Всяка година от три години насам ние тръгваме из Рила и слизаме с Новата година през Заврачица. Ето че и днес се завръщаме от там. Лицата ни тъмнеят, очите ни греят. Рила е светлина !
Случайно ли поехме по тази пътека ?
Пътеката на смирението (пред необята),
пътеката на любовта (която извира от сърцето и пулсира с ритъма на Вселената) ?
Рила е като Вселената – тайнствена и необятна.
Тръгвам грохнала нагоре, но щом потъна в омайните гори, умората отлита. И аз отлитам с нея - към върховете. Рила ме пречиства. Рила ме зарежда – за бъдните дни, за идната година.
Новата година е нова, когато и ние сме нови.
Няма страх, няма спомен, само бляскава снежна пътека към залеза – най-златния, който съм виждала.
В тези сийяни дни ние отново сме двамата, рамо до рамо в неволите, стъпка по стъпка преодоляваме трудностите, изпречили се на Пътя ни. Пътят е стръмен, но славен. Умората е сладка, когато любимият човек е до теб, за да те подкрепя.
На Мусала нито стон, нито звук. Тихо е както някога, тихо е както никога ! Светът е притихнал в очакване на чудото, но чудото сме самите ние.
Мисля си, че понякога Господ слиза от небето при хората и това става точно в такива тихи и златни вечери…или може би ние отиваме при Него ?...
Тук сме за изгрева на всеки нов ден. Тук сме, защото копнеем за красотата. Тук сме, защото искаме и можем; защото се обичаме.
Защото обичаме Зимата.
Къде започва и къде свършва Зимата ? В сърцето на Рила. Някъде отвъд.
Близнаците тръпнат в очакване, настръхнали, но остарели. За мен те вече не са страшилищата на Рила, а добри старци, двама братя, познаваме се с тях отдавна. С тях и с гордия Манчо.
Юрушки чал се възправя като страж на Зимата, изпречва се на пътя на хората и със скалистите си жандарми успява да отблъсне поне половината от тях назад към сигурното убежище, към топлината на живота.
Животът е топъл, нали ? А смъртта е студена. Така пише в дебелите книги. Но понякога е обратното…Смъртта е като топла прегръдка за самотните, отчаяни души…
Какво е светът без любов ?!
Но днес любовта е навсякъде !
Ние я носим със себе си от изгрева до залеза, от връх на връх, до края на дните и отвъд. Искрата е запалена. Нека бъде светлина !
Рила, Рила ! Ти си свещена планина ! Майко Рила, с необята си ни поглъщаш. Душите ни се разтварят в твоята голяма душа. Ти ни прегръщаш и люлееш в безкрайните си простори. Рила, ти си живот ! Дори и в най-лютата зима ти ме топлиш; не си студена.
В тихите утринни часове чух стъпки. В златната светлина на залеза съзрах отражения. В тези дни Господ бе навсякъде – но хората не бяха там да го посрещнат. Едно ще ви кажа, Той не идва по Коледа. Идва, когато си иска.
Господ беше тук, за да ни вдъхне вяра, да освети пътя ни напред и да ни каже, че докато имаме у себе си любов, не ще ни изостави. „Обичайте се и бъдете обичани !”, тъй ми рече – сърце, нарисувано в снега, очите на сърна в моите през клоните на дърветата, сини небеса без вятър и една звезда, огромна като сълза.
И аз ще ви река – не се отчайвайте за нищо. Обичайте живота - животът е безценен дар; не се пилейте напразно – огънят има нужда от дърва, за да гори; пазете здравето си – то е свещено, и светли ще са вашите дни. Обична нова година ви желая !
Не търсех просветление, но бях озарена.
От живота.
Но не моят, едничък, отделен живот, а Животът, Всичкото, Единственото.
Животът, който е навсякъде около нас.
...И аз видях как Животът се надипля и разстила, като вълни на океан – мощен и безкраен, и как опира в бреговете, където човешките същества са подирили убежище, как опира в земната твърд, и бях там миг преди да ни залее. И разбрах, че дори да се свърши с нас, с мен, с теб, с всички ни, сега или някога, в един миг, Животът ще продължи да съществува, защото той, Животът, е много повече от едничкия човешки живот, или от прост сбор между животите на всички хора.
Страх ни е от смъртта, защото не познаваме живота.
НАЙ-КРЕХКОТО Е НАЙ-СИЛНОТО.
Обичайте живота.
Познайте себе си.
Помагайте си един на друг.
Животни, растения, скали, реки – всички сме ЕДНО.
В единството е силата.
Любовта е единство.
Бог е любов.
Ние сме Бог.
Бог е ние.
Без нашата любов той не може.
Любовта ще спаси света.
Не чакайте края.
Сложете ново начало !
Показват се публикациите с етикет Планина. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Планина. Показване на всички публикации
И пак ще се завръщам там...
Докосвам камъка с ръце.
От себе си не ще избягам.
Докато остана без сърце
към тебе пак ще се протягам.
Докато остана без сълзи
от езерата ти ще пия.
И пак ще се завръщам там,
докато себе си открия.
За да се изгубя в теб.
ПИРИН !
Толкова много ни даваш, и толкова много ни взимаш...
От себе си не ще избягам.
Докато остана без сърце
към тебе пак ще се протягам.
Докато остана без сълзи
от езерата ти ще пия.
И пак ще се завръщам там,
докато себе си открия.
За да се изгубя в теб.
ПИРИН !
Толкова много ни даваш, и толкова много ни взимаш...
Нашепва залез
Нашепва залез в златни цветове
за други,
необятни светове...
...за вечната любов към Планината,
за нашите мечти,
за свободата...
И върховете в този златен час
навеждат се замислено над нас,
въздишат издълбоко езерата,
и се пропива мъка във душата,
че някой ден ще дойде златен час,
но няма да ни има нас...
за други,
необятни светове...
...за вечната любов към Планината,
за нашите мечти,
за свободата...
И върховете в този златен час
навеждат се замислено над нас,
въздишат издълбоко езерата,
и се пропива мъка във душата,
че някой ден ще дойде златен час,
но няма да ни има нас...
Сбогуване с Пирин
Преди да си вземем дълга почивка...
Преди да си кажем „сбогом” до зимата…
…потъваме все по-дълбоко в дебрите на Пирин.
Този път ги няма живописните изгреви и залези.
Няма ги падащите звезди и необикновените случки.
Никаква магия, нищо свръхестествено.
Нищо излишно.
Нищо което може да се добави.
Хармонията е навсякъде, дори в пустотата.
Чиста свобода.
Понякога човек трябва просто да се събуди, да отвори очи и да види нещата такива, каквито са.
Без сцени, без гримаси, без преструвка.
Без декори.
Безмълвен, Пирин ни говори.
Притихнал, докосва душите ни.
Суров, студен, далечен.
Такъв е животът.
Животът, който толкова лесно можеш да изгубиш в миг, горе на ръба.
Животът, който може да отлети още днес от теб, както пеперуда.
Неуловим и кратък миг – сред безкрайността на каменната пустош.
Преди да си кажем „сбогом” до зимата…
…потъваме все по-дълбоко в дебрите на Пирин.
Този път ги няма живописните изгреви и залези.
Няма ги падащите звезди и необикновените случки.
Никаква магия, нищо свръхестествено.
Нищо излишно.
Нищо което може да се добави.
Хармонията е навсякъде, дори в пустотата.
Чиста свобода.
Понякога човек трябва просто да се събуди, да отвори очи и да види нещата такива, каквито са.
Без сцени, без гримаси, без преструвка.
Без декори.
Безмълвен, Пирин ни говори.
Притихнал, докосва душите ни.
Суров, студен, далечен.
Такъв е животът.
Животът, който толкова лесно можеш да изгубиш в миг, горе на ръба.
Животът, който може да отлети още днес от теб, както пеперуда.
Неуловим и кратък миг – сред безкрайността на каменната пустош.
Карта на живота
Напоследък усилено мисля за себе си и своето място в непрекъснато променящия се свят. Мисля си за начина, по който хората живеят – и за строго установения модел на живот, който спазват. Този модел ни държи толкова здраво, че всеки път, когато се опитаме да се отклоним от него и да му противостоим, изпадаме в състояние на „безтегловност”, което от своя страна поражда страх и объркване. Ние сме пристрастени към рутината. Ние сме пленници на установения ред. В това отношение всички хора по света си приличат, независимо какъв език говорят и на кой паралел и меридиан се намират. Едни и същи са страховете им, едни и същи са мечтите им.
Мисля за цената на мечтата. Мисля за цената на живота. За времето, което минава и отминава безвъзвратно. За отговорите, които са някъде там…
Мъдростта, съветите за това как трябва да живеем и какво трябва да правим, когато сме объркани и клети, са навсякъде около нас. Има карта на живота, така, както има пътна карта или карта на планината. И в нея има пътища и пътеки – към нашите лични върхове. Само че тази карта е невидима.
Планината никога не е била за мен – и няма да бъде – купчина скали, траверси и върхове за покоряване. За мен тя е свещен източник (source) – на мъдрост, сила и живот.
Върховете са куполи (и пирамиди), които опират в небесата. Естествена, природна архитектура, която хората са се научили да уподобяват в през вековете при строежа на храмове. В подножията на върховете е стаена извечна мъдрост. По челата им са изписани думи с невидими знаци.
Всеки път, когато се връщам от Пирин, се чувствам сякаш съм разчела още един ред от тези древни надписи. Велика мъдрост има в тях. Всички отговори, които искам да узная; всичко, което искам да разбера - за живота и отвъд, е написано там, в подножието на Вихрен. Перфектната българска пирамида. Тогава, защо ми е да търся другаде ?...
Понякога имам чуството, че някой се скита там горе, някой, който „знае пътя”. Искам да отида и да разбера кой е това.
Стъпките му са едва доловими, отнася ги въздишката на вятъра…
Със смяната на сезоните, се сменя и гласът на Вятъра. Сега го чух как вее в пожълтелите вече треви ! Това е Есенният вятър, с монотонни и тъжни извивки е гласът му. Навява хлад, печал и забвение. Планината опустява. Хората слизат от върховете. За да заемат тяхното място Онези, на които те принадлежат.
Мисля за цената на мечтата. Мисля за цената на живота. За времето, което минава и отминава безвъзвратно. За отговорите, които са някъде там…
Мъдростта, съветите за това как трябва да живеем и какво трябва да правим, когато сме объркани и клети, са навсякъде около нас. Има карта на живота, така, както има пътна карта или карта на планината. И в нея има пътища и пътеки – към нашите лични върхове. Само че тази карта е невидима.
Планината никога не е била за мен – и няма да бъде – купчина скали, траверси и върхове за покоряване. За мен тя е свещен източник (source) – на мъдрост, сила и живот.
Върховете са куполи (и пирамиди), които опират в небесата. Естествена, природна архитектура, която хората са се научили да уподобяват в през вековете при строежа на храмове. В подножията на върховете е стаена извечна мъдрост. По челата им са изписани думи с невидими знаци.
Всеки път, когато се връщам от Пирин, се чувствам сякаш съм разчела още един ред от тези древни надписи. Велика мъдрост има в тях. Всички отговори, които искам да узная; всичко, което искам да разбера - за живота и отвъд, е написано там, в подножието на Вихрен. Перфектната българска пирамида. Тогава, защо ми е да търся другаде ?...
Понякога имам чуството, че някой се скита там горе, някой, който „знае пътя”. Искам да отида и да разбера кой е това.
Стъпките му са едва доловими, отнася ги въздишката на вятъра…
Със смяната на сезоните, се сменя и гласът на Вятъра. Сега го чух как вее в пожълтелите вече треви ! Това е Есенният вятър, с монотонни и тъжни извивки е гласът му. Навява хлад, печал и забвение. Планината опустява. Хората слизат от върховете. За да заемат тяхното място Онези, на които те принадлежат.
Бенка върху челото
Тази нощ не спахме добре, или, ако трябва да бъда съвсем точна, спахме на пресекулки. Палатката ни беше под наклон и спалните ни чували постоянно се свличаха надолу. Щом достигахме ръба на платнището (бяхме я подпряли с камък, за да не я събори вятъра), се оттласквахме с крака, все едно че плуваме, за да възвърнем нормалното положение на телата си, и така до безкрайност. Адски изтощително !
Имаше мигове, в които просто не можех да заспя отново, колкото и уморена да бях. Тогава лежах с отворени очи и гледах купола на палатката, облян в лунна светлина.
Към 5 часа сутринта сиянието на Луната внезапно изчезна, и наместо да започне да просветлява, стана подозрително тъмно. Реших да изляза, за да проверя каква е тази аномалия, и, о, ужас – в сивкавия здрач всичко наоколо изглеждаше призрачно – не беше никаква аномалия, а точно това, от което се опасявах: шапка от облаци бе нахлупена на главите ни. Беше страшно тихо.
Вселената сякаш беше безмълвна в този миг.
Сега знам, че това, което ме уплаши най-много, бе тъкмо отсъствието на какъвто и да било звук – а не мъглите, които напираха от долината, нито перспективата за буря или дъжд.
Понякога си мисля, че не сме сами на този свят, но в 5 часа на 14 август си мислех точно обратното.
Никога не се чуствала по-сама, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Уплаши ме тишината.
*Ани сподели по-късно, че вечерта, когато се разхождала сама край Муратово езеро, й се сторило много тихо. Потока туристи секнал твърде рано. Не се чували дори гласчета на птици. Мисля, че тя говореше за същото нещо, от което аз се уплаших*.
Какво се случва в тези кратки мигове между деня и нощта, когато в мрак потъва светлината и в светлина потъва мрака ?
Какво е „времето” ?...Кой го е „изобретил” ? Това са въпроси, които ме измъчват много отдавна.
Мисля, че вече знам отговора.
Не разбираме ли точно в тези мигове – толкова кратки, че съзнанието ни едвам ги долавя – че времето изобщо не съществува ?!
А не ни ли плаши тъкмо това ?
Много повече от мрака, бурята и мъглите ?
Те са истински. Но как да се изправиш срещу нищо ?
Бездната от безвремие, в която висим, е по-страшна от всичко, което изобщо можем да си представим или до което можем да се докоснем.
Никога няма да забравя това усещане.
Да се събудиш призори, да подадеш глава навън от топлия чувал, попил миризмата на тялото ти, уютен, и да разбереш, че си
сам в нищото, сам в безкрая, сам в тишината –
далеч от всичко земно, в интимен разговор със себе си.
Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си.
Сами сме !
Сами сме, хора, а все чакаме някого…
Изведен от съня, в този толкова интимен момент, когато някой някъде се обръща на другата страна, гушка любимата си и заспива отново, ти си толкова уязвим, крехък, топъл и беззащитен като бебе. Струва ми се, че дори и най-големият престъпник в такъв момент би бил невинен.
Опъваш ципа на палатката, един прост цип, а сякаш разкопчава - и закопчава - два свята – този, Познатия, и онзи, Другия,и изведнъж осъзнаваш, че си се сврял като буболече в пашкула си, като охлюв в черупката си – а наоколо цари величие,
Вселената трепти и съществува !
Подадох глава, прекрачих отвъд. И се почуствах сяках съм…гола.
Вихрен разголи душата ми, надникна в мен и ме разтъсри.
Но го направи много тихо, много нежно и едвам доловимо.
И аз го обикнах !
Вцепених се от страх, но го обикнах. Защото го усетих.
Усетих нещо, което не съм изпитвала никога до сега – и все още не мога да го осмисля.
Но малкото, което достига като далечно ехо до съзнанието ми, започва да ми харесва:
В дълбоката, почти безкрайна тишина,
В беззвездната, безлунна бездна,
Той се бе надвесил над света-
И аз се надвесвах с Него.
Бенка върху челото Му.
"Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си".
Но понякога - много рядко - се връща.
Точно в такива моменти.
Имаше мигове, в които просто не можех да заспя отново, колкото и уморена да бях. Тогава лежах с отворени очи и гледах купола на палатката, облян в лунна светлина.
Към 5 часа сутринта сиянието на Луната внезапно изчезна, и наместо да започне да просветлява, стана подозрително тъмно. Реших да изляза, за да проверя каква е тази аномалия, и, о, ужас – в сивкавия здрач всичко наоколо изглеждаше призрачно – не беше никаква аномалия, а точно това, от което се опасявах: шапка от облаци бе нахлупена на главите ни. Беше страшно тихо.
Вселената сякаш беше безмълвна в този миг.
Сега знам, че това, което ме уплаши най-много, бе тъкмо отсъствието на какъвто и да било звук – а не мъглите, които напираха от долината, нито перспективата за буря или дъжд.
Понякога си мисля, че не сме сами на този свят, но в 5 часа на 14 август си мислех точно обратното.
Никога не се чуствала по-сама, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Уплаши ме тишината.
*Ани сподели по-късно, че вечерта, когато се разхождала сама край Муратово езеро, й се сторило много тихо. Потока туристи секнал твърде рано. Не се чували дори гласчета на птици. Мисля, че тя говореше за същото нещо, от което аз се уплаших*.
Какво се случва в тези кратки мигове между деня и нощта, когато в мрак потъва светлината и в светлина потъва мрака ?
Какво е „времето” ?...Кой го е „изобретил” ? Това са въпроси, които ме измъчват много отдавна.
Мисля, че вече знам отговора.
Не разбираме ли точно в тези мигове – толкова кратки, че съзнанието ни едвам ги долавя – че времето изобщо не съществува ?!
А не ни ли плаши тъкмо това ?
Много повече от мрака, бурята и мъглите ?
Те са истински. Но как да се изправиш срещу нищо ?
Бездната от безвремие, в която висим, е по-страшна от всичко, което изобщо можем да си представим или до което можем да се докоснем.
Никога няма да забравя това усещане.
Да се събудиш призори, да подадеш глава навън от топлия чувал, попил миризмата на тялото ти, уютен, и да разбереш, че си
сам в нищото, сам в безкрая, сам в тишината –
далеч от всичко земно, в интимен разговор със себе си.
Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си.
Сами сме !
Сами сме, хора, а все чакаме някого…
Изведен от съня, в този толкова интимен момент, когато някой някъде се обръща на другата страна, гушка любимата си и заспива отново, ти си толкова уязвим, крехък, топъл и беззащитен като бебе. Струва ми се, че дори и най-големият престъпник в такъв момент би бил невинен.
Опъваш ципа на палатката, един прост цип, а сякаш разкопчава - и закопчава - два свята – този, Познатия, и онзи, Другия,и изведнъж осъзнаваш, че си се сврял като буболече в пашкула си, като охлюв в черупката си – а наоколо цари величие,
Вселената трепти и съществува !
Подадох глава, прекрачих отвъд. И се почуствах сяках съм…гола.
Вихрен разголи душата ми, надникна в мен и ме разтъсри.
Но го направи много тихо, много нежно и едвам доловимо.
И аз го обикнах !
Вцепених се от страх, но го обикнах. Защото го усетих.
Усетих нещо, което не съм изпитвала никога до сега – и все още не мога да го осмисля.
Но малкото, което достига като далечно ехо до съзнанието ми, започва да ми харесва:
В дълбоката, почти безкрайна тишина,
В беззвездната, безлунна бездна,
Той се бе надвесил над света-
И аз се надвесвах с Него.
Бенка върху челото Му.
"Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си".
Но понякога - много рядко - се връща.
Точно в такива моменти.
Аз не съм в Планината, Планината е в мен
Аз не съм в Планината, Планината е в мен.
Аз съм и вървежът, аз съм и покоят.
Аз съм и залезът, отразен в моите очи, и върхът, от който го наблюдавам.
В известен смисъл аз съм Планината.
Планината не може нито да ти даде сила, ако ти я нямаш у себе си - нито да ти я отнеме.
Планината не може да ти донесе свобода – ако ти не си истински свободен.
В Планината никога няма да откриеш красота – ако не си готов да я търсиш.
Дълбокото, интимно общение с планината е символ (друг израз) на общението със себе си.
Пътят нагоре е суров – това е пътят към твоето истинско Аз.
Оставен сам на себе си в свят, в който Его-то няма значение (и власт), ти трябва да правиш своите избори и да се изправяш лице в лице със своите страхове. Понякога трябва да се бориш, за да живееш…Какъв по-добър начин да търсиш и да пре-откриваш себе си ?
Аз съм и вървежът, аз съм и покоят.
Аз съм и залезът, отразен в моите очи, и върхът, от който го наблюдавам.
В известен смисъл аз съм Планината.
Планината не може нито да ти даде сила, ако ти я нямаш у себе си - нито да ти я отнеме.
Планината не може да ти донесе свобода – ако ти не си истински свободен.
В Планината никога няма да откриеш красота – ако не си готов да я търсиш.
Дълбокото, интимно общение с планината е символ (друг израз) на общението със себе си.
Пътят нагоре е суров – това е пътят към твоето истинско Аз.
Оставен сам на себе си в свят, в който Его-то няма значение (и власт), ти трябва да правиш своите избори и да се изправяш лице в лице със своите страхове. Понякога трябва да се бориш, за да живееш…Какъв по-добър начин да търсиш и да пре-откриваш себе си ?
На чукарите с любов
Стърчаха там извечни исполини,
подпрели небесата със чела,
и криеха в недрата си лавини,
и тънеха в прозрачна тишина.
...Надвесени над долината,
с набръчкани от старостта "лица",
скалистите им силуети
раздираха пейзажа в утринта.
Аз исках да им подаря усмивка,
но нямах смях в торбата под ръка.
подпрели небесата със чела,
и криеха в недрата си лавини,
и тънеха в прозрачна тишина.
...Надвесени над долината,
с набръчкани от старостта "лица",
скалистите им силуети
раздираха пейзажа в утринта.
Аз исках да им подаря усмивка,
но нямах смях в торбата под ръка.
Няма никой в планината
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
Скреж покрива долината
Пътят ни напред блести
Няма стъпки
Няма думи
Само чиста тишина
Само обич по между ни
Синьо
Утро
Свобода
Знам че те са там
и чувам
звънките им гласове
Чуствам как вървят нагоре
Към сияйното небе
Всеки има свое слънце
Всеки гони своя път
Нека някой да ги пази
Докато го извървят
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
В свойта есенна премяна
Цялата за нас блести
Тук сме само аз и ти
Скреж покрива долината
Пътят ни напред блести
Няма стъпки
Няма думи
Само чиста тишина
Само обич по между ни
Синьо
Утро
Свобода
Знам че те са там
и чувам
звънките им гласове
Чуствам как вървят нагоре
Към сияйното небе
Всеки има свое слънце
Всеки гони своя път
Нека някой да ги пази
Докато го извървят
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
В свойта есенна премяна
Цялата за нас блести
Няма нищо по-велико от Природата !
Цяла нощ Вятърът свистя с ярост из улеите над езерото и хвърля пръски вода във въздуха -
сякаш се опитваше да разнебити всичко по пътя си.
Умореният гръб на старата хижа се огъваше под мощния му напор.
Затворех ли очи поне за малко, вятърът идваше и в съня ми.
На сутринта се спуснахме бързо в гората на завет.
Слънцето ласкаво ни погали.
Успокоиха се изтерзаните от стихията души.
Красота и чистота струяха от всяко кътче на измитата от дъжда и преметена от вятъра гора.
И всичката тази красота бе за нас.
Няма по-велико нещо от природата !
сякаш се опитваше да разнебити всичко по пътя си.
Умореният гръб на старата хижа се огъваше под мощния му напор.
Затворех ли очи поне за малко, вятърът идваше и в съня ми.
На сутринта се спуснахме бързо в гората на завет.
Слънцето ласкаво ни погали.
Успокоиха се изтерзаните от стихията души.
Красота и чистота струяха от всяко кътче на измитата от дъжда и преметена от вятъра гора.
И всичката тази красота бе за нас.
Няма по-велико нещо от природата !
Аз стоя отново на скалата...
Aз стоя отново на скалата, силна, с развети от вятъра коси.
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.
Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.
Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.
Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.
Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...
Ураган
Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Не знаех коя точно е радиостанцията, но искрено се надявах майка ми да не слуша точно нея, защото в момента, по една случайност, се намирах тъкмо на връх Мусала. Всъщност…в началото малко ви излъгах…
Когато се събудих в 5 часа сутринта, първото нещо, което чух, беше безмилостното блъскане на вятъра по стените на метеорологичната станция: „Явно днес няма да се ходи до Грънчар”. Стенанията на старите й стави ме удивляваха и плашеха дори в съня ми, който тази нощ беше доста неспокоен. Колко ли пъти вятърът е блъскал така и се е опитвал да откърти я прозорец, я врата…Чувствах го като неканен гост, който напираше да влезе вътре на всяка цена. Днес ние нямаше да му отворим, но утре сами щяхме да излезем в ледения ад отвън и доброволно да се предадем…
Мисля си…това е друг свят с други закони…Сега като погледнах статистиката от върха, разбирам защо Боби не ми е казал каква е скоростта на вятъра. Та тя е била 162 км/ч, когато сме се спускали. Спомням си колко време се опитвахме да се доберем от метеорологичната станция до началото на въжето…Влачехме се, падахме, преобръщахме се и се въргаляхме, багажът ни заплашваше да се откъсне от гърбовете ни и да ни изостави…Не стъпвахме по земята, а направо летяхме…Хващахме се за ръце и чакахме приведени да отмине поредния порив на урагана, за да можем да продължим. Често чакахме на колене. Молихме се и проклинахме онзи, Леденият, който сякаш разкъсваше плътта по лицата ни и заплашваше да ослепи очите ни с остри кристали. Тя…ни принуди…да коленичим. Струваше ми се жестока, по –жестока от всичко, пред което бях се изправяла до сега…Скърцах със зъби – „Само да стигнем до въжето !”
Кротка и тиха беше Планината в най-късият ден от годината. Сякаш не сняг, а магия се беше разстлала върху склоновете й.
Хълмовете искряха, небето беше ясносиньо. Малък празник, който преживяваше всеки от нас, устремен към върха, но повече към себе си. Върховете са вечни, те са винаги там, а ние, смъртните, сме тук само за миг в сянката им. Но дори тогава черпим от тяхната сила, от техния космически студ. Топла ли беше планината ? Не, не беше топла. Този тих слънчев празничен ден беше най-студеният от всички и него ние избрахме за да вървим нагоре. Сами сме. Вървим нагоре с тежките раници. Не говорим. Съзерцавам всичко около себе си – от най-голямото до най-дребното. Клонче да трепне, ще го видя. Нямаме много време, защото студеното декемврийско слънце скоро ще угасне. Но не бързаме, просто вървим. И попиваме всеки миг, всяка стъпка. Пред нас като стена се е изправил Мусаленския венец. Отвъд е светлината. Отвъд е цяла Рила !
На хижа „Мусала” сме в три следобед. Там с изненада откриваме, че тя не работи. Кепенците са хлопнати. На вратата има катинар. Добре де, а откъде тогава мирише на запалена печка ?
Единственият обитател тук е пазачът на новостроящия се хотел, който гостоприемно ни приютява в стаичката си и ни черпи с чаша чай и ром. „Ще стигнете бе, не се притеснявайте, времето е хубаво ! За два часа сте горе !”. Голям зевзек е този чичка. „Ей го на, тук не е хотел, това не ми е работа на мен, ама какво, да ги оставя хората навън ли ?”. Срамота ! Направо ми се свива сърцето…Глуха е планината…Една от най-старите хижи в България стои затворена. От кого ? За какво ? Имало една стаичка за бедстващи, после разказва Боби, но ама веднъж му се наложило да я използва и щели да го бият…
Продължаваме. След езерото снегът става пръхкав и мек и затъваме неприятно. Малко съм уморена, защото от Боровец до тук вървим с не повече от 15 мин почивка. Краката ми тежат вече.
Залезът изгаря върховете. Дено, Иречек, Мусала: гиганти от скали и лед.
Сега те са единствените ни спътници тук. Неподвижни, но всевластни исполини. Те ще надмогнат и нас, и времето, и скръбта, и болката, и промяната. Докосвам се до вечната им твърд и се чувствам поне малко по-сигурна в себе си, по-твърда…А върховете изгарят. Виждаме Витоша и Стара планина. Небето е щедро и дълбоко. Зимна тишина се е разстлала навред. Спокойствие цари в планината и в душите ни. Настъпва зимното слънцестоене. Настъпва зимата. Но аз се питам: колко години трябва да върви човек, за да достигне своята пролет ? Ще дойде ли мечтаното равноденствие, когато всяка брънка от тялото, ума и духа ще бъдат в перфектен баланс ? Колко върхове трябва да изкачи човек и в колко бездни да надзърне, за да открие себе си ? През април пак бяхме тук и пак вървяхме сами в безмълвие. Къде са хората ? От тях ли бягаме, че пак сме тук – или ги търсим ? Онези, истинските, искрените и сурови хора…хора като върхове…
Боби е там на върха : онази черната фигура, силует на залез слънце била негова.
Всичко оставихме долу. Сега сме тук: сами, чисти, притихнали и замечтани. Стоим под дълбокото небе с тънката месечинка и първата звездичка, дето нежно трепка в крайчеца на окото ми.
Залезът угасна. Наситено розовите цветове посивяха. На заслон „Ледено езеро” спираме за по глътка чай и глътка въздух. Когато тръгваме към въжето, мракът вече е допълзял от долините до нас; гъст мастилен мрак, какъвто може да бъде мракът само в планината, непокварен от светлините на уличните лампи и неоновите реклами. Да си призная, беше ме страх. Не си сложих котките и изпитвах ужас да не политна вляво или вдясно от ръба. Стефчо взе част от багажа ми, за да не се мъча допълнително. И той се хлъзгаше, но това не му правеше особено впечатление. Малко ли, много ли вървяхме…стори ми се цяла вечност. От страх ми се бяха сковали краката, но току поглеждах към небето, отрупано със звезди, и продължавах нагоре. Докато върхът не отстъпи и зад него, не, над него, отново се показа месечинката.
Красив вълшебен момент. Слънцестоене на Мусала. С Луна.
Потропахме на вратата, никой не отговори. Влязохме. Нямаше никого. Влязохме по-навътре, където пише „Вход забранен”. Шумна и весела компания от Варна тъкмо вечеряше. Посрещнаха ни с чай и усмивка. После дойде и Боби.
Така започна нашия престой (заложничество) на вр. Мусала. Бяхме уморени и заспахме рано, но призори вятърът ни събуди. Започваше сблъсъкът на два циклона.
Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Оставихме всякакви надежди за Грънчар, както и че през деня може да се появи нова компания. Дори ни минаваха мисли да се спуснем надолу – докато времето не се е влошило още повече. Но мързелът надделя – какво пък, не всеки ден се качваме на Мусала на почивка. Хапвахме, дремвахме, четохме книги, бъбрихме си с Боби…За живота, за мечтите, за патилата и препятствията, за приятелството, за дъщеря му, за времето. Групата от Варна си слезе още по обяд. Денят си мина неусетно. Дойде вечерта, но вятърът съвсем не утихна, даже напротив. Мечтаех си да се събудя сутринта и да бъде прекрасно слънчево утро, но съвсем не стана така.
Сутринта дойде с гръм на излитащи самолети. Така звучеше вятърът днес. Сателитната чиния щеше да се откърти заедно с железния колец, на който беше поставена. Опитах се да изляза да снимам с риск да се простя завинаги с апарата си, но почти нищо не се получи и бързо се отказах. Поне разбрах какво се случва навън, ако не друго. Надеждата умира последна – „Да закусим, пък то вятърът ще утихне”. Както се оказа впоследствие, тактиката ни е била погрешна. Вместо да утихне, той още повече се усилил. Останалото вече го знаете.
За Мальовица
За мен Мальовица е символ.
Не само защото е люлка на алпинизма в България.
Тя е синоним за усещане за планина.
И един от първите върхове, на които стъпих някога.
За мен Мальовица не е "просто още един връх".
Може би там съм открила част от себе си.
И със сигурност съм оставила голяма част от себе си.
Ще се връщам пак и пак - докато се раздам до край.
Черни исполини
пълзи и обвива
тежката мъгла.
Не чуваш вече стъпките си.
Какво ли е да чезнеш в мъглата
по пътя към върха...
Върху замръзнала земя, скована от лед -
агонизираща трева.
Какво ли значи
да видиш
умряла птица
по пътя към върха...
По пладне
гасне.
През сълзи от вятър виждаш последната му светлина.
Какво е да вървиш във мрак
по пътя към върха...
they are...
the people...
the greatest art they are
i am here to protect them
to give them faith and light
and after that - destroy them
and let it be alone
the spirit of the mountain
the spirit of the stone !!!
Не само защото е люлка на алпинизма в България.
Тя е синоним за усещане за планина.
И един от първите върхове, на които стъпих някога.
За мен Мальовица не е "просто още един връх".
Може би там съм открила част от себе си.
И със сигурност съм оставила голяма част от себе си.
Ще се връщам пак и пак - докато се раздам до край.
Черни исполинипълзи и обвива
тежката мъгла.
Не чуваш вече стъпките си.
Какво ли е да чезнеш в мъглата
по пътя към върха...
Върху замръзнала земя, скована от лед -агонизираща трева.
Какво ли значи
да видиш
умряла птица
по пътя към върха...
По пладнегасне.
През сълзи от вятър виждаш последната му светлина.
Какво е да вървиш във мрак
по пътя към върха...
they are...the people...
the greatest art they are
i am here to protect them
to give them faith and light
and after that - destroy them
and let it be alone
the spirit of the mountain
the spirit of the stone !!!
Скитници из Горната земя
Сега ще ви разкажа за едно отдавна замислено и наскоро осъществено приключение. Наричам го така, защото за мен това не беше обикновен планински преход. В дългите самотни часове по билото на Стара планина, бродейки, в меката светлина на късите есенни дни, се докоснахме до вълшебства...и по мъничко до себе си. Вървяхме в безмълвие, провирахме се през скали и пукахме съчки в пусти гори, в които скоро не беше стъпвал човешки крак. Веднъж достигнали билото, погледът ни стигаше километри напред – безкраен слънчев хоризонт. Гънките на пейзажа се губеха в далечината и небето и земята се сливаха в синьо – лилава ивица. А ние бяхме някъде отвъд, там, скитници из Горната земя.
Едни приятели щяха да се качват на хижа Мазалат от м. Лъгът над Габрово. Подвуумихме се дали да не тръгнем с тях, но накрая ентусиазмът надделя над мързела и избрахме маршрута през Соколна и Масива Триглав. Срещнахме се трима в село Гъбарево, от където е изходната точка за хижа Соколна – аз, Стеф и Стоянчо от Велико Търново. С него отдавна не се бяхме виждали и той очакваше да съм му подготвила изненада. Е, сигурна съм, че не е скучал.
Съкратихме около 5 км черен път през полето. Паркирахме досами началото на пътеката и в 11.30 потеглихме нагоре (препоръчително е колите да се оставят на паркинга на Барата, защото се краде). „Нагоре” – разбирай як баир. Върви се по ръба на дере през красива есенна гора. Радвам се, че имахме сянка, защото беше необикновено топло за сезона. По пътя се откриват невероятни гледки към Триглав. Ние всеки път се спирахме, ах-кахме и ох-кахме, и снимахме, разбира се. За час и половина се качихме до хижата, пътеката е много добре маркирана, в синьо, има места за почивка, а на едно място има и вода. Соколна е на 1340 м н.в, тоест, от полето до горе са около 800 м денивелация. От месец има нови хижари. Извършен е ремонт. Изглежда уютно, чаят е безплатен. Който иска, мога да дам телефон.
Спряхме да похапнем, че вече си беше обяд, и да поразпитаме за пътеката до Мазалат. Едно момче, май алпинист беше, ни каза, че до там са около 9.30 ч. Ха сега де ! Срам, не срам, този път хич не бях подготвена откъм информация – разчитах, че „който го няма у главата, го има у краката”. Времето беше хубаво, решихме да вървим, пък каквото стане. Ей го къде е Мазалат, не може да са 9 часа ! Тъй си мислехме.
Беше един от онези топли есенни дни, за които знаеш, че са последни, и ти се иска да им се порадваш до край. Природата изглежда примирена, укротена, спокойна, преди настъпването на зимата; това спокойствие се предава и на теб и не ти се иска, и не чустваш нужда да бързаш за никъде. Планината излъчва мъдрост и печал, сега повече от всякога й отива да носи името Стара.
Ще дойде зимата и вилицата ще я блъска в гърдите, сняг и мъгли ще покриват билата, зверовете ще се скрият в дупките си и животът за няколко месеца ще замре, тогава само вълците и скитниците ще оставят следи по хълмищата, но не сега, не сега...
Сега сме само ние, аз, Стеф и Стоянчо, вървим почти без да си говорим, всеки унесен в мислите си, понесен натам, накъдето го водят мечтите му. И страховете. Въпросите.
Обичам я тази Стара планина, тази стара познайница ! Само тя може да вълнува така душата ми, да ме разтърсва из основи, да ме накара да се вгледам в себе си, да си припомня коя съм всъщност. Там, в Долния свят, всеки ден се обезличаваме и малко по малко губим същността си, затова се връщаме тук, за да се намерим отново. Успяваме ли...
Обичам я тази Стара планина, и нищо, че колената ме болят, и умората и вятърът замъгляват очите ми, аз пак си повтарям, докато вървя: „Обичам те, обичам те, обичам те”, и знам, че тя няма да ме нарани. Но ще ме изцеди докрай.
След хижата започнахме да следим коловата маркировка. Не е много начесто, но я има. Пресича се обширна поляна, който носи името „Празното място” (дано не бъркам) и отново се навлиза в гъста букова гора. При излизането от гората на едно дърво виси табела със следния надпис: „От тук през Атанастепе – Киминчето – Белите камъни: зиме ОПАСНО ! Stop ! Лавинна опасност !”. Тъкмо на това място срещнахме единствените хора по маршрута. Бяха ходили до вр. Пиргос май. Казаха ни, че имаме още много път до Мазалат. Повече никого не видяхме.
Времето спря. Малко ли мина, много ли...Вървяхме без почивка. Слънцето светеше право в лицата ни. Често потъвахме в сянката на върховете, после, наближавайки ги, светлината отново блесваше: щедро посипано в очите ни злато, което ни заслепяваше. Още и още ! Вятърът духаше право срещу нас, пратеник на залеза. „Бързайте, бързайте!”, шепнеше той. Но умората си казваше думата. Аз не бях яла почти нищо, пиех само сок от мед и лимон, и така продължавах напред.
Малко преди Двете булки подплашихме стадо диви кози.
Двете булки е живописен връх с причудливи скали, от където идва и името му, предполагам.
Беше 17.30 ч, когато го изкачихме и имахме възможност да спрем и да се огледаме. И да разберем, за първи път по маршрута, къде точно се намираме.
Сами в нищото. Точно там бяхме. Вляво оставаше вр. Мазалат. Хижа Мазалат беше на острещния склон, много далеч и измамно близо. Приятелите сигурно вече си пийваха на топло край печката. Пред нас се изправяха Малък и Голям Кадемлия. Малкия трябваше да преборим сега, а Големият...Ей го и Ботев, любим и още по-далечен. Пазител на планината. Зад него се надиплят на запад един по един върховете...
Спогледахме се. Никой не каза нищо. Стеф си извади ябълка от раницата, Стоянчо сви един тютюн, и продължихме с удвоени усилия. Вървяхме сякаш току що тръгвахме. На Пиргос бяхме за отрицателно време. Залезът посрещнахме на Малък Кадемлия. Кулите на Ботев светнаха. Не знам защо, но това ме накара да се почуствам добре. Сякаш Пазителят на планината ни поздравяваше, че сме стигнали до тук. Като грозен склет стоеше военната постройка на Голям Кадемлия. Черен силует на фона на нежнорозовото небе. Шегувахме се, че небето прилича на свенливи момински бузи.
Беше вълшебен момент, повярвайте ми ! Момент, за който съм мечтала дни наред. Момент, който бих изживявала още много пъти, ако можех. Започнахме стръмно спускане и когато се обърнах, за да погледна от къде идваме, видях през рамо как тънка месечина се подава зад склона. След разтопеното злато в небето, Луната ми приличаше на крехко сребърно украшение. Сияше меко, мило. Цялата планина излъчваше мекота. Огнените цветове на залеза бързо се стопиха. Хълмовете потъмняха до мастилено черно. Пътят, спускащ се от Голям Кадемлия, се виеше като светла нишка в мрака. Спряхме до малко езерце при отклонението за Росоватец да си вземем вуздух и да се полюбуваме на момента. Чуствах се толкова щастлива, че ми идеше да легна там и да заспя.
Към 19 ч. сложихме челниците и се „вляхме” в Е3. Подсякохме Росоватец и продължихме с бодра крачка към Пеещите скали. Времето беше тихо, топло. Долината светеше с гирлянди от светлини – градове и села, в които хората се прибираха от работа и сядаха да гледат новините. Не знам защо, но тогава се сетих за Павел. Разказах на спътниците ми как броди сам по нощите, когато преминава за 24 часа от Мусала до Вихрен. Те не можеха да повярват, че има такъв човек.
Спомням си как беше написал веднъж, че се питал, докато вървял, какво прави там, сам, и че той също, като всички останали хора, се страхува. Ние поне бяхме трима.
Неспокойната душа винаги избира трудния пред лесния път. Примамливата топлина и сигурност на дома не може да спечели пред предизвикателствата на утрешния ден.
Спомних си за Цецо, за Лъчо, за другия Цецо, за Митака, за Ники, за Свилен, за Ани, за Стефан, за Никола...за всички онези, които познавам, или не познавам, които неуморно и безспирно бродят из планините, често сами, независимо, че има хора, които намират това занимание за съвсем безполезно. Спомних си за онези, от които съм се учила и на които съм подражавала, за да мога да стигна до тук, в този ден, в този час и да продължавам напред.
Ей такива мисли ми се въртяха из главата докато си кривях глезените из хвойната и се спъвах в коренищата. И докато не разбрах, че сме се отклонили от правилната пътека. Вместо към Вълча глава, сме хванали едно странично ребро и хайдее, в Северна България. Направихме кръгом и за не повече от 10 мин. си намерихме истинската пътека. Горе духаше много. Честно казано, искаше ми се вече да стигаме. Бях много уморена и гладна. А пък и минаването през скалите на Вълча глава по тъмно не беше много забавно. Бяха влажни и се хлъзгах на всяка крачка. Буботенето на генератора на хижата звучеше като сладка мелодия. А пък светлинката на прозорчетата, прокрадваща се през клоните на дърветата, си беше точно като от къщичката на баба Яга.
Пристигнахме някъде към 21.00 ч. На вратата ни чакаше младият хижар. Настани ни веднага. Първото нещо, което исках, беше бираааа. Поздравихме вече пооклюмалата компания и се нахвърлихме на софрата.
Хижа Мазалат е в ремонт. По принцип не посреща гости. Добре е да се обадите, преди да отидете. Предполагам, че няма да ви върнат, но ако сте повече хора, ще е проблематично.
Събудих се по изгрев слънце. Бяхме го изпратили снощи, трябваше да го посрещнем днес. Стоян не го закачахме – явно му беше дошло в повече и спеше сладко сладко.
Хижата беше притихнала. Само ние шумоляхме като мишки. Навън беше...не е за разправяне. Ниска облачност, а над нея - кристално небе. Старопланинските исполини се разсънваха бавно. Чакаха първите слънчеви лъчи да ги докоснат. Усмихнахме се един на друг. Бяхме успели в това, което искахме, и ето ни тук, един до друг, в този вълшебен момент.
Днешният ден беше още по-слънчев и топъл от предишния. Взехме си довиждане с другите и всеки пое по своя път. Стоян – към Узана, компанията - обратно към Лъгът, а ние – съвсем неочаквано, към Скобелево. Оказа се, че има наскоро маркирана, отново в синьо, пътека, която се спуска в долината на р. Габровица и отвежда до селото. Тръгва се в посока Узана, след Червената локва се минава по билцето, а не по пътя, там се търсят ниски дървени колчета, след това и табели, които отвеждат в гората. Спускането е стръмно и кракоуморително. За това пък гората е безумно красива по това време. Вода няма – докато не се стигне до реката.
От Скобелево си хванахме стоп до главния подбалкански път. 2-та километра до Габарево ги взехме с каруца. Беше много забавно. Накрая трамбовахме 5 км до началото на пътеката за да си приберем колата. За щастие, беше непокътната. Даже си имаше компания – явно и някой друг се е престрашил. Вик на соколи ни изпрати – рееха се волно над нас. Те не бързат да се прибират и да ходят на работа в понеделник.
Това е. Всичко е добре, когато свършва добре.
Ще завърша с думите на един горски, когото срещнахме на Мазалат. Горските си падат малко нещо мошеници, но думите звучаха красиво: „Тези, които ходят по гората, носят благородство в душата си. Те не са като другите хора, които цял живот живеят в града и не са стъпвали нито веднъж на планина. Знаеш ли ти, че има хора, които никога не са стъпвали на планина ?!”.
Ами, не знаят какво изпускат.
Едни приятели щяха да се качват на хижа Мазалат от м. Лъгът над Габрово. Подвуумихме се дали да не тръгнем с тях, но накрая ентусиазмът надделя над мързела и избрахме маршрута през Соколна и Масива Триглав. Срещнахме се трима в село Гъбарево, от където е изходната точка за хижа Соколна – аз, Стеф и Стоянчо от Велико Търново. С него отдавна не се бяхме виждали и той очакваше да съм му подготвила изненада. Е, сигурна съм, че не е скучал.
Съкратихме около 5 км черен път през полето. Паркирахме досами началото на пътеката и в 11.30 потеглихме нагоре (препоръчително е колите да се оставят на паркинга на Барата, защото се краде). „Нагоре” – разбирай як баир. Върви се по ръба на дере през красива есенна гора. Радвам се, че имахме сянка, защото беше необикновено топло за сезона. По пътя се откриват невероятни гледки към Триглав. Ние всеки път се спирахме, ах-кахме и ох-кахме, и снимахме, разбира се. За час и половина се качихме до хижата, пътеката е много добре маркирана, в синьо, има места за почивка, а на едно място има и вода. Соколна е на 1340 м н.в, тоест, от полето до горе са около 800 м денивелация. От месец има нови хижари. Извършен е ремонт. Изглежда уютно, чаят е безплатен. Който иска, мога да дам телефон.
Спряхме да похапнем, че вече си беше обяд, и да поразпитаме за пътеката до Мазалат. Едно момче, май алпинист беше, ни каза, че до там са около 9.30 ч. Ха сега де ! Срам, не срам, този път хич не бях подготвена откъм информация – разчитах, че „който го няма у главата, го има у краката”. Времето беше хубаво, решихме да вървим, пък каквото стане. Ей го къде е Мазалат, не може да са 9 часа ! Тъй си мислехме.
Беше един от онези топли есенни дни, за които знаеш, че са последни, и ти се иска да им се порадваш до край. Природата изглежда примирена, укротена, спокойна, преди настъпването на зимата; това спокойствие се предава и на теб и не ти се иска, и не чустваш нужда да бързаш за никъде. Планината излъчва мъдрост и печал, сега повече от всякога й отива да носи името Стара.
Ще дойде зимата и вилицата ще я блъска в гърдите, сняг и мъгли ще покриват билата, зверовете ще се скрият в дупките си и животът за няколко месеца ще замре, тогава само вълците и скитниците ще оставят следи по хълмищата, но не сега, не сега...
Сега сме само ние, аз, Стеф и Стоянчо, вървим почти без да си говорим, всеки унесен в мислите си, понесен натам, накъдето го водят мечтите му. И страховете. Въпросите.
Обичам я тази Стара планина, тази стара познайница ! Само тя може да вълнува така душата ми, да ме разтърсва из основи, да ме накара да се вгледам в себе си, да си припомня коя съм всъщност. Там, в Долния свят, всеки ден се обезличаваме и малко по малко губим същността си, затова се връщаме тук, за да се намерим отново. Успяваме ли...
Обичам я тази Стара планина, и нищо, че колената ме болят, и умората и вятърът замъгляват очите ми, аз пак си повтарям, докато вървя: „Обичам те, обичам те, обичам те”, и знам, че тя няма да ме нарани. Но ще ме изцеди докрай.
След хижата започнахме да следим коловата маркировка. Не е много начесто, но я има. Пресича се обширна поляна, който носи името „Празното място” (дано не бъркам) и отново се навлиза в гъста букова гора. При излизането от гората на едно дърво виси табела със следния надпис: „От тук през Атанастепе – Киминчето – Белите камъни: зиме ОПАСНО ! Stop ! Лавинна опасност !”. Тъкмо на това място срещнахме единствените хора по маршрута. Бяха ходили до вр. Пиргос май. Казаха ни, че имаме още много път до Мазалат. Повече никого не видяхме.
Времето спря. Малко ли мина, много ли...Вървяхме без почивка. Слънцето светеше право в лицата ни. Често потъвахме в сянката на върховете, после, наближавайки ги, светлината отново блесваше: щедро посипано в очите ни злато, което ни заслепяваше. Още и още ! Вятърът духаше право срещу нас, пратеник на залеза. „Бързайте, бързайте!”, шепнеше той. Но умората си казваше думата. Аз не бях яла почти нищо, пиех само сок от мед и лимон, и така продължавах напред.
Малко преди Двете булки подплашихме стадо диви кози.
Двете булки е живописен връх с причудливи скали, от където идва и името му, предполагам.
Беше 17.30 ч, когато го изкачихме и имахме възможност да спрем и да се огледаме. И да разберем, за първи път по маршрута, къде точно се намираме.
Сами в нищото. Точно там бяхме. Вляво оставаше вр. Мазалат. Хижа Мазалат беше на острещния склон, много далеч и измамно близо. Приятелите сигурно вече си пийваха на топло край печката. Пред нас се изправяха Малък и Голям Кадемлия. Малкия трябваше да преборим сега, а Големият...Ей го и Ботев, любим и още по-далечен. Пазител на планината. Зад него се надиплят на запад един по един върховете...
Спогледахме се. Никой не каза нищо. Стеф си извади ябълка от раницата, Стоянчо сви един тютюн, и продължихме с удвоени усилия. Вървяхме сякаш току що тръгвахме. На Пиргос бяхме за отрицателно време. Залезът посрещнахме на Малък Кадемлия. Кулите на Ботев светнаха. Не знам защо, но това ме накара да се почуствам добре. Сякаш Пазителят на планината ни поздравяваше, че сме стигнали до тук. Като грозен склет стоеше военната постройка на Голям Кадемлия. Черен силует на фона на нежнорозовото небе. Шегувахме се, че небето прилича на свенливи момински бузи.
Беше вълшебен момент, повярвайте ми ! Момент, за който съм мечтала дни наред. Момент, който бих изживявала още много пъти, ако можех. Започнахме стръмно спускане и когато се обърнах, за да погледна от къде идваме, видях през рамо как тънка месечина се подава зад склона. След разтопеното злато в небето, Луната ми приличаше на крехко сребърно украшение. Сияше меко, мило. Цялата планина излъчваше мекота. Огнените цветове на залеза бързо се стопиха. Хълмовете потъмняха до мастилено черно. Пътят, спускащ се от Голям Кадемлия, се виеше като светла нишка в мрака. Спряхме до малко езерце при отклонението за Росоватец да си вземем вуздух и да се полюбуваме на момента. Чуствах се толкова щастлива, че ми идеше да легна там и да заспя.
Към 19 ч. сложихме челниците и се „вляхме” в Е3. Подсякохме Росоватец и продължихме с бодра крачка към Пеещите скали. Времето беше тихо, топло. Долината светеше с гирлянди от светлини – градове и села, в които хората се прибираха от работа и сядаха да гледат новините. Не знам защо, но тогава се сетих за Павел. Разказах на спътниците ми как броди сам по нощите, когато преминава за 24 часа от Мусала до Вихрен. Те не можеха да повярват, че има такъв човек.
Спомням си как беше написал веднъж, че се питал, докато вървял, какво прави там, сам, и че той също, като всички останали хора, се страхува. Ние поне бяхме трима.
Неспокойната душа винаги избира трудния пред лесния път. Примамливата топлина и сигурност на дома не може да спечели пред предизвикателствата на утрешния ден.
Спомних си за Цецо, за Лъчо, за другия Цецо, за Митака, за Ники, за Свилен, за Ани, за Стефан, за Никола...за всички онези, които познавам, или не познавам, които неуморно и безспирно бродят из планините, често сами, независимо, че има хора, които намират това занимание за съвсем безполезно. Спомних си за онези, от които съм се учила и на които съм подражавала, за да мога да стигна до тук, в този ден, в този час и да продължавам напред.
Ей такива мисли ми се въртяха из главата докато си кривях глезените из хвойната и се спъвах в коренищата. И докато не разбрах, че сме се отклонили от правилната пътека. Вместо към Вълча глава, сме хванали едно странично ребро и хайдее, в Северна България. Направихме кръгом и за не повече от 10 мин. си намерихме истинската пътека. Горе духаше много. Честно казано, искаше ми се вече да стигаме. Бях много уморена и гладна. А пък и минаването през скалите на Вълча глава по тъмно не беше много забавно. Бяха влажни и се хлъзгах на всяка крачка. Буботенето на генератора на хижата звучеше като сладка мелодия. А пък светлинката на прозорчетата, прокрадваща се през клоните на дърветата, си беше точно като от къщичката на баба Яга.
Пристигнахме някъде към 21.00 ч. На вратата ни чакаше младият хижар. Настани ни веднага. Първото нещо, което исках, беше бираааа. Поздравихме вече пооклюмалата компания и се нахвърлихме на софрата.
Хижа Мазалат е в ремонт. По принцип не посреща гости. Добре е да се обадите, преди да отидете. Предполагам, че няма да ви върнат, но ако сте повече хора, ще е проблематично.
Събудих се по изгрев слънце. Бяхме го изпратили снощи, трябваше да го посрещнем днес. Стоян не го закачахме – явно му беше дошло в повече и спеше сладко сладко.
Хижата беше притихнала. Само ние шумоляхме като мишки. Навън беше...не е за разправяне. Ниска облачност, а над нея - кристално небе. Старопланинските исполини се разсънваха бавно. Чакаха първите слънчеви лъчи да ги докоснат. Усмихнахме се един на друг. Бяхме успели в това, което искахме, и ето ни тук, един до друг, в този вълшебен момент.
Днешният ден беше още по-слънчев и топъл от предишния. Взехме си довиждане с другите и всеки пое по своя път. Стоян – към Узана, компанията - обратно към Лъгът, а ние – съвсем неочаквано, към Скобелево. Оказа се, че има наскоро маркирана, отново в синьо, пътека, която се спуска в долината на р. Габровица и отвежда до селото. Тръгва се в посока Узана, след Червената локва се минава по билцето, а не по пътя, там се търсят ниски дървени колчета, след това и табели, които отвеждат в гората. Спускането е стръмно и кракоуморително. За това пък гората е безумно красива по това време. Вода няма – докато не се стигне до реката.
От Скобелево си хванахме стоп до главния подбалкански път. 2-та километра до Габарево ги взехме с каруца. Беше много забавно. Накрая трамбовахме 5 км до началото на пътеката за да си приберем колата. За щастие, беше непокътната. Даже си имаше компания – явно и някой друг се е престрашил. Вик на соколи ни изпрати – рееха се волно над нас. Те не бързат да се прибират и да ходят на работа в понеделник.
Това е. Всичко е добре, когато свършва добре.
Ще завърша с думите на един горски, когото срещнахме на Мазалат. Горските си падат малко нещо мошеници, но думите звучаха красиво: „Тези, които ходят по гората, носят благородство в душата си. Те не са като другите хора, които цял живот живеят в града и не са стъпвали нито веднъж на планина. Знаеш ли ти, че има хора, които никога не са стъпвали на планина ?!”.
Ами, не знаят какво изпускат.
(С)нежни измерения
Прекрасно синьо Пиринско утро - точно такова, каквото си го бяхме поръчали. Надниквам през прозореца и не мога да повярвам – няма мъгла, не вали сняг; дърветата се полюшват грациозно, птиците пеят, пробудени от настъпващата пролет, светът сияе в своето сутрешно спокойствие. От вчерашната умора и болестта няма и помен, днес съм нов човек. Излизаме да пием кафе пред хижата и с блеснали очи гледаме към върховете - чакаме да дойдат лифтаджиите, за да пуснат лифта, който ще ни отведе нагоре, по-близо, все по-близо...Най-ранобудните от снощната весела компания пушат на припек – рошави, сънени, но вече и те си мислят къде ще се спускат днес и приготвят екипировката.
Ето че идва дългоочакваният момент – и бавно, с поскърцване, напускаме долния свят; пътуваме към лазурните небеса; наслаждаваме се на притихналия свят; този ден е само за нас, този миг е само за нас...
На горната лифтова станция сме първите. Вятърът ни подхваща още от вратата на хижата. Ние така и не я прекрачваме, за да влезнем вътре, оправяме се набързичко (пръстите на ръцете ми замръзват докато завръзвам снегоходките), и след кратко съвещание решаваме да тръгнем към Безбожкия превал.
Гледам надвисналите козирки и напращелите от сняг склонове, но няма нещо, което да ме притеснява или плаши сега, въпреки многобройните предупреждения, които получих на тръгване.
Първите 15 минути – както обикновено – са най-трудни. Аз съм нетърпелива и искам да вървя, да бързам нагоре, но тялото ми все още не е напълно събудено и се „опъва” на опитите ми да го „изюркам” по баира. Лека полека набирам скорост, дишането ми се уравновесява и „влизам в крачка” – тъкмо навреме, защото започваме да се катерим по склона на вр. Безбог. Ето го Джангала, ето го облеченото в зимна премяна Попово езеро, едно от най-големите в Пирин, ето го и Полежан се подава, Пирин блести в цялата си зимна прелест, от кога чакам този миг, от кога мечтая за него !!!
Преди години тук, на това място, през декември, поради мек сняг и липса на снегоходки, бях принудена да се върна в хижата. Тогава си обещах, че ще дойде ден и аз ще успея да продължа по-нагоре – по-подготвена, по-силна, с повече опит. Не му беше времето тогава, но ето че сега всичко изглежда перфектно – като изключим, че спътникът ми е болен и всяка крачка за него е мъчение. Но красотата наоколо е способна да те накара да извършиш малко геройство, и да, той го извърши, защото... нали знаете как омекват крайниците, когато човек има висока температура, колко изтощен се чувства тогава, как иска да си лежи на топло...А вместо това – леден вятър и стръмен склон – даже два !
Докато вървим в ослепителната белота, виждаме, че се задават хора. Бързо се срещаме, защото те подсичат вр. Безбог и идват към нас; и какво се оказва – Катето и Спийди !
Няма по-подходящо място за запознанство с автора на пътеводителя за Пирин – освен...в самия Пирин. Спираме да си побъбрим. Те стигнали до „междинното връхче” и се отказали от изкачване на вр. Полежан, защото вятърът бил много силен. Ние не можехме да си позволим този „лукс” (да се откажем), особено след ветрилника на Ботев, който преживяхме. Честно казано, след Ботев никакъв вятър вече не ми се струва силен.
И така, преди да се разделим, те ни пожелаха късмет. После всеки пое по своя път. Мисля, че късметът проработи, защото след вр. Безбог вятърът утихна до такава степен, че можехме да се разхождаме по къси ръкави . Хвърляше ни люспици лед в лицата за последно преди да започнем да се изкачваме към Полежан, и после се укроти. Може би това бяха онези късчета, с които ледената кралица поразява сърцата на хората и ги прави безчувствени. Може би сега тя се криеше някъде тук... Но ние бяхме запазени от нея. Тя стоеше безсилна пред нас. При всичкия този сняг и студ, аз усещах топлина. Онази вътрешна топлина, кято не може да се сравни с нищо друго.
Бяхме само ние, слънцето – и зимната планина. Усещане за пустош и спокойствие, за едно измерение, в което тишината е господар, а мащабите на пейзажа правят хората да изглеждат малки и крехки, но не незначителни. Не можеше да сме достигнали тук, на тази височина, да обгръщаме с поглед света под краката ни и да мислим, че сме незначителни. Напротив ! Ние значехме толкова много – един за друг. Ние бяхме намерили своето място в хармонията около нас – без да я нарушаваме. Ние бяхме нота от мелодията на тишината.
А после се появи Той, звярът. Въртеше огромното си черно туловище и душеше нещо из снежното поле между Малък Полежан и Газей. Може би мечка ?
Мечката рече: „Тук, из безкрайните снежни полета, аз бях всевластен господар- докато хората не се появиха. В сърцето на зимата владеят вълците, те са нейната сурова същност, но на прага на пролетта аз се пробуждам и царувам в мастилено зелените гори where at the day hides the shadow of the night. Аз съм твоят знак и твоят тотем. Вземи моята сила и мъдрост и върви напред. Никой няма да те нарани, защото аз ще бдя над теб. Когато се отчаеш, погледни нагоре към звездите – и ще ме откриеш там.” Тъй рече Мечката. Потръпнах, погледнах Стефан в лазурните очи и му кимнах да се връщаме.
Беше тих слънчев ден, планината – укротена. Злите сили спят. Време само за бира. Седнахме до един камък в нищото, отворихме си „Шуменското”, зареяхме се в безкрайната красота, потънахме в нея. Можехме просто да заспим така. Синият цвят на небето ставаше все по омайно, примамливо син – сякаш има не само морски, а и небесни сирени, които те мамят да останеш. Не исках и не търсех нищо повече – накъдето и да се обърнех – красота и хармония. И една сбъдната мечта – Полежан.
Ето че идва дългоочакваният момент – и бавно, с поскърцване, напускаме долния свят; пътуваме към лазурните небеса; наслаждаваме се на притихналия свят; този ден е само за нас, този миг е само за нас...
На горната лифтова станция сме първите. Вятърът ни подхваща още от вратата на хижата. Ние така и не я прекрачваме, за да влезнем вътре, оправяме се набързичко (пръстите на ръцете ми замръзват докато завръзвам снегоходките), и след кратко съвещание решаваме да тръгнем към Безбожкия превал.
Гледам надвисналите козирки и напращелите от сняг склонове, но няма нещо, което да ме притеснява или плаши сега, въпреки многобройните предупреждения, които получих на тръгване.
Първите 15 минути – както обикновено – са най-трудни. Аз съм нетърпелива и искам да вървя, да бързам нагоре, но тялото ми все още не е напълно събудено и се „опъва” на опитите ми да го „изюркам” по баира. Лека полека набирам скорост, дишането ми се уравновесява и „влизам в крачка” – тъкмо навреме, защото започваме да се катерим по склона на вр. Безбог. Ето го Джангала, ето го облеченото в зимна премяна Попово езеро, едно от най-големите в Пирин, ето го и Полежан се подава, Пирин блести в цялата си зимна прелест, от кога чакам този миг, от кога мечтая за него !!!
Преди години тук, на това място, през декември, поради мек сняг и липса на снегоходки, бях принудена да се върна в хижата. Тогава си обещах, че ще дойде ден и аз ще успея да продължа по-нагоре – по-подготвена, по-силна, с повече опит. Не му беше времето тогава, но ето че сега всичко изглежда перфектно – като изключим, че спътникът ми е болен и всяка крачка за него е мъчение. Но красотата наоколо е способна да те накара да извършиш малко геройство, и да, той го извърши, защото... нали знаете как омекват крайниците, когато човек има висока температура, колко изтощен се чувства тогава, как иска да си лежи на топло...А вместо това – леден вятър и стръмен склон – даже два !
Докато вървим в ослепителната белота, виждаме, че се задават хора. Бързо се срещаме, защото те подсичат вр. Безбог и идват към нас; и какво се оказва – Катето и Спийди !
Няма по-подходящо място за запознанство с автора на пътеводителя за Пирин – освен...в самия Пирин. Спираме да си побъбрим. Те стигнали до „междинното връхче” и се отказали от изкачване на вр. Полежан, защото вятърът бил много силен. Ние не можехме да си позволим този „лукс” (да се откажем), особено след ветрилника на Ботев, който преживяхме. Честно казано, след Ботев никакъв вятър вече не ми се струва силен.
И така, преди да се разделим, те ни пожелаха късмет. После всеки пое по своя път. Мисля, че късметът проработи, защото след вр. Безбог вятърът утихна до такава степен, че можехме да се разхождаме по къси ръкави . Хвърляше ни люспици лед в лицата за последно преди да започнем да се изкачваме към Полежан, и после се укроти. Може би това бяха онези късчета, с които ледената кралица поразява сърцата на хората и ги прави безчувствени. Може би сега тя се криеше някъде тук... Но ние бяхме запазени от нея. Тя стоеше безсилна пред нас. При всичкия този сняг и студ, аз усещах топлина. Онази вътрешна топлина, кято не може да се сравни с нищо друго.
Бяхме само ние, слънцето – и зимната планина. Усещане за пустош и спокойствие, за едно измерение, в което тишината е господар, а мащабите на пейзажа правят хората да изглеждат малки и крехки, но не незначителни. Не можеше да сме достигнали тук, на тази височина, да обгръщаме с поглед света под краката ни и да мислим, че сме незначителни. Напротив ! Ние значехме толкова много – един за друг. Ние бяхме намерили своето място в хармонията около нас – без да я нарушаваме. Ние бяхме нота от мелодията на тишината.
А после се появи Той, звярът. Въртеше огромното си черно туловище и душеше нещо из снежното поле между Малък Полежан и Газей. Може би мечка ?
Мечката рече: „Тук, из безкрайните снежни полета, аз бях всевластен господар- докато хората не се появиха. В сърцето на зимата владеят вълците, те са нейната сурова същност, но на прага на пролетта аз се пробуждам и царувам в мастилено зелените гори where at the day hides the shadow of the night. Аз съм твоят знак и твоят тотем. Вземи моята сила и мъдрост и върви напред. Никой няма да те нарани, защото аз ще бдя над теб. Когато се отчаеш, погледни нагоре към звездите – и ще ме откриеш там.” Тъй рече Мечката. Потръпнах, погледнах Стефан в лазурните очи и му кимнах да се връщаме.
Беше тих слънчев ден, планината – укротена. Злите сили спят. Време само за бира. Седнахме до един камък в нищото, отворихме си „Шуменското”, зареяхме се в безкрайната красота, потънахме в нея. Можехме просто да заспим така. Синият цвят на небето ставаше все по омайно, примамливо син – сякаш има не само морски, а и небесни сирени, които те мамят да останеш. Не исках и не търсех нищо повече – накъдето и да се обърнех – красота и хармония. И една сбъдната мечта – Полежан.
Да празнуваш при Дончо Или Трифон Зарезан на Пирин
Поради очертаващо се влошаване на времето не посмяхме да осъществим дългоочакваното и планувано изкачване на вр. Полежан, а се насочихме към по-ниските части на Пирин, в частност – з. „Спано поле”. От години не бяхме стъпвали там със Санди. През лятото гледахме към Гъбките откъм Синанишката порта и така и не се престрашихме да се отбием на гости на Дончо. Тогава си говорехме, че когато дойде моментът, ще го разберем; че ще заведем приятели натам...Ето че дойде светлият български празник Трифон Зарезан (който винаги се превръща в Зарезил) и ние поехме смело към снежен Пирин, за щастие добре оборудвани със снегоходки, щеки и винце.
Трима от групата се натовариха в автомобил, а ние с бате Сашо - този път не можахме да се измъкнем от ранното ставане за влака в 7 - се накачулихме сънени в горещите като ад вагони. Уговорката беше да се чакаме на гарата в Сандански и после да поемем заедно към небезизввестната Попина лъка. От там започваше нашия път нагоре.
Нашето пътуване, естествено, беше кошмарно. Няма какво да го описвам. Свежия Пирински въздух ни помогна бързо да се съвземем, да натоварим багажа и душа да ни е яка ! Въпреки, че хванахме най-ранният влак, времето беше напреднало. Тръгването беше към 13 ч, доста късно като за преход през зимата, така че нямаше време за размотаване. Имахме известни колебания дали да минем по коларския път или по пряката пътека. Чухме се с Дончо по телефона и той ни посъветва да минем „по прякото”, щом сме със снегоходки, като бъдем особено внимателни в участъка след гората, при пресичането на реката, и следваме следите на моторната шейна.
Ето ни, крачим бодро по покрития с лед бетонен път, който отвежда към водослива на р. Башлийца и р. Мозговица.
снимка от Благов
До там са около 5 км, те могат да бъдат изминати с кола с висока проходимост за да се спести около час. С такава обаче ние не разполагахме.
Величествените гори, едни от малкото недокоснати гори в Пирин, се извисяваха от двете ни страни и вдъхновена от тях аз не усетих кога стигнахме до началото на пътеката. Там направихме кратка почивка и си плюхме на петите.
снимка от Благов
Наклонът на това място не е малък, а и раниците тежаха, така че скоро се запотихме. Аз не устисках и сложих снегоходките при първия удобен случай – просто не ми се искаше да мъкна и тях отгоре !
снимка от Благов
Успях да убедя спътниците си и те да сложат техните. Беше им сефте и в началото бая се озориха, особено докато пресичахме едно поточе. Бая псувни отнесе милото, че и аз покрай него (наум). Е, аз пък се забавлявах като ги гледам как се клатушкат като пияни патета, така че бяхме квит.
Вървяхме, вървяхме, но явно нещата не бяха добре преценени, защото още неизлезли от горския пояс, спътниците ми взеха да плезят езици.
Преразпределихме багажа, забавихме темпото. Междувремено, снегът ставаше все по-дълбок. Това затрудняваше още повече вървенето. Аз лично не усещах никаква умора и вървях напред, наслаждавайки се на кристалната тишина и ослепителната белота. Имах чуството, че съм в рая.
снимка от Стефан
Бях толкова опиянена от красотата, че на ключовото място, където трябваше да внимаваме, тръгнах надясно вместо наляво. Явно магнетизмът на Башлийски чукар, чиято мощна снага се подаваше отвреме на време през мъглата, оказа своето въздействие. Достигнахме обширна поляна, на която има говедарник, в който може да се спи аварийно.
снимка от Стефан
След нея поехме още нагоре. Забелязахме и зимни маркировъчни стълбове. Като цяло посоката, която държахме, бе все дясно, което е необяснимо за мен, при положение, че Дончо ме бе инструктирал няколко пъти, че правилната посока е ляво. Имаше мъгла и това ни пречеше да видим нещата в нормална светлина. Аз усещах, че другите се уморяват все повече, но нямахме никакво време за почивка. Беше 17 ч когато разбрахме, че сме се отклонили от верния път.
На няколко крачки встрани от пътеката имаше много табели. Стефан предложи да ги погледне за всеки случай. Когато ги доближи, един глас в мъглата се провикна: „Вие ли сте групата от София ? Айде бее, Дончо от кога ви чака ! Само че не сте насам, насам е за Тевно ! Върнете се и пресечете реката !”
Бре, ами сега ? Какво Тевно ?!!
То било гласът на скиора, чийто следи срещахме надолу по пътеката.
Той си слизаше човека към Беговица.
Аз се окопитих, и направих кръгом. Избързах напред към реката. Там съзрях едно навесче, което си спомнях от идването ни по тези места преди години. Знаех, че това навесче е в подножието на хълм, който трябва да заобиколим, след което ще излезем на коларския път и след половин час сме в заслона. Лесно е да се каже, но на живо е малко по-различно. На това място снегът бе изключително дълбок. Не можех да открия пролуката, от където се заобикаля хълма, и реших да го изкачим. Това изцеди и последните сили на малката ни, но сплотена група. Беше доста трудно да драпам нагоре, още повече че не знаех къде точно ще излезем. Сериозни притеснения обаче нямах. Провирайки се между клони и клекове, успях да достигна „върха” на хълма, от където дочух рева на шейната. После я видях и започнах да махам с щеки и да се хиля малоумно. Дончо също ме видя. Извика: „Слизайте веднага !!!”.
Няма проблеми, слизаме, нали до сега се качвахме...
Другите идваха зад мен, предполагам с облекчение. На мен ми се подкосиха краката при мисълта за предстоящата среща с човек, когото не съм срещала отдавна. Човек, който значи нещо за мен. Преполагам, че и Санди се е чуствал така. Нямахме време да говорим. Чуствах се малко нещо гузна.
С всяка крачка сърцето ми биеше все по-силно, макар че слизах надолу.
Дончо стоеше там, на шейната, по здрач, облечен в червено, и не продумваше. Същите убийствено сини очи.
„Айде беее, деца, от кога трябваше да сте тука ?! Алоо, водачката, има някой за е**е ми се струва !”
После го прегърнах от сърце, радвах се, всичко вече беше наред.
„Хайде, който е най-уморен, да се качва на шейната !”
Натоварихме Поли и две раници и Дончо отпраши с мръсна газ.
Аз останах с мислите си. Здрач. Люшнало се море от дървета. Зелено. Бяло. Синьо. Направо ми се доплака.
Този завой на пътя, толкова добре познат, тия хълмове....
Те вървяха редом до нас, но те не знаеха....
Ние също не можехме да предположим какво ще ни причинят спомените.
Тогава аз реших, че ще пристъпя към това място с чисто сърце и душа и куха глава, празна от излишна информация. Blank page, както се казва. И ми олекна. Бях щастлива и доволна, че съм тук.
Празникът тепърва предстоеше.
Останалата част от вечерта:
Нямах търпение да открехна вратата на заслона. По телефона Дончо беше казал, че двама души са се качили преди нас със снегоходки и са „пробили” пъртина; исках да видя кои са. Мислех си, че са някакви „форумци”, те пък се оказаха местни. Според мен бяха стабилно почерпени още при пристигането ни. Не ми се сториха никак симпатични.
През по-голямата част от вечерта Дончо си седеше на леглото в ъгъла до радиостанцията – както в доброто старо време. Това си е неговото място. Ние пък се разположихме до печката. Оформихме два лагера, които така и не се обединиха до края. Наизвадихме вино, храна и веднага щом се преоблякохме, се нахвърлихме лакомо на кюфетата, яйцата, боба, сиренцата и тнт и тнт...Бяхме поизморени, на мен лично ми се затваряха очите, все пак бях станала в 5 часа сутринта, което не ми се случва всеки ден. Но за всяка болка си има лек – ударна доза нескафе с шоколад. И вече бях като нов човек !
Запразнувахме мощно с чести наздравици. Дончо слезе до Попина лъка с шейната да докара подкрепление – един мечоподобен младеж със звучното прозвище „Шерифа”. Вторият беше „Доктора” (оказа се, че е ветеринарен лекар), а на третия така и не му разбрах заглавието. Този Доктора беше много нагъл и постоянно зяпаше женската част от нашата компания. Честно казано, на мен това ми действаше доста изнервящо, но реших да не му обръщам внимание, за да не усложнявам обстановката.
Като си поотпочинахме и се аклиматизирахме, решихме да запалим печката в бунгало номер 6. Там щяхме, незнайно как, да спим всички. Дончо ни предупреди да внимаваме с огъня, защото през лятото един заспал и се подпалил, та се наложило после да го карат в Бърза помощ. Джизъс !
Вечерта напредваше неусетно и аз реших да извадя скритото оръжие, бисквитената торта. Тя се порадва на голям успех и както и следващия път, когато носех такава, аз почти не успях да я опитам. Деца, какво да ги правиш...
По случай Деня на Флюбените стопаните ни раздадоха презервативи – които ние така и не използвахме, защото нямахме сили за това. Е, някои може и да си ги използвали, ако има такива, моля да се обадят.
Около час и половина след полунощ обстановката рязко се влоши. На хоризонта на тясното ни музикално пространство се появиха градоносни чалга облаци. След няколко отчаяни опита да се преборим с тая напаст, решихме, че по-умният отстъпва и един по един се изнизахме към мястото, отредено за сън. Бяхме като в дядовата ръкавичка, или не, по правилно е да се каже - в Дончовата гъбка ! Милата, едвам ни побра. (бел. авт. – „гъбката” представлява паянтово бунгало с ламаринен покрив, оцветен в червено, на бели точки. Голяма е...хм...колко да е голяма, метър на метър. Има легло, шкафче и печка. Двама души едвам се завъртат в нея, камо ли 5). Но пред алтернативата да се разделим и двама от нас да правят компания на пияните санданчани, мисля, че бяхме готови на всичко.
Натръшкахме се кой където намери. По-тежките случаи – на леглото, останалите по земята. Няма и 2 минути откак бяхме легнали, и гъбката взе да се тресе от мощно хъркане, направо щяха да й паднат точките. По-нежните в музикално отношение уши биха доловили няколко гами, предоплагам. Аз и другарчето по шалте лежахме омаяни от виртуозното изпълнение. Имаше стресиращи фактори, обаче, които ни пречеха да се насладим напълно на чудната нощ:
Сценарий номер едно:
- Ще падне ли Поли най-накрая от леглото върху Стефан, който спеше непосредствено до първото с глава към краката й и комай изяде доста къчове до сутринта ?
- Ако той се премести, ще бутне ли печката в бързината, която пък ще падне върху мен и тнт...по веригата.
Сценарий номер две:
- Ако на някой му се доповръща от огромните количества и различни видове погълнато вино, ще успее ли да стигне до вратата без да прегази Санди, който сладко сладко си спеше на течение или ще разчита на единственият възможен в момента изход – малкото прозорче с изглед към вр. Синаница ? Ами ако повръщащите получат синхронно вдъхновение ?...
И така в игри и закачки мина нощта. От хъркането пода на бунгалото почти вибрираше. Какво ти спане !
(следва продължение)
Трима от групата се натовариха в автомобил, а ние с бате Сашо - този път не можахме да се измъкнем от ранното ставане за влака в 7 - се накачулихме сънени в горещите като ад вагони. Уговорката беше да се чакаме на гарата в Сандански и после да поемем заедно към небезизввестната Попина лъка. От там започваше нашия път нагоре.
Нашето пътуване, естествено, беше кошмарно. Няма какво да го описвам. Свежия Пирински въздух ни помогна бързо да се съвземем, да натоварим багажа и душа да ни е яка ! Въпреки, че хванахме най-ранният влак, времето беше напреднало. Тръгването беше към 13 ч, доста късно като за преход през зимата, така че нямаше време за размотаване. Имахме известни колебания дали да минем по коларския път или по пряката пътека. Чухме се с Дончо по телефона и той ни посъветва да минем „по прякото”, щом сме със снегоходки, като бъдем особено внимателни в участъка след гората, при пресичането на реката, и следваме следите на моторната шейна.
Ето ни, крачим бодро по покрития с лед бетонен път, който отвежда към водослива на р. Башлийца и р. Мозговица.
снимка от БлаговДо там са около 5 км, те могат да бъдат изминати с кола с висока проходимост за да се спести около час. С такава обаче ние не разполагахме.
Величествените гори, едни от малкото недокоснати гори в Пирин, се извисяваха от двете ни страни и вдъхновена от тях аз не усетих кога стигнахме до началото на пътеката. Там направихме кратка почивка и си плюхме на петите.
снимка от БлаговНаклонът на това място не е малък, а и раниците тежаха, така че скоро се запотихме. Аз не устисках и сложих снегоходките при първия удобен случай – просто не ми се искаше да мъкна и тях отгоре !
снимка от БлаговУспях да убедя спътниците си и те да сложат техните. Беше им сефте и в началото бая се озориха, особено докато пресичахме едно поточе. Бая псувни отнесе милото, че и аз покрай него (наум). Е, аз пък се забавлявах като ги гледам как се клатушкат като пияни патета, така че бяхме квит.
Вървяхме, вървяхме, но явно нещата не бяха добре преценени, защото още неизлезли от горския пояс, спътниците ми взеха да плезят езици.
Преразпределихме багажа, забавихме темпото. Междувремено, снегът ставаше все по-дълбок. Това затрудняваше още повече вървенето. Аз лично не усещах никаква умора и вървях напред, наслаждавайки се на кристалната тишина и ослепителната белота. Имах чуството, че съм в рая.
снимка от СтефанБях толкова опиянена от красотата, че на ключовото място, където трябваше да внимаваме, тръгнах надясно вместо наляво. Явно магнетизмът на Башлийски чукар, чиято мощна снага се подаваше отвреме на време през мъглата, оказа своето въздействие. Достигнахме обширна поляна, на която има говедарник, в който може да се спи аварийно.
снимка от СтефанСлед нея поехме още нагоре. Забелязахме и зимни маркировъчни стълбове. Като цяло посоката, която държахме, бе все дясно, което е необяснимо за мен, при положение, че Дончо ме бе инструктирал няколко пъти, че правилната посока е ляво. Имаше мъгла и това ни пречеше да видим нещата в нормална светлина. Аз усещах, че другите се уморяват все повече, но нямахме никакво време за почивка. Беше 17 ч когато разбрахме, че сме се отклонили от верния път.
На няколко крачки встрани от пътеката имаше много табели. Стефан предложи да ги погледне за всеки случай. Когато ги доближи, един глас в мъглата се провикна: „Вие ли сте групата от София ? Айде бее, Дончо от кога ви чака ! Само че не сте насам, насам е за Тевно ! Върнете се и пресечете реката !”
Бре, ами сега ? Какво Тевно ?!!
То било гласът на скиора, чийто следи срещахме надолу по пътеката.
Той си слизаше човека към Беговица.
Аз се окопитих, и направих кръгом. Избързах напред към реката. Там съзрях едно навесче, което си спомнях от идването ни по тези места преди години. Знаех, че това навесче е в подножието на хълм, който трябва да заобиколим, след което ще излезем на коларския път и след половин час сме в заслона. Лесно е да се каже, но на живо е малко по-различно. На това място снегът бе изключително дълбок. Не можех да открия пролуката, от където се заобикаля хълма, и реших да го изкачим. Това изцеди и последните сили на малката ни, но сплотена група. Беше доста трудно да драпам нагоре, още повече че не знаех къде точно ще излезем. Сериозни притеснения обаче нямах. Провирайки се между клони и клекове, успях да достигна „върха” на хълма, от където дочух рева на шейната. После я видях и започнах да махам с щеки и да се хиля малоумно. Дончо също ме видя. Извика: „Слизайте веднага !!!”.
Няма проблеми, слизаме, нали до сега се качвахме...
Другите идваха зад мен, предполагам с облекчение. На мен ми се подкосиха краката при мисълта за предстоящата среща с човек, когото не съм срещала отдавна. Човек, който значи нещо за мен. Преполагам, че и Санди се е чуствал така. Нямахме време да говорим. Чуствах се малко нещо гузна.
С всяка крачка сърцето ми биеше все по-силно, макар че слизах надолу.
Дончо стоеше там, на шейната, по здрач, облечен в червено, и не продумваше. Същите убийствено сини очи.
„Айде беее, деца, от кога трябваше да сте тука ?! Алоо, водачката, има някой за е**е ми се струва !”
После го прегърнах от сърце, радвах се, всичко вече беше наред.
„Хайде, който е най-уморен, да се качва на шейната !”
Натоварихме Поли и две раници и Дончо отпраши с мръсна газ.
Аз останах с мислите си. Здрач. Люшнало се море от дървета. Зелено. Бяло. Синьо. Направо ми се доплака.
Този завой на пътя, толкова добре познат, тия хълмове....
Те вървяха редом до нас, но те не знаеха....
Ние също не можехме да предположим какво ще ни причинят спомените.
Тогава аз реших, че ще пристъпя към това място с чисто сърце и душа и куха глава, празна от излишна информация. Blank page, както се казва. И ми олекна. Бях щастлива и доволна, че съм тук.
Празникът тепърва предстоеше.
Останалата част от вечерта:
Нямах търпение да открехна вратата на заслона. По телефона Дончо беше казал, че двама души са се качили преди нас със снегоходки и са „пробили” пъртина; исках да видя кои са. Мислех си, че са някакви „форумци”, те пък се оказаха местни. Според мен бяха стабилно почерпени още при пристигането ни. Не ми се сториха никак симпатични.
През по-голямата част от вечерта Дончо си седеше на леглото в ъгъла до радиостанцията – както в доброто старо време. Това си е неговото място. Ние пък се разположихме до печката. Оформихме два лагера, които така и не се обединиха до края. Наизвадихме вино, храна и веднага щом се преоблякохме, се нахвърлихме лакомо на кюфетата, яйцата, боба, сиренцата и тнт и тнт...Бяхме поизморени, на мен лично ми се затваряха очите, все пак бях станала в 5 часа сутринта, което не ми се случва всеки ден. Но за всяка болка си има лек – ударна доза нескафе с шоколад. И вече бях като нов човек !
Запразнувахме мощно с чести наздравици. Дончо слезе до Попина лъка с шейната да докара подкрепление – един мечоподобен младеж със звучното прозвище „Шерифа”. Вторият беше „Доктора” (оказа се, че е ветеринарен лекар), а на третия така и не му разбрах заглавието. Този Доктора беше много нагъл и постоянно зяпаше женската част от нашата компания. Честно казано, на мен това ми действаше доста изнервящо, но реших да не му обръщам внимание, за да не усложнявам обстановката.
Като си поотпочинахме и се аклиматизирахме, решихме да запалим печката в бунгало номер 6. Там щяхме, незнайно как, да спим всички. Дончо ни предупреди да внимаваме с огъня, защото през лятото един заспал и се подпалил, та се наложило после да го карат в Бърза помощ. Джизъс !
Вечерта напредваше неусетно и аз реших да извадя скритото оръжие, бисквитената торта. Тя се порадва на голям успех и както и следващия път, когато носех такава, аз почти не успях да я опитам. Деца, какво да ги правиш...
По случай Деня на Флюбените стопаните ни раздадоха презервативи – които ние така и не използвахме, защото нямахме сили за това. Е, някои може и да си ги използвали, ако има такива, моля да се обадят.
Около час и половина след полунощ обстановката рязко се влоши. На хоризонта на тясното ни музикално пространство се появиха градоносни чалга облаци. След няколко отчаяни опита да се преборим с тая напаст, решихме, че по-умният отстъпва и един по един се изнизахме към мястото, отредено за сън. Бяхме като в дядовата ръкавичка, или не, по правилно е да се каже - в Дончовата гъбка ! Милата, едвам ни побра. (бел. авт. – „гъбката” представлява паянтово бунгало с ламаринен покрив, оцветен в червено, на бели точки. Голяма е...хм...колко да е голяма, метър на метър. Има легло, шкафче и печка. Двама души едвам се завъртат в нея, камо ли 5). Но пред алтернативата да се разделим и двама от нас да правят компания на пияните санданчани, мисля, че бяхме готови на всичко.
Натръшкахме се кой където намери. По-тежките случаи – на леглото, останалите по земята. Няма и 2 минути откак бяхме легнали, и гъбката взе да се тресе от мощно хъркане, направо щяха да й паднат точките. По-нежните в музикално отношение уши биха доловили няколко гами, предоплагам. Аз и другарчето по шалте лежахме омаяни от виртуозното изпълнение. Имаше стресиращи фактори, обаче, които ни пречеха да се насладим напълно на чудната нощ:
Сценарий номер едно:
- Ще падне ли Поли най-накрая от леглото върху Стефан, който спеше непосредствено до първото с глава към краката й и комай изяде доста къчове до сутринта ?
- Ако той се премести, ще бутне ли печката в бързината, която пък ще падне върху мен и тнт...по веригата.
Сценарий номер две:
- Ако на някой му се доповръща от огромните количества и различни видове погълнато вино, ще успее ли да стигне до вратата без да прегази Санди, който сладко сладко си спеше на течение или ще разчита на единственият възможен в момента изход – малкото прозорче с изглед към вр. Синаница ? Ами ако повръщащите получат синхронно вдъхновение ?...
И така в игри и закачки мина нощта. От хъркането пода на бунгалото почти вибрираше. Какво ти спане !
(следва продължение)
It's oh, so Тъжа !
Отдавна ми беше мерак да отида на „Тъжа” – още откак разбрах, че Чочо се е преместил (или са го преместили) там. А какъв по-подходящ сезон от зимата ?
2-ри февруари, Петльовден, беше нарочно избран от мен ден – мислех си, дали пък мъжкия карнавал със закачки, удряне на печати и шутове по задниците, не се е пренесъл от „Рай” на „Тъжа”, че най-после да присъствам и да му се полюбувам ?
Събрах набързо група ентусиасти, вдъхновени от идеята да прекарат уикенда сред природата, но без много да си дават зор. Обещах им лек (6 часов) преход и омайни красоти. Разбира се, и домашно винце. Не ми беше нужно много време да ги убедя.
Звъннах за всеки случай на Чочо, за да предупредя, че сме се запътили къмто него, оказа се, че той не бил на Балкана, или поне не на този, а карал ски в Родопите. Малко ми се поразвали настроението, но после си казах, какво пък толкоз, и се заех с приготовления. Мисълта, че трябва да ставаме в 5 сутринта за да хванем влака за Калофер, тотално ме отвращаваше, да не говорим, че след това трябваше да стопираме до село Тъжа, защото няма обществен транспорт до там. Ето защо, когато се отвори възможност да пътуваме с кола, не бях на себе си от щастие – мразя да ставам рано, мразя до дъното на душата си ! Изобщо не ми пука за неписаните правила на планинарството – че в планината се тръгва рано при изгрев слънце; рано при изгрев слънце се ляга. Е, може би затова често замръквам по пътечка сред горичка – и се радвам, че досега не ме е срещнала стръвничка.
Събрахме се в събота сутринта, спали – недоспали, позапознахме се – че някои не
се познаваха помежду си, и потеглихме по магистрала „Тракия”. Мъглата скоро ни погълна – и не ни изплю цели два дни.
В Тъжа пристигнахме по обяд, паркирахме колите на сигурно място, тоест, пред последната къща на селото, нарамихме раниците, и защрапахме в калта.
photo: by Blagoff
Да, калта – сняг нямаше, поне не и в ниското. Подминахме няколко мършави крави, излезли на паша, и двама възрастни туристи, които ни посъветваха да не ходим към хижа „Тъжа”, защото е много далече, а да останем на „Триглав”. Не знам защо, но винаги като тръгнеш нанякъде, все ще се намери някой да те посъветва да не ходиш там, или пък някой ще ти каже, че „ти знаеш ли къде е това, дето си тръгнал !” и че „няма да стигнеш”. Аман от доброжелатели !
До хижа „Тъжа” се върви първо по пряка пътека, после по коларски път. Денивелацията е около 1000 м, преодолява се за около 5 часа. С група – повече. Колкото по-голяма, толкова повече. Добре, че имаше мъгла да не се зазяпват колегите много – много, че кой знае в колко щяхме да пристигнем.
Ако избързаш малко напред и се спреш, ще разбереш, че покрай теб цари перфектна тишина. Ни шум, ни звук – нищо не я нарушава. Може би е заради мъглата, може би е заради снега – но това е най-тихата гора, в която някога съм попадала. Това е тишината в абсолютната й стойност. Нищо не се променя, нищо не се отмества, клоните не мърдат, няма и листа....jpg)
Местят се само стрелките на часовника. След бариерата на парк „Централен Балкан” първите човешки стъпки са наши. Времето е спряло. Бавно се стъмва. Бавно гората се омотава във воал от здрач. Шеметни пропасти, надвиснали скали, лед: всичко това е около нас. Стара планина винаги има какво ново да ти поднесе, с какво да те омае. Красотата дълбае в теб. В душата ти. Тишината дълбае в теб. В мозъка ти. Колко дълъг е този дълъг път ! Той свързва селата Тъжа и Острец. За момент си представям, че е някъде 17 или 18 век и ние сме пътници, търговци, керван, който се опитва да премине планината. Не отиваме в хижата, а трябва да пресечем билото през зимата през най-високия от проходите на Балкана.
.....
Колкото по-навътре в дебрите на планината отиваме, толкова повече потъвам в мислите си. А може би точно за това съм тук ? ...Завой след завой, хълм след хълм. Багажът тежи. Не му се вижда края. Винаги има момент на умора и момент, в който съзнанието преодолява умората. Това е волята. Тогава с нови сили продължаваш напред, все едно че нищо не е било. Там някъде, след бариерата на парк „Централен Балкан”, докато мъглата те оплита, а тишината те оглушава, се пробуждаш и започваш да усещаш света с чисти сетива, чисти като девствения сняг под краката ти, който те кара да крещиш от радост.
Радост, радост,
настъпващата нощ е радост,
гъстата гора е радост, пръхкавият сняг е радост,
реката, която се вие ли вие - като мелодия - е радост. Хълмовете се отварят, знам, че скоро реката ще ни изведе от тясната клисура.
Пристигаме по тъмно в местността „Смесите” – обширна поляна в сърцето на Стара планина. Тук реката тече бавно, спокойно, на широко. По поляната са пръснати няколко постройки, в една от тях може да се преспи. В мъглата прозорчетата й са едва различими. Напомня ми къщичката на баба Яга. Призрачно и злокобно е. Спътниците ми са уморени, краката им са мокри. Време е вече да стигнем до хижата, а тя е на половин час път от тук. Според мен трябва да вървим от дясната страна на реката. Според gps – а, от лявата. Доверявам се на машинката, въпреки, че според нея и луната е зад гърба ни, а я виждам право пред себе си. Сияние. Изплува от мъглата. Газим девствения сняг в тиха мразовита нощ. Вървим в нишка един зад друг – така, както бих искала да вървим през целия път – стегнато и дисциплинирано – но имам ли право да го искам ? Разделили сме челниците си равномерно – на двама души се пада по един. Мъглата, която ни сподиря цял ден, е поуморила сетивата ни. Изведнъж полъх на вятъра открива къс чисто небе – и светлина пред нас. Чудим се – дали това са челници на хора, с които ще се разминем ? Не мърдат. Значи може би са габарити на кола ? Но са три ! Е, значи най-после, това са прозорците на хижа „Тъжа”, кацнала над хълма зад нас. В тая мъгла можеше да се блъснем в нея без да я видим.
В хижата няма никого – освен Румен, който замества Чочо, и Киро Копара, стар наш познайник. Седят си кротко и си хортуват. Каква е изненадата им когато звънчето, окачено над вратата, закачливо дрънва и започваме да влизаме един подир друг, премръзнали и гладни !
Настава суматоха, събуват се обувки и чорапи, наливат се чайове, вадят се провизии от раниците...Уж малко хора, а толкова разхвърляно ! Разпростираме се из цялата столова. Нататък е ясно: почерпка след обилна вечеря и сладка раздумка с приятели досред нощ.
Хубаво е, когато никой не те очаква, но те посрещат, сякаш си си у дома. Румен казва, че от седмица и повече никой не е минавал от тук. РазТЪЖил се е за хора. Иначе са си само той и котарака. Отвън в студа дреме карачанката Петра, вързана с дебел синджир. Преди време се самоотлъчила и я намерили чак край Ботев.
Ееех, оставете ме в тоя свят на сняг и мъгли, но без да ме връзвате,
.jpg)
оставете ме в тоя свят на заскрежени клони: сутрин от злато, денем – от разтопено сребро:
.jpg)
оставете ме тук, без обхват, без пътека, само не ме оставяйте без приятели, тук, в планината !
Хълмовете прииждат, сякаш вълна след вълна, слънцето ме ослепява, облаците ме поглъщат, далеч нагоре се губят коловете на зимната маркировка...
.jpg)
ТЪЖА е свят на границата – между гората и небето, между потайните долчинки и волното било,
.jpg)
между това, което представляваме там, долу и дивата същност, която ни зове да останем и да вървим, да вървим, да вървим...Скитници през времето, никога няма да се спрем.
.jpg)
Разбирам я Петра...
На сутринта, когато алармата на часовника иззвънява в 7.30 ч, мъглата е толкова гъста, че ме отказва от всякакви мераци за ходене до вр. Ботев. Обръщам се на другата страна и сладко заспивам. Само два часа по-късно, но наистина вече е късно за върха, отварям вратата на хижата и попадам в друго измерение:
.jpg)
Спътниците ми се размърдват в легълцата си, стават и те, един по един, и започва неистово снимане на гледки. Бърза закуска – и поемаме към вр. Марагидик, докато все още има пролука за нас в мъглата.
Photo: by Blagoff
.jpg)
Снегът не е дълбок и в началото вървим сравнително леко (говоря за онези, които снощи не са прекалили с винцето). На склона на Марагидик обаче усещаме ледена кора под пласт нов сняг и се радваме, че не е опасно стръмно, тъй като не разполагаме с необходимите сечива.
photo: by Blagoff
.jpg)
Гледката, която се разкрива с всяка следваща крачка, е зашеметяваща. Спътниците ни имат честта да зърнат Ботев и Северния Джендем в цялата им зимна прелест за пръв път през живота си.
.jpg)
.jpg)
Най-отпред, без фотоапарат, който да го бави, върви Киро Копара. Предупредил ни е да внимаваме за козирки. Ето тук се спря и се развика, че е видял диви кози:
photo: by Blagoff
Тичам с всички сили да ги зърна, но когато стигам горе...
.jpg)
.jpg)
Оставам без дъх !
2-ри февруари, Петльовден, беше нарочно избран от мен ден – мислех си, дали пък мъжкия карнавал със закачки, удряне на печати и шутове по задниците, не се е пренесъл от „Рай” на „Тъжа”, че най-после да присъствам и да му се полюбувам ?
Събрах набързо група ентусиасти, вдъхновени от идеята да прекарат уикенда сред природата, но без много да си дават зор. Обещах им лек (6 часов) преход и омайни красоти. Разбира се, и домашно винце. Не ми беше нужно много време да ги убедя.
Звъннах за всеки случай на Чочо, за да предупредя, че сме се запътили къмто него, оказа се, че той не бил на Балкана, или поне не на този, а карал ски в Родопите. Малко ми се поразвали настроението, но после си казах, какво пък толкоз, и се заех с приготовления. Мисълта, че трябва да ставаме в 5 сутринта за да хванем влака за Калофер, тотално ме отвращаваше, да не говорим, че след това трябваше да стопираме до село Тъжа, защото няма обществен транспорт до там. Ето защо, когато се отвори възможност да пътуваме с кола, не бях на себе си от щастие – мразя да ставам рано, мразя до дъното на душата си ! Изобщо не ми пука за неписаните правила на планинарството – че в планината се тръгва рано при изгрев слънце; рано при изгрев слънце се ляга. Е, може би затова често замръквам по пътечка сред горичка – и се радвам, че досега не ме е срещнала стръвничка.
Събрахме се в събота сутринта, спали – недоспали, позапознахме се – че някои не
се познаваха помежду си, и потеглихме по магистрала „Тракия”. Мъглата скоро ни погълна – и не ни изплю цели два дни.
В Тъжа пристигнахме по обяд, паркирахме колите на сигурно място, тоест, пред последната къща на селото, нарамихме раниците, и защрапахме в калта.
photo: by BlagoffДа, калта – сняг нямаше, поне не и в ниското. Подминахме няколко мършави крави, излезли на паша, и двама възрастни туристи, които ни посъветваха да не ходим към хижа „Тъжа”, защото е много далече, а да останем на „Триглав”. Не знам защо, но винаги като тръгнеш нанякъде, все ще се намери някой да те посъветва да не ходиш там, или пък някой ще ти каже, че „ти знаеш ли къде е това, дето си тръгнал !” и че „няма да стигнеш”. Аман от доброжелатели !
До хижа „Тъжа” се върви първо по пряка пътека, после по коларски път. Денивелацията е около 1000 м, преодолява се за около 5 часа. С група – повече. Колкото по-голяма, толкова повече. Добре, че имаше мъгла да не се зазяпват колегите много – много, че кой знае в колко щяхме да пристигнем.
Ако избързаш малко напред и се спреш, ще разбереш, че покрай теб цари перфектна тишина. Ни шум, ни звук – нищо не я нарушава. Може би е заради мъглата, може би е заради снега – но това е най-тихата гора, в която някога съм попадала. Това е тишината в абсолютната й стойност. Нищо не се променя, нищо не се отмества, клоните не мърдат, няма и листа...
.jpg)
Местят се само стрелките на часовника. След бариерата на парк „Централен Балкан” първите човешки стъпки са наши. Времето е спряло. Бавно се стъмва. Бавно гората се омотава във воал от здрач. Шеметни пропасти, надвиснали скали, лед: всичко това е около нас. Стара планина винаги има какво ново да ти поднесе, с какво да те омае. Красотата дълбае в теб. В душата ти. Тишината дълбае в теб. В мозъка ти. Колко дълъг е този дълъг път ! Той свързва селата Тъжа и Острец. За момент си представям, че е някъде 17 или 18 век и ние сме пътници, търговци, керван, който се опитва да премине планината. Не отиваме в хижата, а трябва да пресечем билото през зимата през най-високия от проходите на Балкана. .....
Колкото по-навътре в дебрите на планината отиваме, толкова повече потъвам в мислите си. А може би точно за това съм тук ? ...Завой след завой, хълм след хълм. Багажът тежи. Не му се вижда края. Винаги има момент на умора и момент, в който съзнанието преодолява умората. Това е волята. Тогава с нови сили продължаваш напред, все едно че нищо не е било. Там някъде, след бариерата на парк „Централен Балкан”, докато мъглата те оплита, а тишината те оглушава, се пробуждаш и започваш да усещаш света с чисти сетива, чисти като девствения сняг под краката ти, който те кара да крещиш от радост.
Радост, радост,
настъпващата нощ е радост,
гъстата гора е радост, пръхкавият сняг е радост,
реката, която се вие ли вие - като мелодия - е радост. Хълмовете се отварят, знам, че скоро реката ще ни изведе от тясната клисура.
Пристигаме по тъмно в местността „Смесите” – обширна поляна в сърцето на Стара планина. Тук реката тече бавно, спокойно, на широко. По поляната са пръснати няколко постройки, в една от тях може да се преспи. В мъглата прозорчетата й са едва различими. Напомня ми къщичката на баба Яга. Призрачно и злокобно е. Спътниците ми са уморени, краката им са мокри. Време е вече да стигнем до хижата, а тя е на половин час път от тук. Според мен трябва да вървим от дясната страна на реката. Според gps – а, от лявата. Доверявам се на машинката, въпреки, че според нея и луната е зад гърба ни, а я виждам право пред себе си. Сияние. Изплува от мъглата. Газим девствения сняг в тиха мразовита нощ. Вървим в нишка един зад друг – така, както бих искала да вървим през целия път – стегнато и дисциплинирано – но имам ли право да го искам ? Разделили сме челниците си равномерно – на двама души се пада по един. Мъглата, която ни сподиря цял ден, е поуморила сетивата ни. Изведнъж полъх на вятъра открива къс чисто небе – и светлина пред нас. Чудим се – дали това са челници на хора, с които ще се разминем ? Не мърдат. Значи може би са габарити на кола ? Но са три ! Е, значи най-после, това са прозорците на хижа „Тъжа”, кацнала над хълма зад нас. В тая мъгла можеше да се блъснем в нея без да я видим.
В хижата няма никого – освен Румен, който замества Чочо, и Киро Копара, стар наш познайник. Седят си кротко и си хортуват. Каква е изненадата им когато звънчето, окачено над вратата, закачливо дрънва и започваме да влизаме един подир друг, премръзнали и гладни !
Настава суматоха, събуват се обувки и чорапи, наливат се чайове, вадят се провизии от раниците...Уж малко хора, а толкова разхвърляно ! Разпростираме се из цялата столова. Нататък е ясно: почерпка след обилна вечеря и сладка раздумка с приятели досред нощ.
Хубаво е, когато никой не те очаква, но те посрещат, сякаш си си у дома. Румен казва, че от седмица и повече никой не е минавал от тук. РазТЪЖил се е за хора. Иначе са си само той и котарака. Отвън в студа дреме карачанката Петра, вързана с дебел синджир. Преди време се самоотлъчила и я намерили чак край Ботев.
Ееех, оставете ме в тоя свят на сняг и мъгли, но без да ме връзвате,
.jpg)
оставете ме в тоя свят на заскрежени клони: сутрин от злато, денем – от разтопено сребро:.jpg)
оставете ме тук, без обхват, без пътека, само не ме оставяйте без приятели, тук, в планината !Хълмовете прииждат, сякаш вълна след вълна, слънцето ме ослепява, облаците ме поглъщат, далеч нагоре се губят коловете на зимната маркировка...
.jpg)
ТЪЖА е свят на границата – между гората и небето, между потайните долчинки и волното било, .jpg)
между това, което представляваме там, долу и дивата същност, която ни зове да останем и да вървим, да вървим, да вървим...Скитници през времето, никога няма да се спрем. .jpg)
Разбирам я Петра...На сутринта, когато алармата на часовника иззвънява в 7.30 ч, мъглата е толкова гъста, че ме отказва от всякакви мераци за ходене до вр. Ботев. Обръщам се на другата страна и сладко заспивам. Само два часа по-късно, но наистина вече е късно за върха, отварям вратата на хижата и попадам в друго измерение:
.jpg)
Спътниците ми се размърдват в легълцата си, стават и те, един по един, и започва неистово снимане на гледки. Бърза закуска – и поемаме към вр. Марагидик, докато все още има пролука за нас в мъглата.
Photo: by Blagoff
.jpg)
Снегът не е дълбок и в началото вървим сравнително леко (говоря за онези, които снощи не са прекалили с винцето). На склона на Марагидик обаче усещаме ледена кора под пласт нов сняг и се радваме, че не е опасно стръмно, тъй като не разполагаме с необходимите сечива.
photo: by Blagoff.jpg)
Гледката, която се разкрива с всяка следваща крачка, е зашеметяваща. Спътниците ни имат честта да зърнат Ботев и Северния Джендем в цялата им зимна прелест за пръв път през живота си.
.jpg)
.jpg)
Най-отпред, без фотоапарат, който да го бави, върви Киро Копара. Предупредил ни е да внимаваме за козирки. Ето тук се спря и се развика, че е видял диви кози:
photo: by BlagoffТичам с всички сили да ги зърна, но когато стигам горе...
.jpg)
.jpg)
Оставам без дъх !
Рожден ден на Димето в Стара планина
Тръгваме към хижа "Бенковски"
.jpg)
Това дърво са го вързали да не избяга
.jpg)
Навлизаме в резерват "Царичина"
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Вървим по пусти пътища
.jpg)
Вятърът е посрещач
.jpg)
Гората тътне
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
С приближаване на билото вятърът се усилва и хвърля листа ту в лицата, ту в гърбовете ни
.jpg)
.....
ГОЛЯМО ЧЕРНО ПЕТНО (вечерта на хижата)
Цяла нощ броихме/ пихме със звездите и се питахме дали времето ще ни позволи да преминем билото на следващия ден. Но той дойде - светъл и тих. Група ентусиасти тръгнахме към Кончето, останалите се спуснаха по обратния път
.jpg)
.jpg)
Тук - покорила неизвестен еднохилядник
.jpg)
Красьо Пича се оглежда за бира
.jpg)
.jpg)
Кончето с вр. Вежен
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
На слизане от вр. Пъпа - последният за днес. Долу ни чака стадо овци и кучето Рамбо от засада
.jpg)
.jpg)
Чудно красивата местност (вътрешна котловина) - Въртопа. Тук наблюдавахме интересен феномен - колова маркировка, отвеждаща в различни посоки, без указателни табели. Считам, че при мъгла това си е чист капан
.jpg)
Гората е жива
Тя грабна по нещо от нас...
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Краят на пътеката, който за жалост не заснехме, е буквално на подбалканското шосе. Там ни се наложи да продължим на стоп към с. Антон. Вятърът се усили. През целия ден ни грееше меко есенно слънце, но в последните часове то бе закрито от мъгли и облаци и заваля тъкмо когато ни качиха.
Абонамент за:
Публикации (Atom)