Take a minute to think about it

"Помнете, че смелостта и силата са нищо без благоразумието и едно моментно невнимание, може да разруши щастието на целия ви живот. Не правете нищо прибързано, оглеждайте внимателно всяка стъпка и от самото начало, мислете какъв може да бъде краят”

 

 

Синаница - so close, no matter how far

Тръгнахме късно. Русенската "група" закъсня за срещата и ни обърка плановете. Провирането през клека по short-кътите от Бъндерица до хижа "Вихрен" допълнително ни забави. Преваляше обяд, а преходът тепърва предстоеше. Планината беше пуста и тиха. Небето - стъклено сиво. Прогнозата - сняг. Дали щяхме да изпреварим фронта ?...

Още по асфалта до хижа "Вихрен" двамата русенци започнаха да изостават. Налегнаха ме съмнения дали ще се справят. На кратката "оперативка" (разбирай, гощавка с бонбони и сладкиш с тиква) ме увериха, че всичко е наред и потвърдиха, че продължават. На 10 минути след хижата обаче, още преди да стигнем Равнако, тежкият сняг и липсата на опит в ходенете със снегоходки охлади ентусиазма им и ги принуди да се откажат. Останахме 5-ма.

Не бих казала, че и на нас ни беше леко - раниците ни бяха пълни с лакомства. Все пак отивахме да празнуваме светъл празник. Условията в планината бяха крайно неблагоприятни за ходене, но бяхме решени на всяка цена да стигнем - традицията повелява рождения ден на Стефан да се празнува на Синаница. Веднъж го отложихме заради времето, не бих искала този път да бъде вторият.

Докато се окопитим, Лъчо хукна напред да прави пъртина. Да го гоним ?...Къде ти ! Не можеш му насмогна на кралимарковския разкрач. Добре, че спираше отвреме на време да ни изчаква, колкото да не ни изгуби от поглед, иначе щяхме да се видим направо в хижата, че дори след нея :)

Така на края на Равнако ни изчака да решим заедно - по лятната пътека или през оттока на Муратово да вървим. През оттока съм минавала веднъж и още ми държи влага. Голям гърч ! Но за съжаление нямахме избор. Клекът се изправяше като непреодолима стена пред нас. Щеше да ни отнеме много време да се преборим с него. Наченахме улея.

И се започна...газене, лазене, падане, ставане. По-добре от снимките не бих могла да го опиша. На Тони й беше за първи път със снегоходките. Как успя да се справи - така й не разбрах. Може би защото имаше добър учител...

В 14.30 ч "кацнахме" на Муратово. Бяхме омаломощени. Унесени в мислите си, без да си кажем нищо, продължихме към Бъндеришка порта. Точно тогава Синаница ми се струваше безкрайно, невъобразимо далеч...

Лъчо ни чакаше горе, вървеше в кръг, за да не замръзне от вятъра. Събота, късен следобед…

...

Пада здрач. Острите Пирински очертания започват да се губят в мъглата. Далечен лай на куче ми напомня, че освен този, има и един друг свят, човешки свят, свят на топли стаи и запотени прозорци, свят на измамна сигурност. Нямам нужда от нея. Сега съм тук ! Тук всяка крачка има смисъл.

Включвам челника.

Светлият кръг пред мен е единствената ми реалност.

Вярвам в себе си повече от всякога.

Тъмно е. Има мъгла. Но не ме е страх.

Обръщам се. Много е тихо. Тони и Стефан ги няма. Назад по ръба - останаха да слагат котки. На Тони й е за първи път с котките – трудно й е и е уплашена…Когато най-после се появяват в мъглата, тя само се смее - и нито дума. Знам, че е на края на силите си и се опитвам да я разведря. Правя се на клоун, пея, разказвам вицове. Вече всичко ми е смешно. Но умората от газенето в тежкия сняг, ранното ставане и недоспиването през седмицата, си казват думата - и накрая и моите сили започват да се изчерпват. Имам нужда от чай и шоколад. Имам нужда да спра и да си почина !

Безименният вече си има име, призНачен връх, Лъчо свети горе през мъглата и ни се смее, като залитаме по камъните. Още малко остава до Портата, ето я и Синаница, магически пристан в морето от сняг - а ние, като светулки в морето се лутаме и търсим Пътя. Сами в чистата, недокосната нощ. Приказка...

…

...Не знам защо но през цялото време се опитвах да убедя себе си, че няма от какво да се притеснявам, а дълбоко в себе си знаех, че нещо не е наред. Не исках да ходя на този преход още от самото начало. Първо се счупи колата и взехме чужда на заем, която по принцип не е в движение и няма зимни гуми. После русенската "група" закъсня почти с час и забави тръгването ни още от София. В тъмното на реброто между Безименния и Синаница видяхме светлина, а никой не слезе от там в хижата. На мен ми се струваше, че чувам някой да вика и се заслушвах след всяка стъпка, но другите не чуха нищо. Мистерия. Питах се, каква ли ще е следващата изненада...и ето. Събудих се посред нощ от вятъра. Цялата хижа се клатеше. "Добре, хубаво, нямам време да мисля за това, трябва да спя сега", казах си и се сгуших в чувала. На сутринта се събудих бодра, станах първа и направих пъртина до чешмата. После събудих другите с "добрата" новина - хора, навън вали сняг, валяло е цяла нощ, няма и следа от вчерашната пъртина !

Никой не се трогна.

Добре де, да не би нещо аз да не съм наред, а всички останали да са нормални ?

Няма логика.

Слязохме да закусваме и да поговорим. Опитах да се ги убедя да сменим маршрута за връщане или да поостанем, не дадоха и дума да се издума. Залъгаха ме като малко дете - "Айде да се качим на Портата, пък ще видим"...Бях ядосана и обидена до дъното на душата си. Никой не искаше да ме чуе ! Навън - топло, но виелица. Видимост - няколко сантиметра J J J. Разбира се, загубихме се още на 10 мин. от хижата. Добре, че не беше лавинопасно. Не беше ли ? Беше навалял 30 см нов сняг....Тежък...Снегоходките като тухли...едвам ги влачим нагоре...

После изведнъж нещо в мен се пречупи. Рекох си, какво толкова, ако има нещо да става, ще става, вирнах гордо глава и продължих напред невъзмутима.

След Портата мъглата ни погълна за часове напред. А някъде все пак е имало небе...

Стъпвахме и падахме - просто не се виждаше НИЩО. Спускахме се без път и пътека, към Спано поле, в невъобразимо изкълчени пози :)

Започна да става смешно. Лъчо щеше да влезе в езерото и Стефан му вика: "Лъчка, Лъчка, дай наляво, влизаш, в езерото влизаш !" :)))

И така, от камък до камък и от кол до кол (по едно време и те се появиха) най-после се добрахме до Бъндеришка порта. Но аз вече не бях същата.

Усещах в себе си неподозирана сила и твърдост. Изведнъж целият ми живот мина пред очите ми. Разбрах, че има още много от него…Че трудностите са част от нашия Път. Че няма как всичко да бъде идеално.

Вятърът фучеше над Пиринските исполини, мъчейки се да разпъди мъглата. Блъскаше ме в гърдите и забиваше ледени кристали в лицето ми. Но аз знаех, че няма да се спра. Ще вървя и ще вървя, ще продължавам напред, напред, където е Вихрен, напред, където е небето - ще вървя докато го открия.

снимки:
https://plus.google.com/photos/108968586898252140802/albums/5954603629762756353?banner=pwa

So close no matter how far
Couldn't Синаница be much more from the heart
Forever trusting who we are
And nothing else matters

 

Пиринско мече :)

Класика в жанра :)

MY KIND OF LOVE

I know sometimes I get angry
And I say what I don't mean.
I know I keep my heart protected,
Far away from my sleeve.
But don't ever question if my heart beats only for you, it beats only for you

 

Яловарника ! - heaven or hell...

...So you think you can tell
Heaven from Hell,

Blue skies from pain

Can you tell a green field

From a cold steel rail?

A smile from a veil?
Do you think you can tell?

YES, I THINK I CAN TELL !!!!!
 

Били сме щастливи, без да разберем...

 на границата между два свята -
Яловарника !

 

***

Последни метри до върха -
жадувана среща със стар приятел,
когото не съм виждала цяла вечност
Трудно сдържам вълнението си
Сълзи на радост замъгляват очите ми
Оставям ги да текат - нека отмият мръсотията
Толкова ми е хубаво, че едва ли бих могла да го опиша !
Душата ми пулсира от щастие
ведно със светлината на залеза
Мислено падам на колене
Целувам земята под краката си
ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА
НАД НЕЙ ДУНАВА СИНЕЙ
СЛЪНЦЕ ТРАКИЯ ОГРЯВА
НАД ПИРИНА ПЛАМЕНЕЙ
МИЛА РОДИНО !!!!!!
България е като на длан
Чувствам се специална, космическа
Виждам Рила и Пирин и Родопите
Над мен и във мен е небето
Слънцето целува хоризонта
Цветовете са кристални
Кристална е и тишината
Няма какво да добавя
Няма какво да отнема

Всичко е такова каквото трябва да бъде
Всичко е тук и сега
Вечно и преходно едновременно

На шега до Мусала

Става въпрос за едно ходене през миналия уикенд (12-13.10), за което най-после намерих време да пиша. Откъм маршрут - нищо сензационно и необичайно (Трионите са си класика), но магията на есенната планина и приятната компания превърнаха тези два дни в незабравимо и вдъхновяващо преживяване, което ми се иска да споделя…

Всичко започна с една изненадваща покана за рожден ден на хижа "Чакър войвода". Набързо сменихме плановете за скитане из Балкана и пренасочихме всички сили и средства към Рила.  

Присламчихме Тони, която вече познавате от БАК, към нашата скромна дружина, и в събота по обяд, след доволно поспиване, най-после отпътувахме към Боровец.  Ако трябва да бъдем честни, поспиването беше доволно само за нас двамата със Стефан, тъй като Тони «кацна» в Рила направо след нощен «полет» от Балчик.

Програмата за събитието беше разнообразна. Включваше задължителна спирка за кюфтета в Самоков (в кръчма «Кума Лиса»), гофрети за десерт от капаните в центъра, помотване и заплесване – просто за идеята и така, дорде се паркираме в пустия му Боровец (наситина беше пуст), то стана икиндия.

Бързата работа, срам за майстора ! Него ден бяхме решили, че няма да бързаме за никъде. Беше ни едно такова празнично лежерно. А и да искахме да бързаме, нямаше да можем. Планината като че ли сама ни спираше.

Окъпана от утринните дъждове, Рила сияеше по особен начин. Гората беше примамливо красива. Всяка клонка и всяко листенце трептяха от живот. А въздуха...въздуха ! Исках да го изкусам с лъжица ! Как ми лиспва този въздух, когато се приберем в "душния" и смръчкан град...сърцето ми се къса какво дишаме тука...

Пристигнахме на хижата в късния следобяд. Беше подозрително спокойно. Ванката се бореше с цифровизацията на покрива, рожденикът никакъв го нямаше, пристигнал по-рано и хванал гората, а другите, кой бременен, кой с дете, си релаксваха из поляните наоколо. Едни "колеги" запалиха огън да пекат пържоли и то...докато се запознаем, започна да се стъмва. По едно време вдигнах глава…сякаш нещо ме накара да се обърна, на фона на залеза пребяга сърна.  Спря се, колкото да я догони малкото сърненце и макар че я виждах като силует, имах чувството, че в този миг очите ни се срещнаха. Рила щедро ни раздаваше от вълшебствата си. Но това беше само началото…

Щом слънцето се скри, захладня - и решихме да влизаме. Отворихме вина, ракийки...по едно време рожденика се появи и се започна истинското пиршество.

В приятна компания часовете бързо минават. Неусетно дойде време да се навъргаляме по леглата.

За неделята нямахме конкретен план. Тъй като времето беше "преобладаващо", а компанията разнородна, се разбрахме като станем сутринта, окончателно да решим какво да правим. Моята идея (максимум) беше за Мусала през Трионите, но и на Шатър пак щях да съм доволна.

Алармата на Тони "разцепи мрака" точно в 7 ч. Настана смут. Ванката, сънен още, тръгна да пали печка. Другите започнаха един по един да се измъкват от леглата. Столовата бързо се напълни.

Аз си направих кафе и излязох навън. Тъкмо беше започнало да се съмва. Над билата се виеха облаци и мъгли. Личната ми прогноза не беше оптимистична. Изненадващо, докато си оправим багажа и закусим, слънцето проби. Решихме все пак да тръгнем в посока Мусала (смятай 5 часа нагоре) , пък каквото сабя покаже. И така, връх след връх…като на шега се озовахме горе. Но да не изпреварвам събитията.

Никой от нас не беше ходил по този иначе свръхпопулярен маршрут. Говоря за участъка от Чакъра до Шатър и подсичащата Дено пътека за хижа «Мусала». Много клек, много нещо по тоз Шатър, кой знае какво е било преди да подновят просеката... Измежду клека имаше огромно боровинково находище, само дето туристите и мечоците бяха опосокали всичко, имаше някоя друга хилава боровинка за утеха - да напомня с вкуса си за лятото.

Някъде под Дено ни настигна втората група ентусиасти. Ние тъкмо се бяхме втрещили, защото изведнъж всички камъни оживяха и се превърнаха в...кози, а пък Стефчо (не моя, един друг Стефчо) се почесваше дето не го сърби, че си беше забравил фотоапрата.

Такааа...до тук добреее. Неустено изминаха два часа. Направо умирах от глад (така е, който не закусва), чак взех да оплитам крачката. Седнахме на припек да захапна,  другите и те захапнаха покрай мен, нищо, че бяха закусвали, а някои правиха….снежни човеци. С мустаци при това !

Знаете ли, планината беше много красива тези дни…Излъчваше вълшебно спокойствие. Мисля, че тъкмо то ме плени и ме накара да продължа напред - а не самия маршрут, нито върховете. Исках да запазя всеки миг, всяка минута – като бисер в шепи. Но уви, можех само да вървя. Това и направих без да мисля какво ще ми коства. Връх след връх, все по-близо до облаците.

С приближаването на Мусала, пейзажът неусетно се промени, все по-сурова, все по-студена, все по-непристъпна изглеждаше Рила.  Бездънни циркуси, изящни ръбове, шеметни пропасти и зъбери, впити в небесата – това е един друг свят, враждебен за човека, царство на диви кози, мъгли и бури. Трионите и Малка Мусала като непревземаема крепост се изправят пред оногова, който дръзне да смути величественто спокойствие на първенеца, сериозно препятствие по пътя към върха за неопитните туристи и радост за нашата скромна, но сплотена група.

И ето ни, по обяд на върха ! На Мусала никога не е било толкова спокойно. Няма жива душа, а времето е повече от перфектно. Къде се дянахте бе, хора ? Ааа, стойте си там, не ми пречите, на мен и така ми е хубаво. Пред очите ми сякаш се разстила цялата земя. Когато дойда тук, винаги така се чувствам. Не зная дали тук съм "по-близо до Бога", но знам със сигурност, че тук съм по-близо до себе си.

Седя и гледам как облаците си летят, минават и заминават, сезоните се сменят...Животът си върви...Тук, на покрива на България усещам по-силно от всякога колко неумолимо е времето. Колко много ми е дала планината, но и колко много е взела от мен. Но какво да направя ? Ще се връщам пак и пак, до последния сезон, до последния си дъх ще я обичам. Планината е символ на другарство, свобода, чистота. Къде другаде да ги намеря ?...

И после слизаме надолу. Изтичаме като река към долината. Всеки поема по своя път, както в живота. Лъчо и Борката ще гонят влак. Стефчо 1 и Стефчо 2 - към Чакъра (да приберат останалия багаж), а ние с Тони - по ски пътя към Боровец, за да не ги бавим. Няма да крия - още от сега усещам умората в краката си.

Изведнъж става много тихо. Оставаме сами. Езерата искрят като разтопено злато. Небето е синьо, а тревата полека добива ръждивия цвят на ноември.

Приятелите ни, мънички точици, вървят по ръба между небето и земята, и сякаш ни изпращат облачни прегръдки, а ние поемаме по безкрайния път надолу, в мълчание.

Крадешком поглеждам Мусала през рамо. Последните слънчеви лъчи гъделичкат крайчеца на окото ми. Предателска сълзица се отронва без време. Въздъхвам и запявам – наум. Всяко слизане е тъжно сбогуване. Сегашният миг е единствен и неповторим. Никога няма да бъде същото. Ние никога няма да бъдем същите. Но Мусала винаги ще бъде там, сякаш за да ми напомня…колко неумолим е хода на времето, колко преходни сме ние, хората.

Снимки: 
http://vesan.snimka.bg/mountain/na-shega-do-musala.781939