, може би е заради снега – но това е най-тихата гора, в която някога съм попадала. Това е тишината в абсолютната й стойност. Нищо не се променя, нищо не се отмества, клоните не мърдат, няма и листа...Местят се само стрелките на часовника. След бариерата на парк „Централен Балкан” първите човешки стъпки са наши. Времето е спряло. Бавно се стъмва. Бавно гората се омотава във воал от здрач. Шеметни пропасти, надвиснали скали, лед: всичко това е около нас. Стара планина винаги има какво ново да ти поднесе, с какво да те омае. Красотата дълбае в теб. В душата ти. Тишината дълбае в теб. В мозъка ти. Колко дълъг е този дълъг път ! Той свързва селата Тъжа и Острец. За момент си представям, че е някъде 17 или 18 век и ние сме пътници, търговци, керван, който се опитва да премине планината. Не отиваме в хижата, а трябва да пресечем билото през зимата през най-високия от проходите на Балкана.
.....
Колкото по-навътре в дебрите на планината отиваме, толкова повече потъвам в мислите си. А може би точно за това съм тук ? ...Завой след завой, хълм след хълм. Багажът тежи. Не му се вижда края. Винаги има момент на умора и момент, в който съзнанието преодолява умората. Това е волята. Тогава с нови сили продължаваш напред, все едно че нищо не е било. Там някъде, след бариерата на парк „Централен Балкан”, докато мъглата те оплита, а тишината те оглушава, се пробуждаш и започваш да усещаш света с чисти сетива, чисти като девствения сняг под краката ти, който те кара да крещиш от радост.
Радост, радост,
настъпващата нощ е радост,
гъстата гора е радост, пръхкавият сняг е радост,
реката, която се вие ли вие - като мелодия - е радост. Хълмовете се отварят, знам, че скоро реката ще ни изведе от тясната клисура.

Пристигаме по тъмно в местността „Смесите” – обширна поляна в сърцето на Стара планина. Тук реката тече бавно, спокойно, на широко. По поляната са пръснати няколко постройки, в една от тях може да се преспи. В мъглата прозорчетата й са едва различими. Напомня ми къщичката на баба Яга. Призрачно и злокобно е. Спътниците ми са уморени, краката им са мокри. Време е вече да стигнем до хижата, а тя е на половин час път от тук. Според мен трябва да вървим от дясната страна на реката. Според gps – а, от лявата. Доверявам се на машинката, въпреки, че според нея и луната е зад гърба ни, а я виждам право пред себе си. Сияние. Изплува от мъглата. Газим девствения сняг в тиха мразовита нощ. Вървим в нишка един зад друг – така, както бих искала да вървим през целия път – стегнато и дисциплинирано – но имам ли право да го искам ? Разделили сме челниците си равномерно – на двама души се пада по един. Мъглата, която ни сподиря цял ден, е поуморила сетивата ни. Изведнъж полъх на вятъра открива къс чисто небе – и светлина пред нас. Чудим се – дали това са челници на хора, с които ще се разминем ? Не мърдат. Значи може би са габарити на кола ? Но са три ! Е, значи най-после, това са прозорците на хижа „Тъжа”, кацнала над хълма зад нас. В тая мъгла можеше да се блъснем в нея без да я видим.

В хижата няма никого – освен Румен, който замества Чочо, и Киро Копара, стар наш познайник. Седят си кротко и си хортуват. Каква е изненадата им когато звънчето, окачено над вратата, закачливо дрънва и започваме да влизаме един подир друг, премръзнали и гладни !
Настава суматоха, събуват се обувки и чорапи, наливат се чайове, вадят се провизии от раниците...Уж малко хора, а толкова разхвърляно ! Разпростираме се из цялата столова. Нататък е ясно: почерпка след обилна вечеря и сладка раздумка с приятели досред нощ.
Хубаво е, когато никой не те очаква, но те посрещат, сякаш си си у дома. Румен казва, че от седмица и повече никой не е минавал от тук. РазТЪЖил се е за хора. Иначе са си само той и котарака. Отвън в студа дреме карачанката Петра, вързана с дебел синджир. Преди време се самоотлъчила и я намерили чак край Ботев.

Ееех, оставете ме в тоя свят на сняг и мъгли, но без да ме връзвате,
оставете ме в тоя свят на заскрежени клони: сутрин от злато, денем – от разтопено сребро:
оставете ме тук, без обхват, без пътека, само не ме оставяйте без приятели, тук, в планината !
Хълмовете прииждат, сякаш вълна след вълна, слънцето ме ослепява, облаците ме поглъщат, далеч нагоре се губят коловете на зимната маркировка...
ТЪЖА е свят на границата – между гората и небето, между потайните долчинки и волното било,
между това, което представляваме там, долу и дивата същност, която ни зове да останем и да вървим, да вървим, да вървим...Скитници през времето, никога няма да се спрем.
Разбирам я Петра...

На сутринта, когато алармата на часовника иззвънява в 7.30 ч, мъглата е толкова гъста, че ме отказва от всякакви мераци за ходене до вр. Ботев. Обръщам се на другата страна и сладко заспивам. Само два часа по-късно, но наистина вече е късно за върха, отварям вратата на хижата и попадам в друго измерение:


Спътниците ми се размърдват в легълцата си, стават и те, един по един, и започва неистово снимане на гледки. Бърза закуска – и поемаме към вр. Марагидик, докато все още има пролука за нас в мъглата.

Photo: by Blagoff



Снегът не е дълбок и в началото вървим сравнително леко (говоря за онези, които снощи не са прекалили с винцето). На склона на Марагидик обаче усещаме ледена кора под пласт нов сняг и се радваме, че не е опасно стръмно, тъй като не разполагаме с необходимите сечива.
photo: by Blagoff



Гледката, която се разкрива с всяка следваща крачка, е зашеметяваща. Спътниците ни имат честта да зърнат Ботев и Северния Джендем в цялата им зимна прелест за пръв път през живота си.





Най-отпред, без фотоапарат, който да го бави, върви Киро Копара. Предупредил ни е да внимаваме за козирки. Ето тук се спря и се развика, че е видял диви кози:
photo: by Blagoff


Тичам с всички сили да ги зърна, но когато стигам горе...




Оставам без дъх !