Магьосниците...

Пътят се промъкна през Летовището покрай Езерото и лека полека започна да криволичи нагоре.
Бавно набрахме височина и неусетно навлязохме в планината.
В канавките течеше вода; гората бе покрита с ланска шума. Беше мрачно и тихо. Тук се спотайва някой. Знам това.
По обед слънцето проби облаците и погали лицата ни.
Очите ни и планината засияха.
Беше вълшебен миг, изпълнен с щастие и наслада.
Но ето че изведнъж студен вятър повя откъм Белмекен и планината настръхна.
Гората доби тъмнозелен, почти черен цвят.
Дърветата зашумяха.
Кой е там ?
Инстинктивно се заоглеждах, призовавайки всички свои скрити съюзници.Ако нямах, бързо трябваше да намеря такива. Чувствах се оголена, незащитена.
Тогава вятърът се приближи. Беше леден. Заусуква се покрай мен. Нямах сили да се боря. Не трябваше. Трябваше само да стоя и да чакам.
Защото това не беше обикновен вятър.
Това бяха Магъосниците.
Магьосниците дойдоха и ми казаха неща.
Те ме пипаха с пръстите си под формата на леден вятър в планината - и аз не исках, но не можех да избягам.
Мъглата и вятърът са живи, Цецо е прав за това.
Линията на живота ми го доведе за да ми каже неща.
Магьосниците ми казаха.
Те ме избраха, докоснаха ме. Те ме предизвикват и заплашват и моята най-страшна битка тепърва предстои.
Пази се, ти си на сигурно място.
Аз се взрях в тях, напипах нишка, и сега не мога да избягам.
В опасност съм, но трябва изляза в този двубой.
Студен вятър повя откъм Белмекен, планината настръхна.
Дошло е времето и планината ме призовава. Но къде и как ще дойдат магьосниците отново...никой не знае.
Не се плаши, пак ти казвам. Аз нося спасение, а не гибел.
Името ми е Весела, това е най-щастливото име на света.