Има една граница, натрапена на съзнанието, по силата на обществения натиск, до която можеш да харесваш или да обичаш или да се стремиш към нещо. Отвъд нея - постигнато е негласно споразумение - се намират патологичните отклонения и болестните състояния.
Когато преминеш тази граница, думите затихват. Нормалните изразни средства престават да „работят”. Остава само огънят в очите, стремежът към висините, жаждата в душата. Изгаряща и мъчителна. Казват, че любовта не може да боли, тя била нещо красиво. Може. Любовта може да бъде унищожителна и всепомитаща. Ако Пътя на любовта се съедини с Пътя на Истината.
Спомням си всяка своя крачка, всеки дъх…всеки връх, всеки вик на радост, сълзите, в които се преливат цветовете на езерата…Помня и кристалните звезди, и ослепително белия сняг, ритъма на сърцето, което се мъчи да навакса крачките…Стръмните склонове на гордите върхове…Изгревите и залезите, и дните между тях. Все още чувам гласа на свободния вятър.
Как се стигна до тук ? През годините…Как се ражда и укрепва тази любов ? В която ти изчезваш и остава само Той ? Душата се стопява като мушица на пламъка...на Живота.
Защото Пирин е живот.
Защото Пирин те кара да се чустваш жив.
Сред безкрайните каменни полета, под повърхността на замръзналите езера, в безмълвната тишина има много повече ЖИВОТ отколкото където и да било другаде. И аз летя натам със мислите.
