Ето че идва дългоочакваният момент – и бавно, с поскърцване, напускаме долния свят; пътуваме към лазурните небеса; наслаждаваме се на притихналия свят; този ден е само за нас, този миг е само за нас...
На горната лифтова станция сме първите. Вятърът ни подхваща още от вратата на хижата. Ние така и не я прекрачваме, за да влезнем вътре, оправяме се набързичко (пръстите на ръцете ми замръзват докато завръзвам снегоходките), и след кратко съвещание решаваме да тръгнем към Безбожкия превал.
Гледам надвисналите козирки и напращелите от сняг склонове, но няма нещо, което да ме притеснява или плаши сега, въпреки многобройните предупреждения, които получих на тръгване.
Първите 15 минути – както обикновено – са най-трудни. Аз съм нетърпелива и искам да вървя, да бързам нагоре, но тялото ми все още не е напълно събудено и се „опъва” на опитите ми да го „изюркам” по баира. Лека полека набирам скорост, дишането ми се уравновесява и „влизам в крачка” – тъкмо навреме, защото започваме да се катерим по склона на вр. Безбог. Ето го Джангала, ето го облеченото в зимна премяна Попово езеро, едно от най-големите в Пирин, ето го и Полежан се подава, Пирин блести в цялата си зимна прелест, от кога чакам този миг, от кога мечтая за него !!!
Преди години тук, на това място, през декември, поради мек сняг и липса на снегоходки, бях принудена да се върна в хижата. Тогава си обещах, че ще дойде ден и аз ще успея да продължа по-нагоре – по-подготвена, по-силна, с повече опит. Не му беше времето тогава, но ето че сега всичко изглежда перфектно – като изключим, че спътникът ми е болен и всяка крачка за него е мъчение. Но красотата наоколо е способна да те накара да извършиш малко геройство, и да, той го извърши, защото... нали знаете как омекват крайниците, когато човек има висока температура, колко изтощен се чувства тогава, как иска да си лежи на топло...А вместо това – леден вятър и стръмен склон – даже два !
Докато вървим в ослепителната белота, виждаме, че се задават хора. Бързо се срещаме, защото те подсичат вр. Безбог и идват към нас; и какво се оказва – Катето и Спийди !
Няма по-подходящо място за запознанство с автора на пътеводителя за Пирин – освен...в самия Пирин. Спираме да си побъбрим. Те стигнали до „междинното връхче” и се отказали от изкачване на вр. Полежан, защото вятърът бил много силен. Ние не можехме да си позволим този „лукс” (да се откажем), особено след ветрилника на Ботев, който преживяхме. Честно казано, след Ботев никакъв вятър вече не ми се струва силен.
И така, преди да се разделим, те ни пожелаха късмет. После всеки пое по своя път. Мисля, че късметът проработи, защото след вр. Безбог вятърът утихна до такава степен, че можехме да се разхождаме по къси ръкави . Хвърляше ни люспици лед в лицата за последно преди да започнем да се изкачваме към Полежан, и после се укроти. Може би това бяха онези късчета, с които ледената кралица поразява сърцата на хората и ги прави безчувствени. Може би сега тя се криеше някъде тук... Но ние бяхме запазени от нея. Тя стоеше безсилна пред нас. При всичкия този сняг и студ, аз усещах топлина. Онази вътрешна топлина, кято не може да се сравни с нищо друго.
Бяхме само ние, слънцето – и зимната планина. Усещане за пустош и спокойствие, за едно измерение, в което тишината е господар, а мащабите на пейзажа правят хората да изглеждат малки и крехки, но не незначителни. Не можеше да сме достигнали тук, на тази височина, да обгръщаме с поглед света под краката ни и да мислим, че сме незначителни. Напротив ! Ние значехме толкова много – един за друг. Ние бяхме намерили своето място в хармонията около нас – без да я нарушаваме. Ние бяхме нота от мелодията на тишината.
А после се появи Той, звярът. Въртеше огромното си черно туловище и душеше нещо из снежното поле между Малък Полежан и Газей. Може би мечка ?
Мечката рече: „Тук, из безкрайните снежни полета, аз бях всевластен господар- докато хората не се появиха. В сърцето на зимата владеят вълците, те са нейната сурова същност, но на прага на пролетта аз се пробуждам и царувам в мастилено зелените гори where at the day hides the shadow of the night. Аз съм твоят знак и твоят тотем. Вземи моята сила и мъдрост и върви напред. Никой няма да те нарани, защото аз ще бдя над теб. Когато се отчаеш, погледни нагоре към звездите – и ще ме откриеш там.” Тъй рече Мечката. Потръпнах, погледнах Стефан в лазурните очи и му кимнах да се връщаме.
Беше тих слънчев ден, планината – укротена. Злите сили спят. Време само за бира. Седнахме до един камък в нищото, отворихме си „Шуменското”, зареяхме се в безкрайната красота, потънахме в нея. Можехме просто да заспим така. Синият цвят на небето ставаше все по омайно, примамливо син – сякаш има не само морски, а и небесни сирени, които те мамят да останеш. Не исках и не търсех нищо повече – накъдето и да се обърнех – красота и хармония. И една сбъдната мечта – Полежан.
Няма коментари:
Публикуване на коментар