Синьо

12.16 на обед е, понеделник, началото на нова седмица, началото на нов живот.
Сядам пред монитора и започвам да ти пиша sms, когато внезапно в главата ми изниква следния въпрос: "Колко сини са очите ти или като кое са сини?". Този въпрос, зададен и отшумял във вчерашния ден, се надига с нова сила днес и аз изписвам думата "синьо" в гугъл - за да проверя нещо, което вече знам. Показват се море, небе, блога на Бистра, плетена чанта в сино, флейта, мебели, птици, очила, всевъзможни предмети, нюанси, природа...Но онова, ковто търся го няма. Започвам да мисля за плажовете в Куба, за дълбоките кристални води, за ятата риби с които искаш да се гмуркаш, за измрудени води, за тюркоазени води, за атлазени води...Не, това, което търся го няма. Синьо кадифе, нежна коприна, синьото елече, синята надежда, sin-ьо (като грях)...Оглеждам се навсякъде около себе си, в себе си, търся аналог - питам се, защо ли, нали вече няма нищо аналогово в този модерен свят...рея се в пристранството, надничам в дълбините, мисля за лед, стъкло, избухващи планети, нажежени до синьо, мълнии в мрака, високо напрежение, пламъкът на газовия котлон, боже, абсурдно е, спри се, момиче ! Мисля за цветя, незабравки или нещо подобно; за синкавите хребети на залез слънце; после за очите на всички хора, които съм, срещала, за детски очи, за очи на възрастни, мъже, жени, безброй пъти "докосване до пустотата"...
Не, няма смисъл, няма да намеря този цвят никъде, той не съществува другаде, освен в твоите очи.