Остарял си, когато осъзнаеш, че се връщаш много пъти на едно и също място, но ти вече не си същият.
Остарял си ако вървиш по същите стари пътеки, по които крачехте в светли дни с приятелите, но приятелите вече ги няма.
Остарял си ако спомените ти са толкова много, че главата ти не може да ги побере.
Ето защо всяка зима "той се чуства толкова стар" ("In every winter I feel so old")- защото зимата е огледало за нашите души със своята кристална чистота и безбрежност.
Остарял си когато, както Лъчо, продължаваш сам по пътя, каквото и да ти струва това.
Остарял си когато "каквото и да ти струва това" ти е струвало твърде много.
Остарял си когато се чустваш като едно дърво-изправено срещу бурите и ветровете, а твоите мисли и преживяванията ти, са листата му, които вятърът разнася по света.
И тогава една птичка се появява като черна точка на фона на кристално-чупливото зимно небе, и каца на черните ти скръбни клони. Тя не знае нищо за твоята тъга - и не иска да знае. Тя знае да пее своята песен. И знае да свива гнездо. Тя дойде за да свие гнездо в твоите клони. Няма значение колко си стар - ти трябва да живееш !
БАТАК – оптимистична визия за бъдещето на една малка общност
от Весела Ягодова и Босилена Мелтева
Едно място, прочуто с историята си, ни разкрива, че историята не е единствен генератор на идентичност. И в личен, и в социален план идентичността не е веднъж завинаги дадена, тя се отвоюва. „Твърде дълго чакаме нещо да се случи, време е да гледаме напред и сами да си „случим” нещата” е посланието, отправено към всички останали градчета със или без славно минало. Но може би със славно бъдеще ?...
Батак е чисто и приветливо градче в подножието на Родопите. Пристигаме в сряда - пазарен ден е и навсякъде цари оживление. Малко по-късно улиците опустяват и само слънцето остава да се разхожда по тях. И ние. Не е трудно да обходиш градчето, не е голямо. Чувстваме се уютно тук, сякаш сме идвали и преди.
Есента и тишината навяват меланхолия. Планините се диплят и затварят хоризонта. Покривите на къщите се открояват на фона на ясносиньото небе. Щъркелите вече са отлетели, гнездата им остават да ги чакат. В града има неписано правило "домовете на птиците не се рушат". Според сметките на местните, в момента те са около 40 на брой, срещат се и гнезда-набори на къщите-хазяи.
В Батак има и друг, уникален обичай. Повече от половин век насам, на 50-ия си юбилей, всички рожденици даряват заедно нещо на своя град. На всяка крачка, по чешми, мостчета, дори на най-невероятните места - термометъра и часовника на сградата на общината, самолет - откриваме надписи “Дарение от набор…”. Желанието да оставят нещо след себе си води местните бавно, но сигурно към промяна на градския пейзаж. Освен с миналото си, батачани са съпричастни и с бъдещето на своята малка общност. Тази солидарност, която откриваме още при първия допир с града, ни изненадва и вдъхновява. За сега продължаваме с небрежната следобедна обиколка.
Градчето е окичено с плочи и паметници на загинали партизани. Пази къщи с дълъг живот и свидетелства от повратни моменти. Опитваме се да надникнем над историческия героизъм на мястото и да усетим пулса на ежедневието. Няма как да не се набият на очи тълпите ученици, които се изсипват през час от автобусите директно в музейния комплекс. И останалите туристи идват тук като на поклонение - за няколко часа, обикалят историческия триптих - църква-костница, музей и етнографска къща, минават и през двете църкви в града, и потеглят обратно. Рядко някой остава тук за повече от ден.
В музея са подбрани вещи, снимки и свидетелства най-вече от епохата на Възраждането, Априлското въстание, Руско-Турската война и антифашистката съпротива. Разделена на три нива в пространството, като исторически фрагменти, експозицията ни напомня на идеалната археологическа разкопка на българското съзнание. Говорим си със служителките на входа на църквата “Св. Неделя”, известна с баташкото клане. Убедени са: “Ако искаме да имаме държава, клането в Батак трябва да се помни”. Разказват без укор, че децата, които влизат и виждат черепите, не се плашат от гледката. Днешните ученици, свикнали да побеждават в компютърни игри, са озадачени как батачани са позволили това да им се случи.
Можем да разберем по-добре посланията на музейната експозиция, когато се отдалечим от нея и поговорим с хората за техните лични истории. Непреклонният дух на прадедите се вплита в светогледа на батачани и днес. Като Христо, който вярва само в собствените си сили и не иска никой друг да му решава проблемите: "Държавата само да ми пази границите и да ми носи пощата, другото аз ще си го направя сам". Преди 12 години решил да замине за Америка и да започне от нулата. Искал да бъде независим, като дядо си: „Дядо ми, сега е на 90 години човека, цял живот се е оправял сам, от никой не е търсил помощ !”. Гордостта в думите му ни е доста по-близка и разбираема от онази пред реликвите в музея. Христо се връща се в България с диплома, опит, връзки и много идеи за бъдещето. Вижда в просветителската дейност решение на съвременните проблеми на градчето. Като доказателство ни припомня как след опустошаването на Батак по време на Априлското въстание, местните възстановят най-напред школото. Това не са само „приказки на маса”, а покълващи практики. От близо месец Христо води курс по английски в Културния дом на града. Срещу символична такса и с основателна причина – без комуникация местните не могат да развиват успешен туризъм. Планира скоро да започне и курс по финанси: „Хората тук не знаят как да инвестират парите си. Продават имотите си и пропиляват парите за алуминиева дограма и джипове, парите свършват бързо и после кръгът се затваря.”
„Туризмът” в Батак се изчерпва с отдаване вили и хотелчета около язовира, сезонно. Природните дадености не се използват адекватно. Масово хората се оплакват от безработицата и като че ли чакат някой отгоре нещо да направи, за да се промени настоящото им положение. Навремето основен поминък бил дърводобивът и дървообработката. В момента само няколко фамиилии се занимават с този бизнес. В Батак има и шивашки цех, отскоро собственост на гърци. Машиностроителният завод отдавна не функционира. В пустеещата му сграда преди няколко години отглеждали зайци. Николай и Ангел, приятели на Ицо, правят сериозен опит да спечелят проект и да направят мандра в същата сграда. Безкрайното препращане от гише на гише в Министерство на земеделието ги обезкуражава и се отказват. Ангел пребивава временно в градчето в чакане на по-добра възможност, а Ники се връща в родното си място, след като пловдивската фирма, в която работи, фалира. Всяко зло за добро - малката група се възползва максимално от природните блага на региона– редуват дълги разстояния бягане, целодневни преходи с байкове в околността на язовирите и плуване в минералните басейни на Велинград. Това е и част от подготовката им за участие в триатлон следващата пролет. Имат си и лодка, с която ходят на риба.
Веско, брат на Ники, е двигател на друга напредничава идея. Батак е разположен в полите на планината, а феновете на пешеходния туризъм (онези, с големите раници) няма къде да отсядат в градчето. Така преди 6 години се появява Хостела. Доброволци от Корпуса на мира помагат за намирането на финансиране. След много перипетии, общината най-после се съгласява да отдаде правото за ползване на Коларовата къща на туристическо дружество „Батьовци”. Тя е паметник на културата, строена е през 1830 г., опожарявана е и отново е реставрирана. Емблематична е за баташката архитектура, носи възрожденския дух – нарочена да се превърне в мост между традиции и съвременност. Идеята в нея да се помещава хостелът не е свързана само с изнамиране на чисто физическо място (за подслон). Целта е той да се превърне в “институция”: да се обучат планински водачи и квалифицирани администратори и най-вече да се привлече вниманието на батачани към туризма като приоритет за региона. И тук важи максимата за “добрия пример”, за “добрата успешна практика”. Добрата идея се превръща в добра практика, когато зад нея стоят подходящите хора. Онези, които са двигател на нещата. Хората-катализатори за развитието на общността. Трябва да има такива – като Емо, като Весо – за да излизат малките населени места лека полека от безвремието. Весо – така и не го видяхме, беше на път. Емо дойде с колелото си направо след работа, отключи ни къщата, запали ни печката и ни разказа нахъсано куп интересни неща. Като например как се преборил да забранят горенето на гуми за кладите на Сирни-Заговезни. Млад човек, обича природата, обича си родния край и не чувства нужда да се мести в големия град. Има сертификат за водач, има вече и опит като такъв. Най-важното – има ентусиазъм, че нещата вървят към добро. Хостела има нужда само от едно – от реклама. Ето, правим я. Защото се чуствахме адски уютно там и се наспахме юнашката.
Едно място, прочуто с историята си, ни разкрива, че историята не е единствен генератор на идентичност. И в личен, и в социален план идентичността не е веднъж завинаги дадена, тя се отвоюва. „Твърде дълго чакаме нещо да се случи, време е да гледаме напред и сами да си „случим” нещата” е посланието, отправено към всички останали градчета със или без славно минало. Но може би със славно бъдеще ?...
Батак е чисто и приветливо градче в подножието на Родопите. Пристигаме в сряда - пазарен ден е и навсякъде цари оживление. Малко по-късно улиците опустяват и само слънцето остава да се разхожда по тях. И ние. Не е трудно да обходиш градчето, не е голямо. Чувстваме се уютно тук, сякаш сме идвали и преди.
Есента и тишината навяват меланхолия. Планините се диплят и затварят хоризонта. Покривите на къщите се открояват на фона на ясносиньото небе. Щъркелите вече са отлетели, гнездата им остават да ги чакат. В града има неписано правило "домовете на птиците не се рушат". Според сметките на местните, в момента те са около 40 на брой, срещат се и гнезда-набори на къщите-хазяи.
В Батак има и друг, уникален обичай. Повече от половин век насам, на 50-ия си юбилей, всички рожденици даряват заедно нещо на своя град. На всяка крачка, по чешми, мостчета, дори на най-невероятните места - термометъра и часовника на сградата на общината, самолет - откриваме надписи “Дарение от набор…”. Желанието да оставят нещо след себе си води местните бавно, но сигурно към промяна на градския пейзаж. Освен с миналото си, батачани са съпричастни и с бъдещето на своята малка общност. Тази солидарност, която откриваме още при първия допир с града, ни изненадва и вдъхновява. За сега продължаваме с небрежната следобедна обиколка.
Градчето е окичено с плочи и паметници на загинали партизани. Пази къщи с дълъг живот и свидетелства от повратни моменти. Опитваме се да надникнем над историческия героизъм на мястото и да усетим пулса на ежедневието. Няма как да не се набият на очи тълпите ученици, които се изсипват през час от автобусите директно в музейния комплекс. И останалите туристи идват тук като на поклонение - за няколко часа, обикалят историческия триптих - църква-костница, музей и етнографска къща, минават и през двете църкви в града, и потеглят обратно. Рядко някой остава тук за повече от ден.
В музея са подбрани вещи, снимки и свидетелства най-вече от епохата на Възраждането, Априлското въстание, Руско-Турската война и антифашистката съпротива. Разделена на три нива в пространството, като исторически фрагменти, експозицията ни напомня на идеалната археологическа разкопка на българското съзнание. Говорим си със служителките на входа на църквата “Св. Неделя”, известна с баташкото клане. Убедени са: “Ако искаме да имаме държава, клането в Батак трябва да се помни”. Разказват без укор, че децата, които влизат и виждат черепите, не се плашат от гледката. Днешните ученици, свикнали да побеждават в компютърни игри, са озадачени как батачани са позволили това да им се случи.
Можем да разберем по-добре посланията на музейната експозиция, когато се отдалечим от нея и поговорим с хората за техните лични истории. Непреклонният дух на прадедите се вплита в светогледа на батачани и днес. Като Христо, който вярва само в собствените си сили и не иска никой друг да му решава проблемите: "Държавата само да ми пази границите и да ми носи пощата, другото аз ще си го направя сам". Преди 12 години решил да замине за Америка и да започне от нулата. Искал да бъде независим, като дядо си: „Дядо ми, сега е на 90 години човека, цял живот се е оправял сам, от никой не е търсил помощ !”. Гордостта в думите му ни е доста по-близка и разбираема от онази пред реликвите в музея. Христо се връща се в България с диплома, опит, връзки и много идеи за бъдещето. Вижда в просветителската дейност решение на съвременните проблеми на градчето. Като доказателство ни припомня как след опустошаването на Батак по време на Априлското въстание, местните възстановят най-напред школото. Това не са само „приказки на маса”, а покълващи практики. От близо месец Христо води курс по английски в Културния дом на града. Срещу символична такса и с основателна причина – без комуникация местните не могат да развиват успешен туризъм. Планира скоро да започне и курс по финанси: „Хората тук не знаят как да инвестират парите си. Продават имотите си и пропиляват парите за алуминиева дограма и джипове, парите свършват бързо и после кръгът се затваря.”
„Туризмът” в Батак се изчерпва с отдаване вили и хотелчета около язовира, сезонно. Природните дадености не се използват адекватно. Масово хората се оплакват от безработицата и като че ли чакат някой отгоре нещо да направи, за да се промени настоящото им положение. Навремето основен поминък бил дърводобивът и дървообработката. В момента само няколко фамиилии се занимават с този бизнес. В Батак има и шивашки цех, отскоро собственост на гърци. Машиностроителният завод отдавна не функционира. В пустеещата му сграда преди няколко години отглеждали зайци. Николай и Ангел, приятели на Ицо, правят сериозен опит да спечелят проект и да направят мандра в същата сграда. Безкрайното препращане от гише на гише в Министерство на земеделието ги обезкуражава и се отказват. Ангел пребивава временно в градчето в чакане на по-добра възможност, а Ники се връща в родното си място, след като пловдивската фирма, в която работи, фалира. Всяко зло за добро - малката група се възползва максимално от природните блага на региона– редуват дълги разстояния бягане, целодневни преходи с байкове в околността на язовирите и плуване в минералните басейни на Велинград. Това е и част от подготовката им за участие в триатлон следващата пролет. Имат си и лодка, с която ходят на риба.
Веско, брат на Ники, е двигател на друга напредничава идея. Батак е разположен в полите на планината, а феновете на пешеходния туризъм (онези, с големите раници) няма къде да отсядат в градчето. Така преди 6 години се появява Хостела. Доброволци от Корпуса на мира помагат за намирането на финансиране. След много перипетии, общината най-после се съгласява да отдаде правото за ползване на Коларовата къща на туристическо дружество „Батьовци”. Тя е паметник на културата, строена е през 1830 г., опожарявана е и отново е реставрирана. Емблематична е за баташката архитектура, носи възрожденския дух – нарочена да се превърне в мост между традиции и съвременност. Идеята в нея да се помещава хостелът не е свързана само с изнамиране на чисто физическо място (за подслон). Целта е той да се превърне в “институция”: да се обучат планински водачи и квалифицирани администратори и най-вече да се привлече вниманието на батачани към туризма като приоритет за региона. И тук важи максимата за “добрия пример”, за “добрата успешна практика”. Добрата идея се превръща в добра практика, когато зад нея стоят подходящите хора. Онези, които са двигател на нещата. Хората-катализатори за развитието на общността. Трябва да има такива – като Емо, като Весо – за да излизат малките населени места лека полека от безвремието. Весо – така и не го видяхме, беше на път. Емо дойде с колелото си направо след работа, отключи ни къщата, запали ни печката и ни разказа нахъсано куп интересни неща. Като например как се преборил да забранят горенето на гуми за кладите на Сирни-Заговезни. Млад човек, обича природата, обича си родния край и не чувства нужда да се мести в големия град. Има сертификат за водач, има вече и опит като такъв. Най-важното – има ентусиазъм, че нещата вървят към добро. Хостела има нужда само от едно – от реклама. Ето, правим я. Защото се чуствахме адски уютно там и се наспахме юнашката.
Моят път напред е светлина
На онези, които бяха там
Слънцето докосва снеговете,
бавно идва утрешният ден...
Утрешния ден за мен е днешен !
Планината винаги е с мен !
Блясъкът помита хоризонта,
ослепява моите очи.
Сляп от красота, аз пак те виждам,
в моята душа живееш ти !
Слънцето докосва върховете,
моят път облян е в светлина -
моята посока - хоризонта.
Днес докосвам тихо вечността…
Ако някога не се завърна
и остана вкопчен във леда,
моите очи, те пак ще греят -
намерете ме като звезда !
Слънцето докосва снеговете,
бавно идва утрешният ден...
Утрешния ден за мен е днешен !
Планината винаги е с мен !
Блясъкът помита хоризонта,
ослепява моите очи.
Сляп от красота, аз пак те виждам,
в моята душа живееш ти !
Слънцето докосва върховете,
моят път облян е в светлина -
моята посока - хоризонта.
Днес докосвам тихо вечността…
Ако някога не се завърна
и остана вкопчен във леда,
моите очи, те пак ще греят -
намерете ме като звезда !
Няма никой в планината
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
Скреж покрива долината
Пътят ни напред блести
Няма стъпки
Няма думи
Само чиста тишина
Само обич по между ни
Синьо
Утро
Свобода
Знам че те са там
и чувам
звънките им гласове
Чуствам как вървят нагоре
Към сияйното небе
Всеки има свое слънце
Всеки гони своя път
Нека някой да ги пази
Докато го извървят
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
В свойта есенна премяна
Цялата за нас блести
Тук сме само аз и ти
Скреж покрива долината
Пътят ни напред блести
Няма стъпки
Няма думи
Само чиста тишина
Само обич по между ни
Синьо
Утро
Свобода
Знам че те са там
и чувам
звънките им гласове
Чуствам как вървят нагоре
Към сияйното небе
Всеки има свое слънце
Всеки гони своя път
Нека някой да ги пази
Докато го извървят
Няма никой в планината
Тук сме само аз и ти
В свойта есенна премяна
Цялата за нас блести
Няма нищо по-велико от Природата !
Цяла нощ Вятърът свистя с ярост из улеите над езерото и хвърля пръски вода във въздуха -
сякаш се опитваше да разнебити всичко по пътя си.
Умореният гръб на старата хижа се огъваше под мощния му напор.
Затворех ли очи поне за малко, вятърът идваше и в съня ми.
На сутринта се спуснахме бързо в гората на завет.
Слънцето ласкаво ни погали.
Успокоиха се изтерзаните от стихията души.
Красота и чистота струяха от всяко кътче на измитата от дъжда и преметена от вятъра гора.
И всичката тази красота бе за нас.
Няма по-велико нещо от природата !
сякаш се опитваше да разнебити всичко по пътя си.
Умореният гръб на старата хижа се огъваше под мощния му напор.
Затворех ли очи поне за малко, вятърът идваше и в съня ми.
На сутринта се спуснахме бързо в гората на завет.
Слънцето ласкаво ни погали.
Успокоиха се изтерзаните от стихията души.
Красота и чистота струяха от всяко кътче на измитата от дъжда и преметена от вятъра гора.
И всичката тази красота бе за нас.
Няма по-велико нещо от природата !
KK- full version
„Романтиката” на изоставените български села не ме влече. Нагледах се на порутени къщи и прашни улици. Наслушах се на тишина. Тъгата на самотни стари хора, плахо взиращи се в мен - „пришълеца” зад прозорците, не ми понася вече на психиката.
Достатъчно се връщах назад във времето, искам да гледам в бъдещето. Искам да се махна от града и да се озова в малко населено място, където кипи живот. Тихо, чисто, цветно. Да не пътувам два часа от точка до точка. Да срещам хора по улиците и да спирам да говоря с тях. Когато ги заговоря, на другия ден да ме познаят и да ми се усмихнат. Да ми се усмихнат без да ме познават. Място, където хората не са враждебни един към друг. Където имат време един за друг и не са затворени в рамките на собственото си съществование. Място, в което моите проблеми значат нещо за „теб”. Където имаме общи празници и общи делници.
Като бях малка, майка ми все ми казваше, че с баща ми дошли в столицата за да ми осигурят прилични условия на живот (разбирай двустайна панелка), да се радвам, че живея в София, защото тук има повече възможности за мен (работа, образование) и да не мрънкам, че искам лятната ваканция при баба, а да свиквам, че съм „гражданче” и да си стоя в града. Тц, аз пък искам на село. И на село може да си гражданин, даже по-гражданин отколкото в града.
Крайно време е думата „селянин” да престане да се ползва като обида в разговорния речник. Ето едно доказателство за това.
Село Куртово Конаре се намира на 25 км от Пловдив на главния път за Кричим - Девин. Образувано е от сливането на по-малкото Куртово с по-голямото Конаре. Понастоящем наброява около 3000 жители. Повече от половината са хора в активна възраст (18-60 г.).
Основният местен поминък е земеделието. Селото е прочуто с куртовската капия, ранните домати и трайната ябълка „куртовка”.
Откак Куртово Конаре носи името си, то никога не е сменяно. Ако бяха му дали друго име обаче, със сигурност щеше е Александър Димитрово.
Александър Димитров бил инициативен и предприемчив човек. Успял да направи чудеса за селото и региона. Постъпил като прост работник-огняр в една мелница за червен пипер в Унгария, за да „открадне” иначе секретната технология за производството му. Върнал се и построил Първата българска фабрика за пипер. От Цариград, пак по таен начин, пренесъл в България семена за ранни домати. Така началото било поставено…
През 30-те години на 20 век започва износ на куртовски домати за чужбина. В началото на 40-те е построен хладилник за охлаждане и съхраняване плодовете за износ, един от първите в региона.
В землището на Куртово Конаре се намира дворецът „Кричим” – любимо място за отдих на Цар Борис III и неговото семейство. Дворецът разполага с очарователен ботанически парк (резервата Курт Кория), за жалост недостъпен за простосмъртните, тъй като се стопанисва от НСО.
Край селото тече р. Въча. Наблизо са Бесапарските ридове – варовити безлесни хълмове, които попадат в НАТУРА 2000. От 86 гнездящи птици, установени в района, 15 са в Червената книга на изчезващите видове.
От 2009 г. Куртово Конаре е известно с първия по рода си Фестивал на чушките, доматите и традиционните занаяти. Тази година фестивалът се провежда за втори път.
Настояще
Леля Анна (Анна Мирчева) е първият жител на с. Куртово Конаре, с когото официално се запознавам. Срещам я на стълбите в Читалището: „Ааа, вас ли ви чакаме?”. Стиска ми здраво ръката. „Това съм аз, виждаш ли?” и ми показва една черно бяла снимка на стената от своята младост.
Въпреки преклонната си възраст, леля Анна е влиятелен и уважаван човек в селото. В хора пее откак се помни, играла е 35 години в местния драм-състав (за съжаление той вече не съществува). Никое обществено събитие, обсъждане, празник не минават без нейното присъствие.
Преди време леля Анна получила удар. Била на смъртно легло – или поне така казали докторите. С други думи, отписали я вече. Един ден леля Ана се появила пред Читалището – жълта-прежълтяла, като призрак. От слабост не могла да се качи по стълбите; седнала отпред и седяла докато някой не слезе при нея да й обърне внимание. Когато Емилия (секретарят на Читалището) дошла, леля Ана я попитала направо – „Кажи ми, вярно ли е – разбрала от някъде – че вече не съм член на Читалищното Настоятелство ?!”. „Да, лелю Анна, защото вече си почетен член”.
Щом стъпила на крака, продължила да пее в хора. На репетициите винаги е първа, идва поне един час по-рано и чака „младите”. „За мен хорът е нещо свещено ! Животът ми е минал тук. Нека новодошлите да знаят и да имат почитание”.
Хорът
Женският народен хор към читалище "Л.Каравелов" е една от емблемите на Куртово Конаре. Основан е през 1968г. Носител е на златни медали от V, VI и VII Републикански фестивал на художествената самодейност. Има многобройни концерти в страната и чужбина.
Няма да преувелича, ако ви кажа, че репетициите осмислят живота на жените-хористки. Всяка от тях с нетърпение чака вторник – денят когато се събират да пеят. Трябва да видите как блестят очите им когато говорят за Вторника ! Който пее, зло не мисли, музиката е отдушник за човека от незапомнени времена. Но има и нещо друго.
Жените в хора са като едно семейство. Хорът не е просто символ и емблема на селото, това е цял социален свят ! Малка и сплотена общност, която функционира чрез принципите на солидарност и взаимопомощ: „Съседските отношения в селото са много важни. Ние се пазим и разчитаме един на друг. Задружно се живее”, разказва Димитрина.
Хорът е добрият пример за това какъв може и трябва да бъде живота в общността. А може би някога животът на село е бил такъв, преди отчуждението и егоизмът да се пренесат като зараза от градската в селска среда…Принципите, чрез които тази общност функционира, лека-полека се разпространяват извън нейните рамки. Или поне ми се иска да е така.
„Отгърнах нова страница от живота си и не съжалявам. Хората са много дружелюбни, много образовани, с много силна мотивация, когато решат да правят нещо”, възхищава се на куртовци Димитрина.
Все повече пловдивчани бягат от суматохата на града и купуват имоти в Куртово Конаре. Кмета споделя, че в момента има само няколко свободни къщи за продан, и те не са никак евтини.
В селото живеят и много чужденци. Скот е един от тях.
Всички го познават. Преди около шест години дошъл на гости на приятели, харесало му и решил да остане.
В родината си Скот бил собственик на консултантска фирма, тук станал земеделски производител: „Видях какво правят местните – и реших и аз да опитам. Когато започнах, всички ми казваха, че съм луд, но сега аз произвеждам повече продукция от всички останали в селото. Тукашното земеделие е старомодно. Хората гледат зеленчуци, за да оцеляват. Никой не е квалифициран да изкарва пари от това.”
Скот донякъде е прав. На обществен форум, свикан в Куртово Конаре миналата година, се оказало, че неефективното земеделие е един от най-наболелите проблеми за населението в региона. Как да се върне старата земеделска слава на Куртово Конаре е въпросът, който живо вълнува присъстващите. От една страна, земеделието е традиционен местен поминък, налице е плодородна земя, благоприятен климат, традиции в национален мащаб. От друга, има пустеещи земи, куртовци се оплакват, че имат трудности при реализацията на селскостопанската продукция, липсва им инициативност да търсят и откриват нужната им информация за проекти в областта на земеделието. И тогава идва идеята за Фестивала (пълното му наименование е Фестивал на чушките, доматите, традиционните ястия и занаяти). Малко реклама на селото е добре дошла и за кмета, и за производителите. И млади и стари се вдъхновяват от идеята и се включват като доброволци в организацията на предстоящото събитие. Бабите вадят стари местни рецепти и запретват ръкави, децата правят кукли от плодове и зеленчуци. Най-после настъпва раздвижване в селото.
Встрани от празниците, животът на средностатистическия куртовец никак не е розов. Пенсионерите се опитват да припечелват някой лев като продават плодове и зеленчуци. За тази цел по цял ден дишат прахоляка на минаващите коли и камиони. По-едрите производители също имат проблем с реализирането на продукцията си - многото посредници по пътя до зеленчуковата борса подбиват началната изкупна цена. Според Елена „с домати пари не се изкарват”. След като десет години помагала на родителите си на полето, сега работи като барман в „Дискотеката” (заведение, в което местните се забавляват вечер). Споделя, че младите ги мързи да работят, а тези, които не ги мързи, са в чужбина. Според Елена Фестивалът е „чудо за три дни”, а светлите планове за бъдещето на селото са „прах в очите на хората” („Кой ви ги каза тези неща, онези от Читалището ли ?!”). Очевидно т.нар. проекти не облагодетелстват еднакво, равномерно всички групи от интереси в селото. Или поне на пръв поглед е така. Да не забравяме обаче, че те не са насочени пряко към подобряване живота на отделния човек, а по-скоро към подобряване на живота на общността като цяло. Необходима е известна доза търпение и позитивно отношение от страна на куртовци, за да може това да се случи.
Аз съм оптимист по отношение бъдещето на българското село. Процесът на „пробуждането” му е бавен и мъчителен, но важното е, че вече е започнал.
Крайно време е да спрем да мислим, че слънцето изгрява и залязва само в градовете. България е „селска” страна и винаги ще си остане такава. Българското село е жадно за живот. Не искам да чувам повече „младите си отидоха, останахме само ние, стъргулите”, тези думи стържат като трион по изранената ми от пътувания душа. Искам да гледам как малките огнища (на колективен и солидарен живот) се превръщат в празнични клади. Искам да се провирам през хаоса от човешки гласове, песни, истории. Искам да бъда там, когато българският дух възкръсва след толкова емигрантски години. А той не е тръгнал от градовете, повярвайте ми. Тръгнал е от българското село.
Достатъчно се връщах назад във времето, искам да гледам в бъдещето. Искам да се махна от града и да се озова в малко населено място, където кипи живот. Тихо, чисто, цветно. Да не пътувам два часа от точка до точка. Да срещам хора по улиците и да спирам да говоря с тях. Когато ги заговоря, на другия ден да ме познаят и да ми се усмихнат. Да ми се усмихнат без да ме познават. Място, където хората не са враждебни един към друг. Където имат време един за друг и не са затворени в рамките на собственото си съществование. Място, в което моите проблеми значат нещо за „теб”. Където имаме общи празници и общи делници.
Като бях малка, майка ми все ми казваше, че с баща ми дошли в столицата за да ми осигурят прилични условия на живот (разбирай двустайна панелка), да се радвам, че живея в София, защото тук има повече възможности за мен (работа, образование) и да не мрънкам, че искам лятната ваканция при баба, а да свиквам, че съм „гражданче” и да си стоя в града. Тц, аз пък искам на село. И на село може да си гражданин, даже по-гражданин отколкото в града.
Крайно време е думата „селянин” да престане да се ползва като обида в разговорния речник. Ето едно доказателство за това.
Село Куртово Конаре се намира на 25 км от Пловдив на главния път за Кричим - Девин. Образувано е от сливането на по-малкото Куртово с по-голямото Конаре. Понастоящем наброява около 3000 жители. Повече от половината са хора в активна възраст (18-60 г.).
Основният местен поминък е земеделието. Селото е прочуто с куртовската капия, ранните домати и трайната ябълка „куртовка”.
Откак Куртово Конаре носи името си, то никога не е сменяно. Ако бяха му дали друго име обаче, със сигурност щеше е Александър Димитрово.
Александър Димитров бил инициативен и предприемчив човек. Успял да направи чудеса за селото и региона. Постъпил като прост работник-огняр в една мелница за червен пипер в Унгария, за да „открадне” иначе секретната технология за производството му. Върнал се и построил Първата българска фабрика за пипер. От Цариград, пак по таен начин, пренесъл в България семена за ранни домати. Така началото било поставено…
През 30-те години на 20 век започва износ на куртовски домати за чужбина. В началото на 40-те е построен хладилник за охлаждане и съхраняване плодовете за износ, един от първите в региона.
В землището на Куртово Конаре се намира дворецът „Кричим” – любимо място за отдих на Цар Борис III и неговото семейство. Дворецът разполага с очарователен ботанически парк (резервата Курт Кория), за жалост недостъпен за простосмъртните, тъй като се стопанисва от НСО.
Край селото тече р. Въча. Наблизо са Бесапарските ридове – варовити безлесни хълмове, които попадат в НАТУРА 2000. От 86 гнездящи птици, установени в района, 15 са в Червената книга на изчезващите видове.
От 2009 г. Куртово Конаре е известно с първия по рода си Фестивал на чушките, доматите и традиционните занаяти. Тази година фестивалът се провежда за втори път.
Настояще
Леля Анна (Анна Мирчева) е първият жител на с. Куртово Конаре, с когото официално се запознавам. Срещам я на стълбите в Читалището: „Ааа, вас ли ви чакаме?”. Стиска ми здраво ръката. „Това съм аз, виждаш ли?” и ми показва една черно бяла снимка на стената от своята младост.
Въпреки преклонната си възраст, леля Анна е влиятелен и уважаван човек в селото. В хора пее откак се помни, играла е 35 години в местния драм-състав (за съжаление той вече не съществува). Никое обществено събитие, обсъждане, празник не минават без нейното присъствие.
Преди време леля Анна получила удар. Била на смъртно легло – или поне така казали докторите. С други думи, отписали я вече. Един ден леля Ана се появила пред Читалището – жълта-прежълтяла, като призрак. От слабост не могла да се качи по стълбите; седнала отпред и седяла докато някой не слезе при нея да й обърне внимание. Когато Емилия (секретарят на Читалището) дошла, леля Ана я попитала направо – „Кажи ми, вярно ли е – разбрала от някъде – че вече не съм член на Читалищното Настоятелство ?!”. „Да, лелю Анна, защото вече си почетен член”.
Щом стъпила на крака, продължила да пее в хора. На репетициите винаги е първа, идва поне един час по-рано и чака „младите”. „За мен хорът е нещо свещено ! Животът ми е минал тук. Нека новодошлите да знаят и да имат почитание”.
Хорът
Женският народен хор към читалище "Л.Каравелов" е една от емблемите на Куртово Конаре. Основан е през 1968г. Носител е на златни медали от V, VI и VII Републикански фестивал на художествената самодейност. Има многобройни концерти в страната и чужбина.
Няма да преувелича, ако ви кажа, че репетициите осмислят живота на жените-хористки. Всяка от тях с нетърпение чака вторник – денят когато се събират да пеят. Трябва да видите как блестят очите им когато говорят за Вторника ! Който пее, зло не мисли, музиката е отдушник за човека от незапомнени времена. Но има и нещо друго.
Жените в хора са като едно семейство. Хорът не е просто символ и емблема на селото, това е цял социален свят ! Малка и сплотена общност, която функционира чрез принципите на солидарност и взаимопомощ: „Съседските отношения в селото са много важни. Ние се пазим и разчитаме един на друг. Задружно се живее”, разказва Димитрина.
Хорът е добрият пример за това какъв може и трябва да бъде живота в общността. А може би някога животът на село е бил такъв, преди отчуждението и егоизмът да се пренесат като зараза от градската в селска среда…Принципите, чрез които тази общност функционира, лека-полека се разпространяват извън нейните рамки. Или поне ми се иска да е така.
„Отгърнах нова страница от живота си и не съжалявам. Хората са много дружелюбни, много образовани, с много силна мотивация, когато решат да правят нещо”, възхищава се на куртовци Димитрина.
Все повече пловдивчани бягат от суматохата на града и купуват имоти в Куртово Конаре. Кмета споделя, че в момента има само няколко свободни къщи за продан, и те не са никак евтини.
В селото живеят и много чужденци. Скот е един от тях.
Всички го познават. Преди около шест години дошъл на гости на приятели, харесало му и решил да остане.
В родината си Скот бил собственик на консултантска фирма, тук станал земеделски производител: „Видях какво правят местните – и реших и аз да опитам. Когато започнах, всички ми казваха, че съм луд, но сега аз произвеждам повече продукция от всички останали в селото. Тукашното земеделие е старомодно. Хората гледат зеленчуци, за да оцеляват. Никой не е квалифициран да изкарва пари от това.”
Скот донякъде е прав. На обществен форум, свикан в Куртово Конаре миналата година, се оказало, че неефективното земеделие е един от най-наболелите проблеми за населението в региона. Как да се върне старата земеделска слава на Куртово Конаре е въпросът, който живо вълнува присъстващите. От една страна, земеделието е традиционен местен поминък, налице е плодородна земя, благоприятен климат, традиции в национален мащаб. От друга, има пустеещи земи, куртовци се оплакват, че имат трудности при реализацията на селскостопанската продукция, липсва им инициативност да търсят и откриват нужната им информация за проекти в областта на земеделието. И тогава идва идеята за Фестивала (пълното му наименование е Фестивал на чушките, доматите, традиционните ястия и занаяти). Малко реклама на селото е добре дошла и за кмета, и за производителите. И млади и стари се вдъхновяват от идеята и се включват като доброволци в организацията на предстоящото събитие. Бабите вадят стари местни рецепти и запретват ръкави, децата правят кукли от плодове и зеленчуци. Най-после настъпва раздвижване в селото.
Встрани от празниците, животът на средностатистическия куртовец никак не е розов. Пенсионерите се опитват да припечелват някой лев като продават плодове и зеленчуци. За тази цел по цял ден дишат прахоляка на минаващите коли и камиони. По-едрите производители също имат проблем с реализирането на продукцията си - многото посредници по пътя до зеленчуковата борса подбиват началната изкупна цена. Според Елена „с домати пари не се изкарват”. След като десет години помагала на родителите си на полето, сега работи като барман в „Дискотеката” (заведение, в което местните се забавляват вечер). Споделя, че младите ги мързи да работят, а тези, които не ги мързи, са в чужбина. Според Елена Фестивалът е „чудо за три дни”, а светлите планове за бъдещето на селото са „прах в очите на хората” („Кой ви ги каза тези неща, онези от Читалището ли ?!”). Очевидно т.нар. проекти не облагодетелстват еднакво, равномерно всички групи от интереси в селото. Или поне на пръв поглед е така. Да не забравяме обаче, че те не са насочени пряко към подобряване живота на отделния човек, а по-скоро към подобряване на живота на общността като цяло. Необходима е известна доза търпение и позитивно отношение от страна на куртовци, за да може това да се случи.
Аз съм оптимист по отношение бъдещето на българското село. Процесът на „пробуждането” му е бавен и мъчителен, но важното е, че вече е започнал.
Крайно време е да спрем да мислим, че слънцето изгрява и залязва само в градовете. България е „селска” страна и винаги ще си остане такава. Българското село е жадно за живот. Не искам да чувам повече „младите си отидоха, останахме само ние, стъргулите”, тези думи стържат като трион по изранената ми от пътувания душа. Искам да гледам как малките огнища (на колективен и солидарен живот) се превръщат в празнични клади. Искам да се провирам през хаоса от човешки гласове, песни, истории. Искам да бъда там, когато българският дух възкръсва след толкова емигрантски години. А той не е тръгнал от градовете, повярвайте ми. Тръгнал е от българското село.
С 50 мечти в час
„Искаш ли да преброим звездите?
Те са тъй далечни и красиви...
Ще поседнем вечер на открито
в някоя усамотена нива...
…
Само по лицата ни открити
ще пламти небето като клада.
Искаш ли да преброим звездите -
всичките звезди,които падат?
Всички сме чували, че когато видим падаща звезда, трябва да си намислим желание - и някой ден то ще се сбъдне…А какво би се получило ако падат много звезди една след друга в продължение на часове ? А ако стотици хиляди хора ги виждат и си пожелават стотици хиляди желания едновременно ?!
Пуснете си Song of the Stars на Dead Can Dance и се опитайте сами да сглобите пъзела…на човешките мечти и копнежи, защото аз не мога. Потокът от звезди отприщва необозрим поток от желания. От тях аз успявам да уловя само „късове”. Мигове на размисъл в една звездна, вълшебна, бляскава, тиха и тъжна звездна нощ, случила се над главите на някои от вас, без дори да разберат.
…след която новините започнаха така:
„Петкилометрово задръстване се образува миналата нощ на пътя към Копитото, съобщи PRO.BG. Причина за претоварения трафик бяха стотиците звездобройци, дошли на Витоша, за да наблюдават метеорния поток. Метеорите идват от място в съзвездието Персей, откъдето идва и името Персеиди… ” (vesti.bg)
Но ако зависеше от мен, щяха започнат така:
ТАЗИ ВЕЧЕР МИЛИОНИ ХОРА ПОГЛЕДНАХА КЪМ ЗВЕЗДИТЕ и очите им се превърнаха в звезди.
Те вярваха, че ще се случи чудото, но чудо бяха самите те.
Светлината на небето, избухваща и умираща едновременно, обливаше лицата им, докосваше душите им.
ТЕ бавно се пробуждаха от своя дълъг сън.
…
Пътни артерии стягах в обръч градовете, артерии, по които не течеше ни кръв, ни живот.
Задъхваха се от ритъма, който сами си налагаха.
Изнемогваха.
Градове-чудовища-гиганти, проснали мощните си туловища в предсмъртен гърч.
Отровни издихания излизаха от тях.
Съсипваха всичко живо, засенчваха небето с изкуствените си светлини.
Но тази вечер желязната хватка се разхлаби:
тържествени шествия от хора, напускащи градовете, изпълваше градските артерии.
Пъплеха.
Но тази вечер нямаше клаксони, нямаше нерви, задръстването не пречеше никому -
защото всеки бе обърнал поглед към небето
с една единствена тайна надежда:
малката искрица светлина да озари и неговата душа.
Една мечта да се сбъдне.
Звездите, които изгарят в атмосферата са малки, тъжни късчета, с които вселената ни говори на своя неразбираем език. Вселената диша, толкова близко, чуваш ли шепотът й, шепотът на звездите…
„Винаги мечтая, мечтите ме поддържат жива. Дъждът от звезди ще ми позволи да се докосна до вълшебствата на вселената, да я погледам, да я погаля”, Таня от Скопие.
“Аз си пожелах да преоткрия любовта. Може би повечето си мечтаят за това, защото днешната култура тихо ограбва истинската любов, която пазим в себе си и така все по-малко хора могат да кажат, че истински обичат или са обичани. Малкото приятели, които стояхме настрана от вицовете и се бяхме потопили сред звездите, силно желаехме да изпитаме това щастие. А желанията се сбъдват, те движат света. Всъщност няма значение дали си изрекъл желанието си под падащата звезда, или просто си затворил очи и си се съсредоточил върху копнежите си - от желанието извира силата на нашата воля, за да постигнем това, което искаме”, Александър от Бургас, фотограф.
„Чисто и просто искам повече хора по света да се зачитат един друг и да следват семейните ценности и общностния дух, които аз откривам у своите съседи. Животът на село ми даде един много ценен урок – че винаги трябва да отделяме време един за друг, да си обръщаме внимание. Едно усмихнато „здравей”, „как си днес” – отнема няколко секунди, но сякаш е нещо, което сме позабравили в модерния забързан свят. Вярвам, че дори с малкото, което правим всеки ден, можем да помогнем на близките си обичани хора, на съседите и приятелите си, да се чувстват по-добре”, Майк от Англия, поет с китара, има къща за гости в с. Сребърна.
Поети, творци, романтици, върнете ми вярата в мечтите, за да повярвам, че има смисъл да мечтая !
...И когато погледнах към тежко отрупаното със звезди небе, аз осъзнах, че нищо не искам. Уморих се да мечтая, няма нищо, което толкова много да изморява човека, както желанията. Казват, че мечтите са двигател на човешкия живот. Аз не искам да мечтая, не искам да се моля на звездите да сбъдват желанията ми; желанията ни са мост към бъдещето, а аз искам да живея тук и сега.
„Преди 30 години не вярвах, че падащите звезди сбъдват желания, но се надявах. Сега нямам желания...най-после ! Снощи не си пожелавах нищо при всяка падаща звезда. Персеидите са хубав тест за желанията ни и ако ги нямаме, всичко е наред, това е моят възглед”, Коцев от Люлин, алпинист.
Мдаа, очевидно е, че на единия полюс стоят непоправимите мечтатели, а на другия – онези, които са уморени да мечтаят, защото са претърпели твърде много разочарования. В миг на неотложност - когато на небосклона се появява падаща звезда и трябва бързо да се пожелае нещо преди тя да угасне, човек извиква от дълбините на душата си най-съкровените мечти. Често те са невъзможни за сбъдване. Падащите звезди са умиращи звезди.
Но има и една друга порода хора, онези, които са щастливи от живота си, имат всичко и отстъпват магията на другите. Тези хора можем само да си мечтаем да познаваме.
„Онази вечер бях на плажа, лежах по гръб във водата и зяпах нагоре. Така и не видях нито една падаща звезда. Може би не аз имам нужда от падаща звезда...защото си имам всичко необходимо; сигурно звездите падат някъде над ония, на които биха били по-необходими”, Мария, на 24 години, от Добрич
Те са тъй далечни и красиви...
Ще поседнем вечер на открито
в някоя усамотена нива...
…
Само по лицата ни открити
ще пламти небето като клада.
Искаш ли да преброим звездите -
всичките звезди,които падат?
Всички сме чували, че когато видим падаща звезда, трябва да си намислим желание - и някой ден то ще се сбъдне…А какво би се получило ако падат много звезди една след друга в продължение на часове ? А ако стотици хиляди хора ги виждат и си пожелават стотици хиляди желания едновременно ?!
Пуснете си Song of the Stars на Dead Can Dance и се опитайте сами да сглобите пъзела…на човешките мечти и копнежи, защото аз не мога. Потокът от звезди отприщва необозрим поток от желания. От тях аз успявам да уловя само „късове”. Мигове на размисъл в една звездна, вълшебна, бляскава, тиха и тъжна звездна нощ, случила се над главите на някои от вас, без дори да разберат.
…след която новините започнаха така:
„Петкилометрово задръстване се образува миналата нощ на пътя към Копитото, съобщи PRO.BG. Причина за претоварения трафик бяха стотиците звездобройци, дошли на Витоша, за да наблюдават метеорния поток. Метеорите идват от място в съзвездието Персей, откъдето идва и името Персеиди… ” (vesti.bg)
Но ако зависеше от мен, щяха започнат така:
ТАЗИ ВЕЧЕР МИЛИОНИ ХОРА ПОГЛЕДНАХА КЪМ ЗВЕЗДИТЕ и очите им се превърнаха в звезди.
Те вярваха, че ще се случи чудото, но чудо бяха самите те.
Светлината на небето, избухваща и умираща едновременно, обливаше лицата им, докосваше душите им.
ТЕ бавно се пробуждаха от своя дълъг сън.
…
Пътни артерии стягах в обръч градовете, артерии, по които не течеше ни кръв, ни живот.
Задъхваха се от ритъма, който сами си налагаха.
Изнемогваха.
Градове-чудовища-гиганти, проснали мощните си туловища в предсмъртен гърч.
Отровни издихания излизаха от тях.
Съсипваха всичко живо, засенчваха небето с изкуствените си светлини.
Но тази вечер желязната хватка се разхлаби:
тържествени шествия от хора, напускащи градовете, изпълваше градските артерии.
Пъплеха.
Но тази вечер нямаше клаксони, нямаше нерви, задръстването не пречеше никому -
защото всеки бе обърнал поглед към небето
с една единствена тайна надежда:
малката искрица светлина да озари и неговата душа.
Една мечта да се сбъдне.
Звездите, които изгарят в атмосферата са малки, тъжни късчета, с които вселената ни говори на своя неразбираем език. Вселената диша, толкова близко, чуваш ли шепотът й, шепотът на звездите…
„Винаги мечтая, мечтите ме поддържат жива. Дъждът от звезди ще ми позволи да се докосна до вълшебствата на вселената, да я погледам, да я погаля”, Таня от Скопие.
“Аз си пожелах да преоткрия любовта. Може би повечето си мечтаят за това, защото днешната култура тихо ограбва истинската любов, която пазим в себе си и така все по-малко хора могат да кажат, че истински обичат или са обичани. Малкото приятели, които стояхме настрана от вицовете и се бяхме потопили сред звездите, силно желаехме да изпитаме това щастие. А желанията се сбъдват, те движат света. Всъщност няма значение дали си изрекъл желанието си под падащата звезда, или просто си затворил очи и си се съсредоточил върху копнежите си - от желанието извира силата на нашата воля, за да постигнем това, което искаме”, Александър от Бургас, фотограф.
„Чисто и просто искам повече хора по света да се зачитат един друг и да следват семейните ценности и общностния дух, които аз откривам у своите съседи. Животът на село ми даде един много ценен урок – че винаги трябва да отделяме време един за друг, да си обръщаме внимание. Едно усмихнато „здравей”, „как си днес” – отнема няколко секунди, но сякаш е нещо, което сме позабравили в модерния забързан свят. Вярвам, че дори с малкото, което правим всеки ден, можем да помогнем на близките си обичани хора, на съседите и приятелите си, да се чувстват по-добре”, Майк от Англия, поет с китара, има къща за гости в с. Сребърна.
Поети, творци, романтици, върнете ми вярата в мечтите, за да повярвам, че има смисъл да мечтая !
...И когато погледнах към тежко отрупаното със звезди небе, аз осъзнах, че нищо не искам. Уморих се да мечтая, няма нищо, което толкова много да изморява човека, както желанията. Казват, че мечтите са двигател на човешкия живот. Аз не искам да мечтая, не искам да се моля на звездите да сбъдват желанията ми; желанията ни са мост към бъдещето, а аз искам да живея тук и сега.
„Преди 30 години не вярвах, че падащите звезди сбъдват желания, но се надявах. Сега нямам желания...най-после ! Снощи не си пожелавах нищо при всяка падаща звезда. Персеидите са хубав тест за желанията ни и ако ги нямаме, всичко е наред, това е моят възглед”, Коцев от Люлин, алпинист.
Мдаа, очевидно е, че на единия полюс стоят непоправимите мечтатели, а на другия – онези, които са уморени да мечтаят, защото са претърпели твърде много разочарования. В миг на неотложност - когато на небосклона се появява падаща звезда и трябва бързо да се пожелае нещо преди тя да угасне, човек извиква от дълбините на душата си най-съкровените мечти. Често те са невъзможни за сбъдване. Падащите звезди са умиращи звезди.
Но има и една друга порода хора, онези, които са щастливи от живота си, имат всичко и отстъпват магията на другите. Тези хора можем само да си мечтаем да познаваме.
„Онази вечер бях на плажа, лежах по гръб във водата и зяпах нагоре. Така и не видях нито една падаща звезда. Може би не аз имам нужда от падаща звезда...защото си имам всичко необходимо; сигурно звездите падат някъде над ония, на които биха били по-необходими”, Мария, на 24 години, от Добрич
Събота вечер
Събота вечер. Плътна тишина е легнала над каменните полета в Пирин. Нищо не я нарушава, освен далечното подрънкване на чанове. Толкова високо и толкова далече, мога да забравя за съществуването на останалата част от света. Мъглите се прехвърлят от единия циркус в другия - и само тяхното едва доловимо движение ми напомня, че времето тече.
Ние сме тук. Оставаме безмълвни пред тази величава гледка. Издайнически сълзи се стичат по лицето ми - вятърът бързо ги изсушава...
...И колко хора са оставили сърцата си на върха, за да израстне тази каменна грамада...
Ние сме тук. Оставаме безмълвни пред тази величава гледка. Издайнически сълзи се стичат по лицето ми - вятърът бързо ги изсушава...
...И колко хора са оставили сърцата си на върха, за да израстне тази каменна грамада...
Invade us
Затварям очи и оставям музиката да премине през мен.
Сега всички атоми в мен са заредени.
Самата музика е атом, в който е трудно да проникнеш, защото тя прониква в теб.
Косите ми се наелектризират от звуковата буря наоколо.
Дали ще се случи отново в този живот ?
Все още имам сили да се огледам наоколо и поглеждам лицата на хората. Някои стоят със затворени очи, а други - широко са ги отворили към светлината. А аз се усмихвам...за тях времето е спряло. Никой вече няма да бъдеш същият. Няма как да бъдеш същият след такъв концерт.
Brothers in music, естественото състояние на човека е свободата. Слушам и харесвам музиката на Massive attack, защото ми помагат да се доближавам всеки път все повече до това състояние. Към състоянието на свобода също можеш да се пристрастиш - стига веднъж да го достигнеш.
see u next time
Сега всички атоми в мен са заредени.
Самата музика е атом, в който е трудно да проникнеш, защото тя прониква в теб.
Косите ми се наелектризират от звуковата буря наоколо.
Дали ще се случи отново в този живот ?
Все още имам сили да се огледам наоколо и поглеждам лицата на хората. Някои стоят със затворени очи, а други - широко са ги отворили към светлината. А аз се усмихвам...за тях времето е спряло. Никой вече няма да бъдеш същият. Няма как да бъдеш същият след такъв концерт.
Brothers in music, естественото състояние на човека е свободата. Слушам и харесвам музиката на Massive attack, защото ми помагат да се доближавам всеки път все повече до това състояние. Към състоянието на свобода също можеш да се пристрастиш - стига веднъж да го достигнеш.
see u next time
Вратата е затворена
...
дори
нe се опитвай да отвориш
не казвай нищо
замълчи
не се опитвай да говориш
затвори
очи
представи си:
че сме някъде другаде,
че това е друг свят;
хората не съществуват.
не поглеждай назад
НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИШ
летим
в синя бездна
в нощ безлунна
в нощ беззвездна
чисто съзнание
бездихание
(телата ни лежат бездиханни
докато съзнанието се рее)
но само ако тази врата
бъде отворена
"The way is shut. It was made by those who are dead, and the dead keep it. The way is shut."
дори
нe се опитвай да отвориш
не казвай нищо
замълчи
не се опитвай да говориш
затвори
очи
представи си:
че сме някъде другаде,
че това е друг свят;
хората не съществуват.
не поглеждай назад
НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИШ
летим
в синя бездна
в нощ безлунна
в нощ беззвездна
чисто съзнание
бездихание
(телата ни лежат бездиханни
докато съзнанието се рее)
но само ако тази врата
бъде отворена
"The way is shut. It was made by those who are dead, and the dead keep it. The way is shut."
Детето и мъдреца
…
-Аз не мога да ти помогна. Но казват, че от много време насам в Пещерата над селото живеел един мъдрец. Той със сигурност знае отговора на всички твои въпроси. Аз не съм го виждал с очите си. Хората ги е страх да ходят при него. И мен ме е страх. Но ти - ако искаш, отиди и го попитай.
Детето кимна с глава и се завъртя на пета в прахоляка. Беше готово веднага да се затича натам.
-Но…
Трепна и спря. Заслуша се какво ще кажа без да се обръща.
-…той не говори с никого.
- Как така ?!!
- Така ! Не е проговорил никому от години. Само седи с широко отворени очи и гледа. Хората ги е страх от очите му.
-Какво гледа ?
-Филми.
Детето се опули. Казах му, че се шегувам.
-Какви са на цвят очите му ? – детето се приближи бавно до мен и се втренчи в лицето ми изотдолу – Като твоите ли са ?
-Не. Зелени ! Като отражение на трева в езеро. Хайде, хайде. Върви и го попитай.
Детето се затича с всичка сила нагоре по прашната улица. Тичаше с бързи подскоци; леко. „Дете ! Какво да му тежи ? Ангел, който небесата дърпат нагоре…”.
Беше прекрасна дъхава юнска утрин. Всички билки бяха разцъфтяли и където и да стъпеше, след нея се разнасяше благоухание.
„Сякаш съм фея !”
Вървеше без да се замисля. Беше сигурна, че пътеката ще я отведе точно там, където искаше да отиде. До Пещерата.
Мъдрецът беше се скрил от всички в това забутано място - да гледа необезпокояван как времето минава. Не искаше да изпуска нито миг. Нито спеше, нито се хранеше. Седеше с широко отворени очи в сянката до входа на Пещерата.
Не й беше трудно да го намери. Детска интуиция. В полумрака очите му изпускаха леко сияние – като екран на телевизор, когато свърши програмата.
Тя се приближи до него, доволна от собствената си смелост. Застана зад гърба му и му прошепна в ухото – защото не искаше да го стресне:
„Вятърът беше много силен и грабна хвърчилото ми, и то отлетя. Мама каза, че сега пътува към някоя звезда. Можеш ли да ми кажеш къде да го намеря ?”.
Както си седеше, мъдрецът прихна да се смее, като едновременно с това я дръпна за ръката:
-Айде, ставай, да вървим да го търсим – и без друго ми писна да стоя сам тука.
-Аз не мога да ти помогна. Но казват, че от много време насам в Пещерата над селото живеел един мъдрец. Той със сигурност знае отговора на всички твои въпроси. Аз не съм го виждал с очите си. Хората ги е страх да ходят при него. И мен ме е страх. Но ти - ако искаш, отиди и го попитай.
Детето кимна с глава и се завъртя на пета в прахоляка. Беше готово веднага да се затича натам.
-Но…
Трепна и спря. Заслуша се какво ще кажа без да се обръща.
-…той не говори с никого.
- Как така ?!!
- Така ! Не е проговорил никому от години. Само седи с широко отворени очи и гледа. Хората ги е страх от очите му.
-Какво гледа ?
-Филми.
Детето се опули. Казах му, че се шегувам.
-Какви са на цвят очите му ? – детето се приближи бавно до мен и се втренчи в лицето ми изотдолу – Като твоите ли са ?
-Не. Зелени ! Като отражение на трева в езеро. Хайде, хайде. Върви и го попитай.
Детето се затича с всичка сила нагоре по прашната улица. Тичаше с бързи подскоци; леко. „Дете ! Какво да му тежи ? Ангел, който небесата дърпат нагоре…”.
Беше прекрасна дъхава юнска утрин. Всички билки бяха разцъфтяли и където и да стъпеше, след нея се разнасяше благоухание.
„Сякаш съм фея !”
Вървеше без да се замисля. Беше сигурна, че пътеката ще я отведе точно там, където искаше да отиде. До Пещерата.
Мъдрецът беше се скрил от всички в това забутано място - да гледа необезпокояван как времето минава. Не искаше да изпуска нито миг. Нито спеше, нито се хранеше. Седеше с широко отворени очи в сянката до входа на Пещерата.
Не й беше трудно да го намери. Детска интуиция. В полумрака очите му изпускаха леко сияние – като екран на телевизор, когато свърши програмата.
Тя се приближи до него, доволна от собствената си смелост. Застана зад гърба му и му прошепна в ухото – защото не искаше да го стресне:
„Вятърът беше много силен и грабна хвърчилото ми, и то отлетя. Мама каза, че сега пътува към някоя звезда. Можеш ли да ми кажеш къде да го намеря ?”.
Както си седеше, мъдрецът прихна да се смее, като едновременно с това я дръпна за ръката:
-Айде, ставай, да вървим да го търсим – и без друго ми писна да стоя сам тука.
Пеперуди
всеки ден е тънка нишка
със смъртта
ни свързва тя
дните ни изплитат мрежа -
пеперудена съдба
всеки ден
е път без знаци
без начало
и без край
и не знаеш накъде
пътят
ще те отведе
вземи ме със себе си, облачен ден
със смъртта
ни свързва тя
дните ни изплитат мрежа -
пеперудена съдба
всеки ден
е път без знаци
без начало
и без край
и не знаеш накъде
пътят
ще те отведе
вземи ме със себе си, облачен ден
Стихче
сиви дни
в грозно безвремие - а не красиво, като в Алтиплано
пропадаме
все по-надолу
по спиралата, наречена живот
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва да се измъкнем от тук докато е време
докато ада не е слязъл на Земята
...или вече е слязъл ?...
копнееш ли още по свободните дни
по поляните, пълни с минзухари
по чистите потоци
по ясночелото небе
няма ги - защото лифтовете построиха
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва ние да ги спасим, но вече нямаме сили
ние сме само едни грохнали старци
ветерани в битката за свобода
онази свобода, която вече никой не цени
СВОБОДАТА НА ДУХА
в грозно безвремие - а не красиво, като в Алтиплано
пропадаме
все по-надолу
по спиралата, наречена живот
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва да се измъкнем от тук докато е време
докато ада не е слязъл на Земята
...или вече е слязъл ?...
копнееш ли още по свободните дни
по поляните, пълни с минзухари
по чистите потоци
по ясночелото небе
няма ги - защото лифтовете построиха
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва ние да ги спасим, но вече нямаме сили
ние сме само едни грохнали старци
ветерани в битката за свобода
онази свобода, която вече никой не цени
СВОБОДАТА НА ДУХА
Стихче
сиви дни
в грозно безвремие - а не красиво, като в Алтиплано
пропадаме
все по-надолу
по спиралата, наречена живот
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва да се измъкнем от тук докато е време
докато ада не е слязъл на Земята
...или вече е слязъл ?...
копнееш ли още по свободните дни
по поляните, пълни с минзухари
по чистите потоци
по ясночелото небе
няма ги - защото лифтовете построиха
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва ние да ги спасим, но вече нямаме сили
ние сме само едни грохнали старци
ветерани в битката за свобода
онази свобода, която вече никой не цени
СВОБОДАТА НА ДУХА
в грозно безвремие - а не красиво, като в Алтиплано
пропадаме
все по-надолу
по спиралата, наречена живот
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва да се измъкнем от тук докато е време
докато ада не е слязъл на Земята
...или вече е слязъл ?...
копнееш ли още по свободните дни
по поляните, пълни с минзухари
по чистите потоци
по ясночелото небе
няма ги - защото лифтовете построиха
нито Рила ще ни спаси
нито Пирин
трябва ние да ги спасим, но вече нямаме сили
ние сме само едни грохнали старци
ветерани в битката за свобода
онази свобода, която вече никой не цени
СВОБОДАТА НА ДУХА
...
...мога да послушам с теб как вятърът слиза от върховете и танцува в клоните на дърветата
можем да почакаме заедно докато светлината на небето угасне и мракът ни приюти в пазвите си
после...можем да посънуваме, легнали един до друг
да сплетем сънищата си ведно, както сплитаме душите и телата си
щом утрото дойде, можем да попътуваме - пътят е прашен и дълъг, а ние сме скитници
и колко уморени очи ще ни срещат
и колко истории, разказани зад огради, ще слушаме
и колко камбани мълчалива песен ще пеят...
можем да почакаме заедно докато светлината на небето угасне и мракът ни приюти в пазвите си
после...можем да посънуваме, легнали един до друг
да сплетем сънищата си ведно, както сплитаме душите и телата си
щом утрото дойде, можем да попътуваме - пътят е прашен и дълъг, а ние сме скитници
и колко уморени очи ще ни срещат
и колко истории, разказани зад огради, ще слушаме
и колко камбани мълчалива песен ще пеят...
Аз стоя отново на скалата...
Aз стоя отново на скалата, силна, с развети от вятъра коси.
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.
Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.
Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.
Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.
Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...
Пътят към върха
Пътят към върха е мълчаливо поклонение.
Вървя в гробовна тишина, пронизвана единствено от пулса на сърцето ми и вятъра.
Пътят към върха е тъжно самопризнание.
За всичко, което сме изгубили или спечелили, за непрестанната борба, наречена живот.
Напред няма стъпки. Обръщам се назад и виждам себе си – волна душа, окрилена от мечти за бъдещето. Днес няма мечти, има само спомени.
По пътя към върха е много тихо: заслушвам се в мислите си, в неизпетите песни, в шепота на душата си - самотна изгубена тъжна душа. Продължавам да питам, да задавам въпроси, да търся отговори. Но бездънен е кладенецът на познанието.
Въздигайки се към върховете, ние всъщност се приземяваме. Научаваме нови и важни неща за себе си, за хората и за света, който сме сътворили. Неща, които няма как да видим или осъзнаем, когато сме тук, "долу". Заставайки на някой връх с лице към небето, се доближаваме до абсолютните стойности на свободата - когато всичко, което имаме, е себе си.
Планината има една коварна способност – да увлича човек с красотата си. Онези, които тепърва навлизат в недрата й, изпитват опиянение от тази неземна красота и имат чувството, че не вървят, а летят. Ала годините тежат – не на краката, а на сърцето. За които планината е стара познайница, те не изкачват и не покоряват нищо, те не отиват никъде. Планината е техния път, път, който минава през сърцето.
…И аз изкачвах и изкачвах върховете, за да търся отговорите на толкова въпроси, които можех да намеря само там. Докато не останаха върхове за изкачване, докато не останаха въпроси за задаване и гатанки за отгатване, докато пред мен не се изправи безкрайна –пропаст, бездна. Дългите, безкрайни часове на вървеж в тишина, самота, размисъл, ме накараха да се отвърна от хората; аз съм отшелник в своя собствен свят. Хората не ме разбират и аз не разбирам хората. Бях толкова дълго време в планината, че сега самата аз съм планина. Горда и студена. Сърцето ми е от камък, очите ми са езера. Не идвайте там и повече не ме търсете. Аз съм повече дух, отколкото тяло. Намерих своята истина и повече не ми е нужно.
Вървя в гробовна тишина, пронизвана единствено от пулса на сърцето ми и вятъра.
Пътят към върха е тъжно самопризнание.
За всичко, което сме изгубили или спечелили, за непрестанната борба, наречена живот.
Напред няма стъпки. Обръщам се назад и виждам себе си – волна душа, окрилена от мечти за бъдещето. Днес няма мечти, има само спомени.
По пътя към върха е много тихо: заслушвам се в мислите си, в неизпетите песни, в шепота на душата си - самотна изгубена тъжна душа. Продължавам да питам, да задавам въпроси, да търся отговори. Но бездънен е кладенецът на познанието.
Въздигайки се към върховете, ние всъщност се приземяваме. Научаваме нови и важни неща за себе си, за хората и за света, който сме сътворили. Неща, които няма как да видим или осъзнаем, когато сме тук, "долу". Заставайки на някой връх с лице към небето, се доближаваме до абсолютните стойности на свободата - когато всичко, което имаме, е себе си.
Планината има една коварна способност – да увлича човек с красотата си. Онези, които тепърва навлизат в недрата й, изпитват опиянение от тази неземна красота и имат чувството, че не вървят, а летят. Ала годините тежат – не на краката, а на сърцето. За които планината е стара познайница, те не изкачват и не покоряват нищо, те не отиват никъде. Планината е техния път, път, който минава през сърцето.
…И аз изкачвах и изкачвах върховете, за да търся отговорите на толкова въпроси, които можех да намеря само там. Докато не останаха върхове за изкачване, докато не останаха въпроси за задаване и гатанки за отгатване, докато пред мен не се изправи безкрайна –пропаст, бездна. Дългите, безкрайни часове на вървеж в тишина, самота, размисъл, ме накараха да се отвърна от хората; аз съм отшелник в своя собствен свят. Хората не ме разбират и аз не разбирам хората. Бях толкова дълго време в планината, че сега самата аз съм планина. Горда и студена. Сърцето ми е от камък, очите ми са езера. Не идвайте там и повече не ме търсете. Аз съм повече дух, отколкото тяло. Намерих своята истина и повече не ми е нужно.
no name
подир техните следи ще вървиш !
те ще те отведат право в сърцето на планината.
ще ти се стори пуста, ала сърцето й е необятно.
тази пустош е населявана от твари.
подир техните следи ще вървиш !
и да знаеш, когато ги видиш -
че това е духът на планината
не бой се.
и когато тя извика, ти пръв ще разбереш.
ще чуеш гласа й вътре в себе си, дълбоко.
когато вятърът свисти и помита всичко по пътя си -
сняг, светлина, следи и стъпки, пролет, мисли, спомени -
знай, че ти не можеш да избягаш от нея,
завинаги ще останеш да скиташ
из безкрайните бели полета.
те ще те отведат право в сърцето на планината.
ще ти се стори пуста, ала сърцето й е необятно.
тази пустош е населявана от твари.
подир техните следи ще вървиш !
и да знаеш, когато ги видиш -
че това е духът на планината
не бой се.
и когато тя извика, ти пръв ще разбереш.
ще чуеш гласа й вътре в себе си, дълбоко.
когато вятърът свисти и помита всичко по пътя си -
сняг, светлина, следи и стъпки, пролет, мисли, спомени -
знай, че ти не можеш да избягаш от нея,
завинаги ще останеш да скиташ
из безкрайните бели полета.
Искам да те науча
Искам да те науча да казваш истината.
Най-дълбоката и най-вулгарната истина.
Тази, дето се крие из ъгълчетата на съзнанието ти като малко дете, което не иска да го хванат.
Аз много съм лъгала в живота и знам какво е. Аз много не съм казвала истината.
Наложи ми се да лъжа още от малка, въпреки, че баща ми ненавиждаше лъжата и дори веднъж сурово ме наказа като разбра, че съм го излъгала.
Тогава хубавичко си помислих и въпреки, че дипломатичността не ми е най-силната черта, преминах в пасивна позиция. Вместо да лъжа, започнах да премълчавам.
Знаеш ли, малко мое, хората, които ненавиждат лъжата и го декларират пред другите, са онези, които се страхуват да не загубят доверието на околните. Но никога няма да го спечелят. Раними хора.
Казвах си: "Като премълчавам, аз не лъжа". Правех мисловна гимнастика. Заобикалях препятствията от въпроси, които баща ми ми задаваше и ставах все по-добра в това.
Баща ми обаче ме научи не само да не лъжа, но и да разбирам кога ме лъжат. Нещо повече - кога някой таи нещо в себе си и го премълчава.
Онова, което не излиза като думи от устата ти, аз го виждам изписано на челото ти.
"Possession of anything begins in the mind", казал Bruce Leе. Желанието е наполовина осъществено намерение.
Няма премълчано желание. Има само желание.
Няма премълчан страх. Има само страх.
НЯМА ПРЕМЪЛЧАНА ИСТИНА И ИСТИНА.
ИМА САМО ИСТИНА И ЛЪЖА.
Когато мълчиш, все едно си излъгал. Себе си - не. Но си излъгал света. Не си се отворил за него. Всички кодове са заключени. Свил се като хлапе в ъгъла, което играе на криеница, но не иска да го хванат. От кого се криеш тогава...
Най-дълбоката и най-вулгарната истина.
Тази, дето се крие из ъгълчетата на съзнанието ти като малко дете, което не иска да го хванат.
Аз много съм лъгала в живота и знам какво е. Аз много не съм казвала истината.
Наложи ми се да лъжа още от малка, въпреки, че баща ми ненавиждаше лъжата и дори веднъж сурово ме наказа като разбра, че съм го излъгала.
Тогава хубавичко си помислих и въпреки, че дипломатичността не ми е най-силната черта, преминах в пасивна позиция. Вместо да лъжа, започнах да премълчавам.
Знаеш ли, малко мое, хората, които ненавиждат лъжата и го декларират пред другите, са онези, които се страхуват да не загубят доверието на околните. Но никога няма да го спечелят. Раними хора.
Казвах си: "Като премълчавам, аз не лъжа". Правех мисловна гимнастика. Заобикалях препятствията от въпроси, които баща ми ми задаваше и ставах все по-добра в това.
Баща ми обаче ме научи не само да не лъжа, но и да разбирам кога ме лъжат. Нещо повече - кога някой таи нещо в себе си и го премълчава.
Онова, което не излиза като думи от устата ти, аз го виждам изписано на челото ти.
"Possession of anything begins in the mind", казал Bruce Leе. Желанието е наполовина осъществено намерение.
Няма премълчано желание. Има само желание.
Няма премълчан страх. Има само страх.
НЯМА ПРЕМЪЛЧАНА ИСТИНА И ИСТИНА.
ИМА САМО ИСТИНА И ЛЪЖА.
Когато мълчиш, все едно си излъгал. Себе си - не. Но си излъгал света. Не си се отворил за него. Всички кодове са заключени. Свил се като хлапе в ъгъла, което играе на криеница, но не иска да го хванат. От кого се криеш тогава...
Моята любов е скитник
Ще погледна през рамото ти към върховете,
както преди,
както сега,
и ще политна като птица над тях,
за да се върна отново.
И ще се връщам винаги.
Ще целуна ръцете ти, после челото ти, после и вятъра,
както преди,
както сега,
и ще поскитам с него като с верен приятел.
Но винаги ти ще бъдеш най-верният.
Ще поспрем някой ден, насред път, да погледаме облаците,
да послушаме песента на птиците,
както някога,
както никога,
и тогава ще разберем колко крачки сме извървяли,
ала не още колко остават.
Зад нас вълшебният сняг, бял и лъскав, и девствен, и див,
ще засипва пъртината.
И никой повече няма да открие стъпките ни към рая.
както преди,
както сега,
и ще политна като птица над тях,
за да се върна отново.
И ще се връщам винаги.
Ще целуна ръцете ти, после челото ти, после и вятъра,
както преди,
както сега,
и ще поскитам с него като с верен приятел.
Но винаги ти ще бъдеш най-верният.
Ще поспрем някой ден, насред път, да погледаме облаците,
да послушаме песента на птиците,
както някога,
както никога,
и тогава ще разберем колко крачки сме извървяли,
ала не още колко остават.
Зад нас вълшебният сняг, бял и лъскав, и девствен, и див,
ще засипва пъртината.
И никой повече няма да открие стъпките ни към рая.
Абонамент за:
Публикации (Atom)