Ще дойде ден, в който...

...Из далечните брегове на времето
ще намерим руините на спомените,
ще вали дъжд - ще угаси пожарите на изгрева,
вълните ще прехвърлят границата на небето
пясъкът ще ни обгърне като наметало
и птиците без болка ще крещят.

Стихотворение на ужасите

по истински случай


На залез слънце Бурята ни повика-
и ние се отзовахме.
Черни пратеници дойдоха:
от Севера (!)-
диреха панически Убежището на Нощта.
Даже гарваните търсеха убещиже от бурята,
която ни призова.

...И ние стояхме на брега.
Вятърът ни целуваше-
с почти смъртоносна целувка.
С горещия си дъх смразяваше кръвта ни.
Трепетликите трепереха.
Водата стана черна !
...А в небето разцъфнаха огнени цветя.
Щъркелите-
притихнали, безпомощни в гнездата си.
Като последни оцелели мъдреци.
Апостоли.
Рибарят - безмълвен пред стихията, пуши цигара.
Той е над всичко това -
истински ломчанин !

На залез слънце бурята ни повика -
и бе най-страшната от всички до сега.
За да ни запали.
-Електричество-
За да унищожи страха ни.
За да влее в нас сила, която ще ни е крайно необходима, за да устоим на всичко, което ни предстои след Бурята.

ще отворя прозорците за да влезе чист въздух
искам да чуя ромоленето на дъжда
след грохота на бурята

ще отворя сърцето си
ще затворя очите си
и ти...
ти ще дойдеш
нали ?

Вратата е затворена

...
дори
нe се опитвай да отвориш

не казвай нищо
замълчи
не се опитвай да говориш

затвори
очи

представи си:
че сме някъде другаде,
че това е друг свят;
хората не съществуват.
не поглеждай назад

НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИШ

летим
в синя бездна
в нощ безлунна
в нощ беззвездна
чисто съзнание
бездихание

(телата ни лежат бездиханни
докато съзнанието се рее)

но само ако тази врата
бъде отворена

"The way is shut. It was made by those who are dead, and the dead keep it. The way is shut."

Пеперуди

всеки ден е тънка нишка
със смъртта
ни свързва тя
дните ни изплитат мрежа -
пеперудена съдба

всеки ден
е път без знаци
без начало
и без край

и не знаеш накъде
пътят
ще те отведе

вземи ме със себе си, облачен ден

сутрин, обед, вечер

прегръдката ти е като утроба, пълна с плазма,
в която плувам без да се страхувам, че външния свят ще ме сграбчи и осакати

в утробата аз чувам как сърцето ти тупти

когато обичаш, ставаш зародиш
връщаш се към първоначалата...на живота

всички ние сме малки зародиши, нуждаещи се неистово от любов

Магьосниците...

Пътят се промъкна през Летовището покрай Езерото и лека полека започна да криволичи нагоре.
Бавно набрахме височина и неусетно навлязохме в планината.
В канавките течеше вода; гората бе покрита с ланска шума. Беше мрачно и тихо. Тук се спотайва някой. Знам това.
По обед слънцето проби облаците и погали лицата ни.
Очите ни и планината засияха.
Беше вълшебен миг, изпълнен с щастие и наслада.
Но ето че изведнъж студен вятър повя откъм Белмекен и планината настръхна.
Гората доби тъмнозелен, почти черен цвят.
Дърветата зашумяха.
Кой е там ?
Инстинктивно се заоглеждах, призовавайки всички свои скрити съюзници.Ако нямах, бързо трябваше да намеря такива. Чувствах се оголена, незащитена.
Тогава вятърът се приближи. Беше леден. Заусуква се покрай мен. Нямах сили да се боря. Не трябваше. Трябваше само да стоя и да чакам.
Защото това не беше обикновен вятър.
Това бяха Магъосниците.
Магьосниците дойдоха и ми казаха неща.
Те ме пипаха с пръстите си под формата на леден вятър в планината - и аз не исках, но не можех да избягам.
Мъглата и вятърът са живи, Цецо е прав за това.
Линията на живота ми го доведе за да ми каже неща.
Магьосниците ми казаха.
Те ме избраха, докоснаха ме. Те ме предизвикват и заплашват и моята най-страшна битка тепърва предстои.
Пази се, ти си на сигурно място.
Аз се взрях в тях, напипах нишка, и сега не мога да избягам.
В опасност съм, но трябва изляза в този двубой.
Студен вятър повя откъм Белмекен, планината настръхна.
Дошло е времето и планината ме призовава. Но къде и как ще дойдат магьосниците отново...никой не знае.
Не се плаши, пак ти казвам. Аз нося спасение, а не гибел.
Името ми е Весела, това е най-щастливото име на света.

My Day

Намерих този текст, забутан измежду другите разкази и реших, че е му е дошло времето да види бял свят (писан е в периода, когато работех в НОВА ТВ). Enjoy !

Един човек дойде в телевизията, един мъж, пътешественик...и донесе книга. КНИГА. Книгата се казва „Непокорният Елбрус”.
Намерих я на бюрото – когато вече всички си бяха отишли и телефоните мълчаха. Да се срещаш с най-различни и интересни хора е един от плюсовете на моята работа, мисля си аз. Взимам книгата, разлиствам я бързо, започвам да чета напосоки. Виждам снимките, сърцето ми потъва...Чета думите – и не зная какво да мисля. Върхът, за който е мечтал, се оказва по – труден, отколкото си е мислел.
Върхът, за който аз мечтая.
Не мечтая за Еверест и никога не съм мечтала, но мечтая за Елбрус и Кавказ повече отколкото за всяко друго място на света. Един ден Милен ме попита „Защо не искаш да имаш дете ?” – и от тогава не е спрял да задава този въпрос. Елбрус. Това е отговорът. Той ме очаква – и аз не искам деца, макар че понякога съдбата се подиграва с нас и ни праща точно това, от което бягаме.
Говорих със Слави от форума. Говорехме за това дали планината е бягство. Дали....
Гледах снимките от похода 24 по 100 през Стара планина от миналата година. Не искам да имам деца, искам да вървя напред. Не е бягство.
Много пъти аз съм се изправяла пред върхове, които са се оказвали по-тежки за мен, отколкото съм мислела, много пъти съм се свивала от страх в пазвите им, дори наскоро застинах пред величието на планината и ми се искаше да избягам и да се скрия някъде на топло.
Но минах през мъглата.
Този мъж, човек, пътешественик се качил на Елбрус, въпреки всичко. И казва : „Станах част от него”.
Виж очите на хората – когато са достигнали своята цел. Виж ги хубаво – как блестят като упоени, и после ми говори за ада и изкушението; няма по-глямо изкушение от свободата !
Днеска гледах един репортаж за семействo от Пловдив, чиято къща била подкопана от съседен строеж. Жената плачеше : „Сега трябва да започнем всичко отначало”. Няма по-голям ужас от това „да започнеш всичко отначало”. Аз съм го правила много пъти...
Сутринта си пиех кафето в тишината, още непробудена, разопаковах вестниците, небрежно ги разлиствах и изведнъж...”челото” на „Монитор” – труп се въргаля по магистрала, обгорена и обезобразена кола...едвам преглъщам, светът се срива, не искам да мисля, колата летяла с 240 км в час, разбирам малко по-късно, ровейки навътре из мастилените страници, мастилото полепва по ръцете ми и те почерняват....
Иска ми се да застанем заедно на ръба на магистралата, покрай профучаващите коли, да застанем на парапета и преди скока да крещим, искам вятърът да развява косите ми, искам да забравя за тази картина, за въргалящите се трупове, които някой е събирал като счупени кукли....
Отвъд болката.
Не искам да имам дете – защото не искам да бързам.
Моят ден минава между панелени блокове и държа в ръцете си праскови, чийто сок се стича в пустинята.
Гледам конете в очите и ми се иска да обгърна вратовете им с ръце и да препусна. Конете са създадени да бъдат обичани и да обичат. Аз също съм кон. Според китайския хороскоп. В конете има нещо човешко, повече грация, повече са плашливи, но са умни и комуникативни – стига да не ги притесняваш.
А знаеш ли, че в Исландия има 200 вулкана – и 30 са действащи.
Ето, позволявам ти да влезнеш в моя свят.
Сладка вода, сочни плодове, хвърчащи риби, сребърна луна –
Това е раят...раят е твоето въображение.
Въображение, което никога не ме спира и не ме ограничава – това е раят.
Аз съм разтопена като топено сирене на слънце.
Да не забравя да ти кажа - палатките „Хана” са кръстени на Хана пойнт, един нос на Антарктида.
Хайде, нашият топъл райски дъжд ни очаква - да вали по раменете ни, по голите ни тела, да си потапяме краката в черна пръст – и пръстите в мастилен мрак. Хайде, пътят извива нагоре, маркировката само ни държи будни за света отвън, бяла лента, без светофари...

Февруарски дъжд

Тихичко вън дъждецът ръми,
кал се надига,
бълбукат порои,
сипе се дъжд,
над студени стени,
мрачна земя,
без мечти,
без герои.

Тъмен е тоя зловещ лабиринт.
Улични лампи:
кому ли са нужни...
Ъгъл след ъгъл,
завой след завой;
сам съм –
и всяка посока е чужда.

Дали ще се върнат прекрасните дни
На снежни милувки
От снежни човеци
Дави се нашия свят призори
От дъжд неочакван
От дъжд безконечен

Намерих го аз
Във канавка една...