Така се случи, че цяло лято карахме байкове из околностите на София (Витоша, Люлин и т.н.). От три месеца и повече не бяхме стъпвали в Пирин. За никого не е тайна, че това е любимата ми планина. Дългата раздяла беше мъчителна...
Слънцето още не беше залязло, когато в петък вечерта потеглихме към Банско. Както обикновено, само двамата. Кой на гроздобер, кой на село, есента е сезон за прибиране на реколтата и приготвяне на зимнина. Ние отложихме всичко във времето. Идваше Равноденствие и трябваше да го отпразнуваме !
Вечерята в "Дива" си стана традиционна, ако не сте ходили, непременно се отбийте някой път. Готвят супер вкусно и порциите са огромни - тъкмо като за гладни планинари. Намира се в Благоевград на алея "Бачиново".
Шофирането след вечеря беше мъчително, но как да е, добрахме се до къмпинга на "Бъндерица" и то в съвсем прилично време. И пак си бяхме само ние - и пълната Луна. Беше ослепително красива - буквално - нощ. Малко след нас пристигнаха още едни софиянци. Както ще стане ясно по-късно, срещата ни с тях нямаше да остане единствена. И това е. Никой повече не дойде. Нямаше ги тълпите, нямаше я данданията. Сезонът приключи, да живее Сезонът !
На другия ден станахме рано. Скрежът от колата и по поляната още не се беше стопил. Дълбока сянка беше легнала над долината на Бъндерица.
Още докато си стягахме багажа, на паркинга на хижа "Вихрен" започнаха да прииждат коли. Хм, мислех си, че няма да има жива душа...И все пак, скромната бройка от десет-петнадесет возила не можеше да се мери с опашката през лятото, която свършва чак при Байкушевата мура.
И...настъпи дългоочакваният миг. Потеглихме нагоре в ранното утро. Небето беше кристално синьо, имах чувството, че цялата планина е пред мен, на една ръка разстояние. Сякаш никога не съм си тръгвала от тук. Идваше ми да крещя от радост !
Лека полека и Слъчо се показа и затопли измръзналите ни тела (нощес беше под нулата). Блаженство !
Уверено напредвахме по познатата пътека. След около час достигнахме мястото, където маркировката пресича Джамджиевия ръб и продължава към Казана. Спряхме, за да се подкрепим се с фурми и бисквити, след което изоставихме пътеката и внимателно поехме към скалите, надвиснали отгоре.
Джамджиевия ръб е едно от най-внушителните творения на природата, които съм виждала ! С право може да бъде обявен за едно от чудесата на България ! Близостта му ни респектира.
Хората ни питат - не е ли опасно там, горе... Не знам какво да отговоря. Предполагам, че е опасно, особено с тежката раница на гръб, която ти "разбива" баланса отвсякъде. Но ако няма закачка, ако няма предизвикателство, как ще разбереш, че си жив... Всъщност, вече знам какво да отговоря - нещо, което чух в един филм и е много ми хареса: "Danger is real, Fear is a choice".
В този ден аз направих своя избор. Тук и сега аз няма да се страхувам ! Тук и сега ще се отдам на чистото удоволствие от докосването на скалата, от общението с природата.
Завладява ме нещо подобно на екстаз и опиянение. В синьото утро, на ръба, отново сме само двамата, отново сме НИЕ и всичко е толкова истинско !!!!
Един младеж, когото помолихме да ни снима за спомен на Върха, ни попита от къде идваме, и когато му посочихме, той се плесна по челото и отвърна - "Мен ме е страх да пОгледна само, а вие как сте минали от там, не знам". Пиша всичко това не за да изтъкна колко е екстремно преживяването ни, едно че не беше екстремно, а спокойно и лъчезарно, второ, че тук във форума се описват къде-къде по-сериозни "екстремизми", а само и единствено поради многократните запитвания - "как е пътеката по Джамджиевия ръб", от които малко започва да ми писва. Пътеката всъщност си самият ти. Това е моят отговор. Всички, които тръгвате натам за първи път, помислете над него.
За около три часа и половина стигнахме до Върха. Почти нямаше хора. Всичката папляч вече лазеше по Кончето.
Няма да крия, че ужасно се изморих, определено имах нужда от почивка. Почти не бях яла от вълнение, а и три месеца пауза са много време. Човек губи форма. Ноооо...нямаше как да се задържим горе - излезе един неприятен вятър, на пориви, да ти падне шапката от него.
Почивките ги изкарахме на крак. Пътят ни продължаваше по Карстовото било. Затова и раниците ни бяха толкова тежки, искахме да нощуваме горе. Когато стигнахме заслона, целият се тресеше от вятъра. Явно наистина е бил силен. И пак си бяхме само ние.
Тук е мястото да отворя една скоба за състоянието, в което заварихме заслон "Кончето". Всичко беше обърнато нагоре с краката. Одеалата бяха на топка, измежду тях имаше разпиляна храна, по пода бяха разхвърляни празни шишета, мръсни кърпи и чорапи, скъсана палатка се въргаляше под наровете заедно с любимата ми книга за спомени и впечатления. Жалка картинка ! Още едно чисто и скъпо на сърцето ми място е оскверенено. Да, така го чувствах...Стефчо един час тупа и подрежда одеала, а аз лежах и мислих - защо сме такива, хората...И нищо не можах да измисля.
Неусетно минаха два часа. Тук времето лети. Или е спряло. Не знам кое от двете.
Чудех се, как така в това хубаво време (като изключим вятъра, си беше хубаво) още няма никой. И както се чудех, чух гласове. Две момчета и едно момиче. Идваха от хижа "Вихрен" през Казана и Премката. Беше им за първи път. Много се бяха изморили. А по-късно като се заговорихме, разбрахме, че и са се поуплашили. Наредихме се вътре кой къде ще нощува, че ако дойдат други хора, да не става патаклама. Навън здарвата си ду'аше. И не щеш ли, малко преди залез, тъкмо си пийвахме коняче с чайче, на вратата се потропа. Отначало помислих, че е вятъра, но не, някой се опитваше да отвори. Попитах има ли някой там и като се разбра, че има, станах да посрещна новите гости. Идваха от Голф-а преди Яворов, минали през Резервата, истински джедаи ! Едното момче се оказа съфорумец, та сега чакам неговите снимки с нетърпение !
После е ясно. Изпратихме последния за лятото залез, побъбрихме си и се прибрахме на топло. Вечеряхме и по леглата.
На другия ден щяхме да го караме по-лежерно. Обратно през Кутело и Казана до колата. Групата от трима, която се оказа, че са хората, с които спахме на къмпинга, не искаше да минава повторно през Кончето и рано-рано потегли към Яворов. Стефчо и Людмил отидоха до Баювите дупки, а аз останах да си допия кафето и да стегна багажа.
Беше райска утрин ! Ясно, тихо, топло. По билото щъкаха само козите, пълноправните господари на Планината.
Знам, че скоро Тя ще се "затвори". Ще паднат мъглите, ще замръзнат езерата, и всеки звук и спомен ще изчезне. А след това ще дойде Зимата. Но има време. Още време. За нас и за всички онези, които обичат разходките по анцуг и маратонки.
Ние, разбира се, няма да спрем да ходим. Но вече рядко ще си позволим така да отпуснем душите и сърцата си както в този ден, последният ден на лятото и първият ден на есента.
Замислено крача към Кутело. Усещам как слънцето милва страните ми, но леденият вятър упорито напомня кой ще командва от тук нататък по билата.
Ами, това е, мили другарчета. Няма нищо необикновено - нито маршрута, нито времето, нито компанията. Но точно в това е чара на живота, умението да живееш - да откриваш радост в дребните неща. Подадена в труден момент ръка, топла чаша чай в мразовитата вечер на 2700 метра, приятелски жест за човек, когото все още не познаваш, блясъка
на мрамора в лунната нощ, уханието на билки докато обядваме на една полянка, вперили жадно поглед към Н.В. Северната стена.
Стефчо и Людмил се върнаха от Баюви дупки, въодушевени. Даже повече от въодушевени. После всички закусихме и дружно се понесохме през облаците към познатия паркинг, познатия път и познатия завършек - кръчмата в Благоевград.
Слънцето още не беше залязло, когато в петък вечерта потеглихме към Банско. Както обикновено, само двамата. Кой на гроздобер, кой на село, есента е сезон за прибиране на реколтата и приготвяне на зимнина. Ние отложихме всичко във времето. Идваше Равноденствие и трябваше да го отпразнуваме !
Вечерята в "Дива" си стана традиционна, ако не сте ходили, непременно се отбийте някой път. Готвят супер вкусно и порциите са огромни - тъкмо като за гладни планинари. Намира се в Благоевград на алея "Бачиново".
Шофирането след вечеря беше мъчително, но как да е, добрахме се до къмпинга на "Бъндерица" и то в съвсем прилично време. И пак си бяхме само ние - и пълната Луна. Беше ослепително красива - буквално - нощ. Малко след нас пристигнаха още едни софиянци. Както ще стане ясно по-късно, срещата ни с тях нямаше да остане единствена. И това е. Никой повече не дойде. Нямаше ги тълпите, нямаше я данданията. Сезонът приключи, да живее Сезонът !
На другия ден станахме рано. Скрежът от колата и по поляната още не се беше стопил. Дълбока сянка беше легнала над долината на Бъндерица.
Още докато си стягахме багажа, на паркинга на хижа "Вихрен" започнаха да прииждат коли. Хм, мислех си, че няма да има жива душа...И все пак, скромната бройка от десет-петнадесет возила не можеше да се мери с опашката през лятото, която свършва чак при Байкушевата мура.
И...настъпи дългоочакваният миг. Потеглихме нагоре в ранното утро. Небето беше кристално синьо, имах чувството, че цялата планина е пред мен, на една ръка разстояние. Сякаш никога не съм си тръгвала от тук. Идваше ми да крещя от радост !
Лека полека и Слъчо се показа и затопли измръзналите ни тела (нощес беше под нулата). Блаженство !
Уверено напредвахме по познатата пътека. След около час достигнахме мястото, където маркировката пресича Джамджиевия ръб и продължава към Казана. Спряхме, за да се подкрепим се с фурми и бисквити, след което изоставихме пътеката и внимателно поехме към скалите, надвиснали отгоре.
Джамджиевия ръб е едно от най-внушителните творения на природата, които съм виждала ! С право може да бъде обявен за едно от чудесата на България ! Близостта му ни респектира.
Хората ни питат - не е ли опасно там, горе... Не знам какво да отговоря. Предполагам, че е опасно, особено с тежката раница на гръб, която ти "разбива" баланса отвсякъде. Но ако няма закачка, ако няма предизвикателство, как ще разбереш, че си жив... Всъщност, вече знам какво да отговоря - нещо, което чух в един филм и е много ми хареса: "Danger is real, Fear is a choice".
В този ден аз направих своя избор. Тук и сега аз няма да се страхувам ! Тук и сега ще се отдам на чистото удоволствие от докосването на скалата, от общението с природата.
Завладява ме нещо подобно на екстаз и опиянение. В синьото утро, на ръба, отново сме само двамата, отново сме НИЕ и всичко е толкова истинско !!!!
Един младеж, когото помолихме да ни снима за спомен на Върха, ни попита от къде идваме, и когато му посочихме, той се плесна по челото и отвърна - "Мен ме е страх да пОгледна само, а вие как сте минали от там, не знам". Пиша всичко това не за да изтъкна колко е екстремно преживяването ни, едно че не беше екстремно, а спокойно и лъчезарно, второ, че тук във форума се описват къде-къде по-сериозни "екстремизми", а само и единствено поради многократните запитвания - "как е пътеката по Джамджиевия ръб", от които малко започва да ми писва. Пътеката всъщност си самият ти. Това е моят отговор. Всички, които тръгвате натам за първи път, помислете над него.
За около три часа и половина стигнахме до Върха. Почти нямаше хора. Всичката папляч вече лазеше по Кончето.
Няма да крия, че ужасно се изморих, определено имах нужда от почивка. Почти не бях яла от вълнение, а и три месеца пауза са много време. Човек губи форма. Ноооо...нямаше как да се задържим горе - излезе един неприятен вятър, на пориви, да ти падне шапката от него.
Почивките ги изкарахме на крак. Пътят ни продължаваше по Карстовото било. Затова и раниците ни бяха толкова тежки, искахме да нощуваме горе. Когато стигнахме заслона, целият се тресеше от вятъра. Явно наистина е бил силен. И пак си бяхме само ние.
Тук е мястото да отворя една скоба за състоянието, в което заварихме заслон "Кончето". Всичко беше обърнато нагоре с краката. Одеалата бяха на топка, измежду тях имаше разпиляна храна, по пода бяха разхвърляни празни шишета, мръсни кърпи и чорапи, скъсана палатка се въргаляше под наровете заедно с любимата ми книга за спомени и впечатления. Жалка картинка ! Още едно чисто и скъпо на сърцето ми място е оскверенено. Да, така го чувствах...Стефчо един час тупа и подрежда одеала, а аз лежах и мислих - защо сме такива, хората...И нищо не можах да измисля.
Неусетно минаха два часа. Тук времето лети. Или е спряло. Не знам кое от двете.
Чудех се, как така в това хубаво време (като изключим вятъра, си беше хубаво) още няма никой. И както се чудех, чух гласове. Две момчета и едно момиче. Идваха от хижа "Вихрен" през Казана и Премката. Беше им за първи път. Много се бяха изморили. А по-късно като се заговорихме, разбрахме, че и са се поуплашили. Наредихме се вътре кой къде ще нощува, че ако дойдат други хора, да не става патаклама. Навън здарвата си ду'аше. И не щеш ли, малко преди залез, тъкмо си пийвахме коняче с чайче, на вратата се потропа. Отначало помислих, че е вятъра, но не, някой се опитваше да отвори. Попитах има ли някой там и като се разбра, че има, станах да посрещна новите гости. Идваха от Голф-а преди Яворов, минали през Резервата, истински джедаи ! Едното момче се оказа съфорумец, та сега чакам неговите снимки с нетърпение !
После е ясно. Изпратихме последния за лятото залез, побъбрихме си и се прибрахме на топло. Вечеряхме и по леглата.
На другия ден щяхме да го караме по-лежерно. Обратно през Кутело и Казана до колата. Групата от трима, която се оказа, че са хората, с които спахме на къмпинга, не искаше да минава повторно през Кончето и рано-рано потегли към Яворов. Стефчо и Людмил отидоха до Баювите дупки, а аз останах да си допия кафето и да стегна багажа.
Беше райска утрин ! Ясно, тихо, топло. По билото щъкаха само козите, пълноправните господари на Планината.
Знам, че скоро Тя ще се "затвори". Ще паднат мъглите, ще замръзнат езерата, и всеки звук и спомен ще изчезне. А след това ще дойде Зимата. Но има време. Още време. За нас и за всички онези, които обичат разходките по анцуг и маратонки.
Ние, разбира се, няма да спрем да ходим. Но вече рядко ще си позволим така да отпуснем душите и сърцата си както в този ден, последният ден на лятото и първият ден на есента.
Замислено крача към Кутело. Усещам как слънцето милва страните ми, но леденият вятър упорито напомня кой ще командва от тук нататък по билата.
Ами, това е, мили другарчета. Няма нищо необикновено - нито маршрута, нито времето, нито компанията. Но точно в това е чара на живота, умението да живееш - да откриваш радост в дребните неща. Подадена в труден момент ръка, топла чаша чай в мразовитата вечер на 2700 метра, приятелски жест за човек, когото все още не познаваш, блясъка
на мрамора в лунната нощ, уханието на билки докато обядваме на една полянка, вперили жадно поглед към Н.В. Северната стена.
Стефчо и Людмил се върнаха от Баюви дупки, въодушевени. Даже повече от въодушевени. После всички закусихме и дружно се понесохме през облаците към познатия паркинг, познатия път и познатия завършек - кръчмата в Благоевград.
***
в утрото на всеки нов ден
щастие
устремен
изящни
единствен
Митът за пещерата
размисъл
ВЪРХЪТ !
тишина
баланс
сила
любов
небе
размисъл
next ?
П.С. Неслучайно нарекох този албум A return to serenity. За мен планината е символ на чистота, спокойствие, вътрешна тишина, хармония. Там ги откривам, там преоткривам себе си. Планината е моето убежище, моят храм и моят дом. Сърцето ми се къса, когато горе срещам хора с нечисти помисли или последствията от тях...
