Лопатата на дядо

Отново е пролет. Докато сме били по високото, светът се е променил до неузнаваемост. Навсякъде кипи живот. Всеки е зает с нещо – хора, растения, птици и животни. Дърветата цъфтят със страшна сила. Тракторите се щурат из полето като огромни буболечки. Появи се и онзи цвят, аз го наричам “прясно зелено”, а повечето хора – “резедаво”, който го има само няколко дни в годината - и може би точно заради това не мога да му се наситя. Реката се носи бавно и леко, като мелодия. Толкова е спокойна, че сякаш не помръдва. Прилича ми повече на опънат между бреговете целофан, отколкото на вода. Стъблата на царевицата от миналата година стърчат като смешна ограда, която повече не може да опази напора на новия сезон. Отново е пролет !!! Имам чувството, че не е било пролет от цяла вечност...
Пътят се гмурка през зелените поля. Светът е приказен оживял разказ на Йовков. И всяка малка брънка от този иначе обикновен пейзаж, ме изпълва с удивление и възторг, сякаш току що кацам на Земята. Сигурна съм, че ако се затичам, ще полетя, има нещо във въздуха, сега е точният момент - и птиците отдавна са го разбрали.

Търкаляме се бавно по хълмовете към Дома.

Лом е там, където Пътят се влива в реката.

Усещам познатия мирис на влага и пушек. Щъркелите отново тракат с клюнове. Отново скърцат крановете на пристанището.

Начинът, по който звуците отекват в равнината, ме успокоява. Тук звуците изчезват и се стопяват без да срещат преграда, и се пропиват в безкрая. Усещам се ефирна.

Ето я и къщата на баба.

Най-после сме тук ! Това е единственото място, където няма нужда да правя нищо, за да се чувствам добре, да променям или довършвам нещо - просто тук всичко е по местата си.

И ще стане много дълго за разказване да обяснявам колко нежен е полъхът на вятъра, който милва новите пъпки на кайсията, и колко дълбоко е небето нощем, затова да обясня направо за лопатата на дядо ми.

Намерих я сред другите инструменти, захвърлени в ъгъла точно зад входната врата. Беше се "омешала" с мотичето и търнокопа, ножицата за рязане на клони, чука, триона и ножовката и другите идиотщини, които и до ден днешен не знам как се наричат. Със стара, излъскана от пипане дръжка, изкривена от времето и потъмняла, тя стоеше, но сяеше сякаш бе златна ! Светлината й ме привлече и аз се спрях и я погалих с поглед. Докоснах дръжката й - беше мека и топла. Сякаш докоснах нечия ръка. Ръката на дядо ми, който я беше държал толкова години.

И в този миг разбрах, че смъртта не съществува. Съществува само една преграда – и тя е в съзнанието ни. Онези, които ни обичат и които обичаме, са винаги с нас. Понякога – в буквалния смисъл.

Слънчево зайче

Стъпвам в росната трева и ти се усмихвам - ти си винаги до мен. Гледам как буболечките намират своя път през храсталака - за тях крехката трева е джунгла; и си мисля, че щом те могат, и аз мога. И докато вятърът пошушва на цветенцата, че е време да зарадват света с уханието си, аз слушам как живителните сокове в стъблата им текат, и се радвам на тайнствените звуци, които малцина имат време да чуят. После се обръщам към себе си и намирам там цялата Вселена. В мен е едно огромно пространство и в него има място за всички - хора, дървета, животни и птици, реки и планинини. Имам цялата любов на света и тя ме свързва с него, с теб - и с всички. И ако има дъжд по моето лице...понякога, то е само защото не го разбираш. Аз съм слънчевото зайче в ъгълчето на окото ти.

Горски бележки

Гората е вълшебна.
Пълна е с приказни обитатели.
Не ме е страх от тях - потъвам все по-дълбоко в Нея.
Ще продължавам да пускам трохички след себе си с надеждата, че някой ден ще ме намериш и затвориш в къща със захарен покрив, за да ме угоиш и изядеш.

Искам да ти кажа нещо

Искам да те прегърна

Толкова силно,

че всичката болка, страх, студ,

които си изпитал някога през живота си,

да се стопят и да изчезнат.


…А после…искам да тичам като малко дете,

което гони пеперуди.