Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Пазителят на планината

В памет на онези, които загинаха и в името на онези, които трябва да се спасят

Той убива слабите и наказва неразумните. Няма милост към онези, които се осмелят да го доближат. През зимата хвърля късове лед в очите им и праща унищожителни ветрове да ваят телата им. През лятото пържи мозъците им с жарко слънце и в безводие изгаря душите им. Есен и пролет мъглите затварят пътя. Скали и водопади се препречват. Джендеми ги наричат. Там живеят зверове, едни от малкото останали по нашата планета същества. Малцина виждат лицата им. Но Той вижда всичко. Той има шпиони. Мощни антени събират и разпръскват информация от и до всички краища на света. Привечер светват червените циклопскопи на шпионите му. О, заблудени в мрака, не вярвайте, че Той е близо, когато ги видите.

Тя се нагъва и дипли под него. Мантията му, дрехата му. Тя е безкрайна. Прострял снага на изток и запад, поема върху плещите си и търкаля Слънцето. Направиха го мъченик, побиха железни колци, та да могат людете да се възкачват върху му. Ала той…убива слабите и наказва неразумните. Свит като Юмрук, изправен срещу бурите и въздушните течения, които се мятат между север и юг, надвесен със сянката си чак до Дунава, той стои. И чака. Следващата жертва.

За Мальовица

За мен Мальовица е символ.
Не само защото е люлка на алпинизма в България.
Тя е синоним за усещане за планина.
И един от първите върхове, на които стъпих някога.
За мен Мальовица не е "просто още един връх".
Може би там съм открила част от себе си.
И със сигурност съм оставила голяма част от себе си.
Ще се връщам пак и пак - докато се раздам до край.


Черни исполини
пълзи и обвива
тежката мъгла.
Не чуваш вече стъпките си.
Какво ли е да чезнеш в мъглата
по пътя към върха...


Върху замръзнала земя, скована от лед -
агонизираща трева.
Какво ли значи
да видиш
умряла птица
по пътя към върха...


По пладне
гасне.
През сълзи от вятър виждаш последната му светлина.
Какво е да вървиш във мрак
по пътя към върха...


they are...
the people...
the greatest art they are

i am here to protect them
to give them faith and light

and after that - destroy them

and let it be alone
the spirit of the mountain
the spirit of the stone !!!

Eastern Plays

Аз по принцип не ходя често на кино. Май имам клаустрофобия или нещо такова и не ми е комфортно като загасят лампите. А и в моите представи киното завинаги ще бъде свързано със студен салон, неудобни седалки и огромно вълнение. Сега вълнение нЕма, има само екшън. Обаче този път отидох. И то сама. Сблъсъкът ми с модерните технологии се състоя в 15.45 ч в един студен четвъртък на арената на Мол-а на Стамболийски и Опълченска в София. Не знаех пред какво се изправям. 5 мин преди започването на филма имаше 3-ма души – аз и още 2 момичета. После по време на рекламите дойдоха още малко хора. Какво щях да гледам ли ? Източни пиеси. Български. На Камен Калев. Не знам нищо за Камен, не знаех нищо за филма. Знаех само, че е спечелил много награди. И че е български. Искам да гледам български филм, мамка му ! Най-после. Отначало си мислех, че ще е досаден, честно. Но след първите 10 мин вече не знаех къде се намирам. Моят град, моите хора, улиците, които познавам, панелките, проблемите, депресията, сивотата, музиката на Рони, Ицо, леле тоя Ицо ! Не можех да повярвам, че това ми се случва – в киното. Чуствах се сякаш съм навън, и дори по-навън от навън. Клаустрофобията ми се изпари безотказно. Сашо го познавам, от Борисова. Пичовете от 8-th ball, също. Свети седмочисленици. Ония блокове в „Разсадника” ли бяха или в „Стрелбище” ? Ишил има страхотни очи, и тя ли е истинска ? Пирогов, Витошка…Любимата ми сцена – когато Ицо се разхождаше сам и се беше свил и беше клекнал на сред улицата. „Инжектирай ме с любов…”. Накрая плачех и не исках да виждам никого, а в същото време се чуствах адски сама – след като ме изплюха насред лъскавия мол. Що ми беше толко тъжно, що, а ? Щото и аз имам приятели, дето са били на метадон или щото мразя насилието или щото психиатъра на Ицо беше с едни такива огромни влажни кафяви очи, а Ицо му разправяше, че доброто му е слязло в петите и иска да бъде добър, ама не може. Не знам. Стана ми адски тъжно. Тоя филм наистина свършва в сърцето. Само че „тоя филм” ние си го живеем всеки ден. Май за това ми е тъжно. А клаустрофобията да върви по дяволите !