Копривщица in detail

Повечето хора свързват Копривщица с възрожденски къщи, спокойствие, чист въздух и Бенковски.
Ето как я видях аз:

По пътя, поглед нагоре. what the fuck ?!...



На залез слънце заснех няколко кадъра на този магнетичен мост; не знам защо започвам, а не завършвам с тях фотописа...

under the bridge



Тази я нарекох perfectly terrifying



Първото нещо, което ми направи впечатление при обедно - мразовитата разходка в Копривщица е...един стар фенер. Навява тъжни и самотни чуства



Крачка след него и настроението рязко се сменя. Примамливо лъскат шишенца с ракия.



Вървя хаотично и почти без да мисля, заснемам всичко, което ми направи впечатление.

(С)нежни измерения

Прекрасно синьо Пиринско утро - точно такова, каквото си го бяхме поръчали. Надниквам през прозореца и не мога да повярвам – няма мъгла, не вали сняг; дърветата се полюшват грациозно, птиците пеят, пробудени от настъпващата пролет, светът сияе в своето сутрешно спокойствие. От вчерашната умора и болестта няма и помен, днес съм нов човек. Излизаме да пием кафе пред хижата и с блеснали очи гледаме към върховете - чакаме да дойдат лифтаджиите, за да пуснат лифта, който ще ни отведе нагоре, по-близо, все по-близо...Най-ранобудните от снощната весела компания пушат на припек – рошави, сънени, но вече и те си мислят къде ще се спускат днес и приготвят екипировката.
Ето че идва дългоочакваният момент – и бавно, с поскърцване, напускаме долния свят; пътуваме към лазурните небеса; наслаждаваме се на притихналия свят; този ден е само за нас, този миг е само за нас...
На горната лифтова станция сме първите. Вятърът ни подхваща още от вратата на хижата. Ние така и не я прекрачваме, за да влезнем вътре, оправяме се набързичко (пръстите на ръцете ми замръзват докато завръзвам снегоходките), и след кратко съвещание решаваме да тръгнем към Безбожкия превал.
Гледам надвисналите козирки и напращелите от сняг склонове, но няма нещо, което да ме притеснява или плаши сега, въпреки многобройните предупреждения, които получих на тръгване.
Първите 15 минути – както обикновено – са най-трудни. Аз съм нетърпелива и искам да вървя, да бързам нагоре, но тялото ми все още не е напълно събудено и се „опъва” на опитите ми да го „изюркам” по баира. Лека полека набирам скорост, дишането ми се уравновесява и „влизам в крачка” – тъкмо навреме, защото започваме да се катерим по склона на вр. Безбог. Ето го Джангала, ето го облеченото в зимна премяна Попово езеро, едно от най-големите в Пирин, ето го и Полежан се подава, Пирин блести в цялата си зимна прелест, от кога чакам този миг, от кога мечтая за него !!!
Преди години тук, на това място, през декември, поради мек сняг и липса на снегоходки, бях принудена да се върна в хижата. Тогава си обещах, че ще дойде ден и аз ще успея да продължа по-нагоре – по-подготвена, по-силна, с повече опит. Не му беше времето тогава, но ето че сега всичко изглежда перфектно – като изключим, че спътникът ми е болен и всяка крачка за него е мъчение. Но красотата наоколо е способна да те накара да извършиш малко геройство, и да, той го извърши, защото... нали знаете как омекват крайниците, когато човек има висока температура, колко изтощен се чувства тогава, как иска да си лежи на топло...А вместо това – леден вятър и стръмен склон – даже два !
Докато вървим в ослепителната белота, виждаме, че се задават хора. Бързо се срещаме, защото те подсичат вр. Безбог и идват към нас; и какво се оказва – Катето и Спийди !
Няма по-подходящо място за запознанство с автора на пътеводителя за Пирин – освен...в самия Пирин. Спираме да си побъбрим. Те стигнали до „междинното връхче” и се отказали от изкачване на вр. Полежан, защото вятърът бил много силен. Ние не можехме да си позволим този „лукс” (да се откажем), особено след ветрилника на Ботев, който преживяхме. Честно казано, след Ботев никакъв вятър вече не ми се струва силен.
И така, преди да се разделим, те ни пожелаха късмет. После всеки пое по своя път. Мисля, че късметът проработи, защото след вр. Безбог вятърът утихна до такава степен, че можехме да се разхождаме по къси ръкави . Хвърляше ни люспици лед в лицата за последно преди да започнем да се изкачваме към Полежан, и после се укроти. Може би това бяха онези късчета, с които ледената кралица поразява сърцата на хората и ги прави безчувствени. Може би сега тя се криеше някъде тук... Но ние бяхме запазени от нея. Тя стоеше безсилна пред нас. При всичкия този сняг и студ, аз усещах топлина. Онази вътрешна топлина, кято не може да се сравни с нищо друго.
Бяхме само ние, слънцето – и зимната планина. Усещане за пустош и спокойствие, за едно измерение, в което тишината е господар, а мащабите на пейзажа правят хората да изглеждат малки и крехки, но не незначителни. Не можеше да сме достигнали тук, на тази височина, да обгръщаме с поглед света под краката ни и да мислим, че сме незначителни. Напротив ! Ние значехме толкова много – един за друг. Ние бяхме намерили своето място в хармонията около нас – без да я нарушаваме. Ние бяхме нота от мелодията на тишината.
А после се появи Той, звярът. Въртеше огромното си черно туловище и душеше нещо из снежното поле между Малък Полежан и Газей. Може би мечка ?
Мечката рече: „Тук, из безкрайните снежни полета, аз бях всевластен господар- докато хората не се появиха. В сърцето на зимата владеят вълците, те са нейната сурова същност, но на прага на пролетта аз се пробуждам и царувам в мастилено зелените гори where at the day hides the shadow of the night. Аз съм твоят знак и твоят тотем. Вземи моята сила и мъдрост и върви напред. Никой няма да те нарани, защото аз ще бдя над теб. Когато се отчаеш, погледни нагоре към звездите – и ще ме откриеш там.” Тъй рече Мечката. Потръпнах, погледнах Стефан в лазурните очи и му кимнах да се връщаме.
Беше тих слънчев ден, планината – укротена. Злите сили спят. Време само за бира. Седнахме до един камък в нищото, отворихме си „Шуменското”, зареяхме се в безкрайната красота, потънахме в нея. Можехме просто да заспим така. Синият цвят на небето ставаше все по омайно, примамливо син – сякаш има не само морски, а и небесни сирени, които те мамят да останеш. Не исках и не търсех нищо повече – накъдето и да се обърнех – красота и хармония. И една сбъдната мечта – Полежан.

Магьосниците...

Пътят се промъкна през Летовището покрай Езерото и лека полека започна да криволичи нагоре.
Бавно набрахме височина и неусетно навлязохме в планината.
В канавките течеше вода; гората бе покрита с ланска шума. Беше мрачно и тихо. Тук се спотайва някой. Знам това.
По обед слънцето проби облаците и погали лицата ни.
Очите ни и планината засияха.
Беше вълшебен миг, изпълнен с щастие и наслада.
Но ето че изведнъж студен вятър повя откъм Белмекен и планината настръхна.
Гората доби тъмнозелен, почти черен цвят.
Дърветата зашумяха.
Кой е там ?
Инстинктивно се заоглеждах, призовавайки всички свои скрити съюзници.Ако нямах, бързо трябваше да намеря такива. Чувствах се оголена, незащитена.
Тогава вятърът се приближи. Беше леден. Заусуква се покрай мен. Нямах сили да се боря. Не трябваше. Трябваше само да стоя и да чакам.
Защото това не беше обикновен вятър.
Това бяха Магъосниците.
Магьосниците дойдоха и ми казаха неща.
Те ме пипаха с пръстите си под формата на леден вятър в планината - и аз не исках, но не можех да избягам.
Мъглата и вятърът са живи, Цецо е прав за това.
Линията на живота ми го доведе за да ми каже неща.
Магьосниците ми казаха.
Те ме избраха, докоснаха ме. Те ме предизвикват и заплашват и моята най-страшна битка тепърва предстои.
Пази се, ти си на сигурно място.
Аз се взрях в тях, напипах нишка, и сега не мога да избягам.
В опасност съм, но трябва изляза в този двубой.
Студен вятър повя откъм Белмекен, планината настръхна.
Дошло е времето и планината ме призовава. Но къде и как ще дойдат магьосниците отново...никой не знае.
Не се плаши, пак ти казвам. Аз нося спасение, а не гибел.
Името ми е Весела, това е най-щастливото име на света.

Синьо

12.16 на обед е, понеделник, началото на нова седмица, началото на нов живот.
Сядам пред монитора и започвам да ти пиша sms, когато внезапно в главата ми изниква следния въпрос: "Колко сини са очите ти или като кое са сини?". Този въпрос, зададен и отшумял във вчерашния ден, се надига с нова сила днес и аз изписвам думата "синьо" в гугъл - за да проверя нещо, което вече знам. Показват се море, небе, блога на Бистра, плетена чанта в сино, флейта, мебели, птици, очила, всевъзможни предмети, нюанси, природа...Но онова, ковто търся го няма. Започвам да мисля за плажовете в Куба, за дълбоките кристални води, за ятата риби с които искаш да се гмуркаш, за измрудени води, за тюркоазени води, за атлазени води...Не, това, което търся го няма. Синьо кадифе, нежна коприна, синьото елече, синята надежда, sin-ьо (като грях)...Оглеждам се навсякъде около себе си, в себе си, търся аналог - питам се, защо ли, нали вече няма нищо аналогово в този модерен свят...рея се в пристранството, надничам в дълбините, мисля за лед, стъкло, избухващи планети, нажежени до синьо, мълнии в мрака, високо напрежение, пламъкът на газовия котлон, боже, абсурдно е, спри се, момиче ! Мисля за цветя, незабравки или нещо подобно; за синкавите хребети на залез слънце; после за очите на всички хора, които съм, срещала, за детски очи, за очи на възрастни, мъже, жени, безброй пъти "докосване до пустотата"...
Не, няма смисъл, няма да намеря този цвят никъде, той не съществува другаде, освен в твоите очи.

My Day

Намерих този текст, забутан измежду другите разкази и реших, че е му е дошло времето да види бял свят (писан е в периода, когато работех в НОВА ТВ). Enjoy !

Един човек дойде в телевизията, един мъж, пътешественик...и донесе книга. КНИГА. Книгата се казва „Непокорният Елбрус”.
Намерих я на бюрото – когато вече всички си бяха отишли и телефоните мълчаха. Да се срещаш с най-различни и интересни хора е един от плюсовете на моята работа, мисля си аз. Взимам книгата, разлиствам я бързо, започвам да чета напосоки. Виждам снимките, сърцето ми потъва...Чета думите – и не зная какво да мисля. Върхът, за който е мечтал, се оказва по – труден, отколкото си е мислел.
Върхът, за който аз мечтая.
Не мечтая за Еверест и никога не съм мечтала, но мечтая за Елбрус и Кавказ повече отколкото за всяко друго място на света. Един ден Милен ме попита „Защо не искаш да имаш дете ?” – и от тогава не е спрял да задава този въпрос. Елбрус. Това е отговорът. Той ме очаква – и аз не искам деца, макар че понякога съдбата се подиграва с нас и ни праща точно това, от което бягаме.
Говорих със Слави от форума. Говорехме за това дали планината е бягство. Дали....
Гледах снимките от похода 24 по 100 през Стара планина от миналата година. Не искам да имам деца, искам да вървя напред. Не е бягство.
Много пъти аз съм се изправяла пред върхове, които са се оказвали по-тежки за мен, отколкото съм мислела, много пъти съм се свивала от страх в пазвите им, дори наскоро застинах пред величието на планината и ми се искаше да избягам и да се скрия някъде на топло.
Но минах през мъглата.
Този мъж, човек, пътешественик се качил на Елбрус, въпреки всичко. И казва : „Станах част от него”.
Виж очите на хората – когато са достигнали своята цел. Виж ги хубаво – как блестят като упоени, и после ми говори за ада и изкушението; няма по-глямо изкушение от свободата !
Днеска гледах един репортаж за семействo от Пловдив, чиято къща била подкопана от съседен строеж. Жената плачеше : „Сега трябва да започнем всичко отначало”. Няма по-голям ужас от това „да започнеш всичко отначало”. Аз съм го правила много пъти...
Сутринта си пиех кафето в тишината, още непробудена, разопаковах вестниците, небрежно ги разлиствах и изведнъж...”челото” на „Монитор” – труп се въргаля по магистрала, обгорена и обезобразена кола...едвам преглъщам, светът се срива, не искам да мисля, колата летяла с 240 км в час, разбирам малко по-късно, ровейки навътре из мастилените страници, мастилото полепва по ръцете ми и те почерняват....
Иска ми се да застанем заедно на ръба на магистралата, покрай профучаващите коли, да застанем на парапета и преди скока да крещим, искам вятърът да развява косите ми, искам да забравя за тази картина, за въргалящите се трупове, които някой е събирал като счупени кукли....
Отвъд болката.
Не искам да имам дете – защото не искам да бързам.
Моят ден минава между панелени блокове и държа в ръцете си праскови, чийто сок се стича в пустинята.
Гледам конете в очите и ми се иска да обгърна вратовете им с ръце и да препусна. Конете са създадени да бъдат обичани и да обичат. Аз също съм кон. Според китайския хороскоп. В конете има нещо човешко, повече грация, повече са плашливи, но са умни и комуникативни – стига да не ги притесняваш.
А знаеш ли, че в Исландия има 200 вулкана – и 30 са действащи.
Ето, позволявам ти да влезнеш в моя свят.
Сладка вода, сочни плодове, хвърчащи риби, сребърна луна –
Това е раят...раят е твоето въображение.
Въображение, което никога не ме спира и не ме ограничава – това е раят.
Аз съм разтопена като топено сирене на слънце.
Да не забравя да ти кажа - палатките „Хана” са кръстени на Хана пойнт, един нос на Антарктида.
Хайде, нашият топъл райски дъжд ни очаква - да вали по раменете ни, по голите ни тела, да си потапяме краката в черна пръст – и пръстите в мастилен мрак. Хайде, пътят извива нагоре, маркировката само ни държи будни за света отвън, бяла лента, без светофари...

Няколко думи за себе си или вместо CV

Идеята да напиша това се зароди у мен неотдавна, докато преглеждах старото си CV на прага на напускане на заеманата от мен длъжност. През последната година изчетох стотици обяви за работа, в търсене на най-добрата такава, придружени от всевъзможни изисквания; писах мотивационни писма; запознавах се с дейност на компании...Е,писна ми ! Мисля, че е дошло време аз да поствя своите изисквания и да кажа открито на потенциалните си рабодатели каква съм всъщност и с кого ще си имат работа, ако ме наемат. Наместо да лицемернича и да се опитвам да се вместя в безумните рамки, които „кризата” ни налага, наместо да съм „по-тиха от водата и по-ниска от тревата”, аз реших да избухна в суперлативи и безмилостни кртитики за себе си. Да бъда откровена. Директна. Убийствено директна – това, което най-много обичам и най-добре владея. Да откривам пътя и великодушно да оставя другите да ме следват.
Аз съм непоправим индивидуалист и това неминуемо се отразява на начина ми на работа и взаимоотношенията ми с другите хора. Не обичам да правя компромиси, не обичам да се съобразявам с никого и нищо, освен ако не е крайно необходимо. Моето аз и моите потребности стоят над всичко. Вярвам в себе си и в своята преценка и мога да го докажа. Не обичам нерешителни хора. Обичам да бъда категорична и се изнервям ужасно от недомлъвки. Има ситуации в живота и на работното място, когато няма време за размотаване и спазване на етикети. Тогава трябва да се мисли бързо и да се действа още по-бързо. Всички важни решения в живота си съм взела по този начин – „на един дъх”. Вдъхновението при взимане на решение е най-важното за мен. И избора на точния момент. Интуицията. Да, понякога тя може да те подведе, но това е твоят вътрешен глас и поне няма да се сърдиш на някого друг и да държиш друг отговорен. Що се отнася до „гъвкавостта”, е, тя при мен се изразява главно в промяна на нагласата, настроението, отношението. Една малка дума е достъчна да обърне света нагоре с краката. Мога и имам право да променям уговорките или плановете си според действията на партньорите ми в тази „игра”. Никой не може да очаква от мен безрезервно добро отношение – освен ако не го заслужи. Аз съм претенциозна, капризна и обичам нещата да вървят по план, но това да е моят план. Обичам да опипвам почвата, но не и да ровя за червеи за стръв. Непоправим авантюрист съм, обичам приключенията. Способна съм да се захвана с няколко неща наведнъж и да захвърлям задача след задача, водена от вълнението, което ме обзема при всяка нова такава. Обичам новото начало, обичам да експериментирам. Ако има нещо, което ме отвращава, то това е скуката. Бих направила почти всичко, за да не скучая. И го правя.
За мен няма спокоен миг, миг без търсене, без мечти. Движението и промяната са моята сила. Да ставам всяка сутрин в един и същи час, да хващам един и същи автобус и да вървя по една и съща улица към уютния задушен офис – не, това не е за мен ! Имам нужда от пространство – в пряк и преносен смисъл, имам нужда от пълна свобода да решавам кога и как да действам. Една и съща работа може да бъде свършена за 5 час или за 1 час. Ако мога да я свърша за 1, защо да нямам право да си чатя през останалите 4 ? Обичам аз да определям ритъма си на работа; въпреки, че мога да издържам на доста високо темпо, защо да не се отдам на релакс, когато това е възможно. Ако трябва да пребивавам в офис, бих си купила наргеле, ароматични свещи и всякакви подобни джиджавки – кой каза, че офисът трябва да прилича на лекарски кабинет ? Бившият ми шеф нарече идеите ми за по-високо заплащане и гъвкаво работно време „революционни”. За мен няма по-голям комплимент от това. Аз ценя себе си, труда си и свободното си време, в което се отдавам до край на най-голямата си страст – планината. Повечето хора се стремят към кариера, а аз се стремя към интересна работа за много пари, която да ми позволи да обиколя света. И да го запечатам в думи и визия така , както само аз умея. Амин !