Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Аз стоя отново на скалата...

Aз стоя отново на скалата, силна, с развети от вятъра коси.
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.

Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.

Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...

Пътят към върха

Пътят към върха е мълчаливо поклонение.
Вървя в гробовна тишина, пронизвана единствено от пулса на сърцето ми и вятъра.
Пътят към върха е тъжно самопризнание.
За всичко, което сме изгубили или спечелили, за непрестанната борба, наречена живот.
Напред няма стъпки. Обръщам се назад и виждам себе си – волна душа, окрилена от мечти за бъдещето. Днес няма мечти, има само спомени.
По пътя към върха е много тихо: заслушвам се в мислите си, в неизпетите песни, в шепота на душата си - самотна изгубена тъжна душа. Продължавам да питам, да задавам въпроси, да търся отговори. Но бездънен е кладенецът на познанието.
Въздигайки се към върховете, ние всъщност се приземяваме. Научаваме нови и важни неща за себе си, за хората и за света, който сме сътворили. Неща, които няма как да видим или осъзнаем, когато сме тук, "долу". Заставайки на някой връх с лице към небето, се доближаваме до абсолютните стойности на свободата - когато всичко, което имаме, е себе си.
Планината има една коварна способност – да увлича човек с красотата си. Онези, които тепърва навлизат в недрата й, изпитват опиянение от тази неземна красота и имат чувството, че не вървят, а летят. Ала годините тежат – не на краката, а на сърцето. За които планината е стара познайница, те не изкачват и не покоряват нищо, те не отиват никъде. Планината е техния път, път, който минава през сърцето.
…И аз изкачвах и изкачвах върховете, за да търся отговорите на толкова въпроси, които можех да намеря само там. Докато не останаха върхове за изкачване, докато не останаха въпроси за задаване и гатанки за отгатване, докато пред мен не се изправи безкрайна –пропаст, бездна. Дългите, безкрайни часове на вървеж в тишина, самота, размисъл, ме накараха да се отвърна от хората; аз съм отшелник в своя собствен свят. Хората не ме разбират и аз не разбирам хората. Бях толкова дълго време в планината, че сега самата аз съм планина. Горда и студена. Сърцето ми е от камък, очите ми са езера. Не идвайте там и повече не ме търсете. Аз съм повече дух, отколкото тяло. Намерих своята истина и повече не ми е нужно.

no name

подир техните следи ще вървиш !
те ще те отведат право в сърцето на планината.
ще ти се стори пуста, ала сърцето й е необятно.
тази пустош е населявана от твари.
подир техните следи ще вървиш !
и да знаеш, когато ги видиш -
че това е духът на планината
не бой се.

и когато тя извика, ти пръв ще разбереш.
ще чуеш гласа й вътре в себе си, дълбоко.
когато вятърът свисти и помита всичко по пътя си -
сняг, светлина, следи и стъпки, пролет, мисли, спомени -
знай, че ти не можеш да избягаш от нея,
завинаги ще останеш да скиташ
из безкрайните бели полета.