„Романтиката” на изоставените български села не ме влече. Нагледах се на порутени къщи и прашни улици. Наслушах се на тишина. Тъгата на самотни стари хора, плахо взиращи се в мен - „пришълеца” зад прозорците, не ми понася вече на психиката.
Достатъчно се връщах назад във времето, искам да гледам в бъдещето. Искам да се махна от града и да се озова в малко населено място, където кипи живот. Тихо, чисто, цветно. Да не пътувам два часа от точка до точка. Да срещам хора по улиците и да спирам да говоря с тях. Когато ги заговоря, на другия ден да ме познаят и да ми се усмихнат. Да ми се усмихнат без да ме познават. Място, където хората не са враждебни един към друг. Където имат време един за друг и не са затворени в рамките на собственото си съществование. Място, в което моите проблеми значат нещо за „теб”. Където имаме общи празници и общи делници.
Като бях малка, майка ми все ми казваше, че с баща ми дошли в столицата за да ми осигурят прилични условия на живот (разбирай двустайна панелка), да се радвам, че живея в София, защото тук има повече възможности за мен (работа, образование) и да не мрънкам, че искам лятната ваканция при баба, а да свиквам, че съм „гражданче” и да си стоя в града. Тц, аз пък искам на село. И на село може да си гражданин, даже по-гражданин отколкото в града.
Крайно време е думата „селянин” да престане да се ползва като обида в разговорния речник. Ето едно доказателство за това.
Село Куртово Конаре се намира на 25 км от Пловдив на главния път за Кричим - Девин. Образувано е от сливането на по-малкото Куртово с по-голямото Конаре. Понастоящем наброява около 3000 жители. Повече от половината са хора в активна възраст (18-60 г.).
Основният местен поминък е земеделието. Селото е прочуто с куртовската капия, ранните домати и трайната ябълка „куртовка”.
Откак Куртово Конаре носи името си, то никога не е сменяно. Ако бяха му дали друго име обаче, със сигурност щеше е Александър Димитрово.
Александър Димитров бил инициативен и предприемчив човек. Успял да направи чудеса за селото и региона. Постъпил като прост работник-огняр в една мелница за червен пипер в Унгария, за да „открадне” иначе секретната технология за производството му. Върнал се и построил Първата българска фабрика за пипер. От Цариград, пак по таен начин, пренесъл в България семена за ранни домати. Така началото било поставено…
През 30-те години на 20 век започва износ на куртовски домати за чужбина. В началото на 40-те е построен хладилник за охлаждане и съхраняване плодовете за износ, един от първите в региона.
В землището на Куртово Конаре се намира дворецът „Кричим” – любимо място за отдих на Цар Борис III и неговото семейство. Дворецът разполага с очарователен ботанически парк (резервата Курт Кория), за жалост недостъпен за простосмъртните, тъй като се стопанисва от НСО.
Край селото тече р. Въча. Наблизо са Бесапарските ридове – варовити безлесни хълмове, които попадат в НАТУРА 2000. От 86 гнездящи птици, установени в района, 15 са в Червената книга на изчезващите видове.
От 2009 г. Куртово Конаре е известно с първия по рода си Фестивал на чушките, доматите и традиционните занаяти. Тази година фестивалът се провежда за втори път.
Настояще
Леля Анна (Анна Мирчева) е първият жител на с. Куртово Конаре, с когото официално се запознавам. Срещам я на стълбите в Читалището: „Ааа, вас ли ви чакаме?”. Стиска ми здраво ръката. „Това съм аз, виждаш ли?” и ми показва една черно бяла снимка на стената от своята младост.
Въпреки преклонната си възраст, леля Анна е влиятелен и уважаван човек в селото. В хора пее откак се помни, играла е 35 години в местния драм-състав (за съжаление той вече не съществува). Никое обществено събитие, обсъждане, празник не минават без нейното присъствие.
Преди време леля Анна получила удар. Била на смъртно легло – или поне така казали докторите. С други думи, отписали я вече. Един ден леля Ана се появила пред Читалището – жълта-прежълтяла, като призрак. От слабост не могла да се качи по стълбите; седнала отпред и седяла докато някой не слезе при нея да й обърне внимание. Когато Емилия (секретарят на Читалището) дошла, леля Ана я попитала направо – „Кажи ми, вярно ли е – разбрала от някъде – че вече не съм член на Читалищното Настоятелство ?!”. „Да, лелю Анна, защото вече си почетен член”.
Щом стъпила на крака, продължила да пее в хора. На репетициите винаги е първа, идва поне един час по-рано и чака „младите”. „За мен хорът е нещо свещено ! Животът ми е минал тук. Нека новодошлите да знаят и да имат почитание”.
Хорът
Женският народен хор към читалище "Л.Каравелов" е една от емблемите на Куртово Конаре. Основан е през 1968г. Носител е на златни медали от V, VI и VII Републикански фестивал на художествената самодейност. Има многобройни концерти в страната и чужбина.
Няма да преувелича, ако ви кажа, че репетициите осмислят живота на жените-хористки. Всяка от тях с нетърпение чака вторник – денят когато се събират да пеят. Трябва да видите как блестят очите им когато говорят за Вторника ! Който пее, зло не мисли, музиката е отдушник за човека от незапомнени времена. Но има и нещо друго.
Жените в хора са като едно семейство. Хорът не е просто символ и емблема на селото, това е цял социален свят ! Малка и сплотена общност, която функционира чрез принципите на солидарност и взаимопомощ: „Съседските отношения в селото са много важни. Ние се пазим и разчитаме един на друг. Задружно се живее”, разказва Димитрина.
Хорът е добрият пример за това какъв може и трябва да бъде живота в общността. А може би някога животът на село е бил такъв, преди отчуждението и егоизмът да се пренесат като зараза от градската в селска среда…Принципите, чрез които тази общност функционира, лека-полека се разпространяват извън нейните рамки. Или поне ми се иска да е така.
„Отгърнах нова страница от живота си и не съжалявам. Хората са много дружелюбни, много образовани, с много силна мотивация, когато решат да правят нещо”, възхищава се на куртовци Димитрина.
Все повече пловдивчани бягат от суматохата на града и купуват имоти в Куртово Конаре. Кмета споделя, че в момента има само няколко свободни къщи за продан, и те не са никак евтини.
В селото живеят и много чужденци. Скот е един от тях.
Всички го познават. Преди около шест години дошъл на гости на приятели, харесало му и решил да остане.
В родината си Скот бил собственик на консултантска фирма, тук станал земеделски производител: „Видях какво правят местните – и реших и аз да опитам. Когато започнах, всички ми казваха, че съм луд, но сега аз произвеждам повече продукция от всички останали в селото. Тукашното земеделие е старомодно. Хората гледат зеленчуци, за да оцеляват. Никой не е квалифициран да изкарва пари от това.”
Скот донякъде е прав. На обществен форум, свикан в Куртово Конаре миналата година, се оказало, че неефективното земеделие е един от най-наболелите проблеми за населението в региона. Как да се върне старата земеделска слава на Куртово Конаре е въпросът, който живо вълнува присъстващите. От една страна, земеделието е традиционен местен поминък, налице е плодородна земя, благоприятен климат, традиции в национален мащаб. От друга, има пустеещи земи, куртовци се оплакват, че имат трудности при реализацията на селскостопанската продукция, липсва им инициативност да търсят и откриват нужната им информация за проекти в областта на земеделието. И тогава идва идеята за Фестивала (пълното му наименование е Фестивал на чушките, доматите, традиционните ястия и занаяти). Малко реклама на селото е добре дошла и за кмета, и за производителите. И млади и стари се вдъхновяват от идеята и се включват като доброволци в организацията на предстоящото събитие. Бабите вадят стари местни рецепти и запретват ръкави, децата правят кукли от плодове и зеленчуци. Най-после настъпва раздвижване в селото.
Встрани от празниците, животът на средностатистическия куртовец никак не е розов. Пенсионерите се опитват да припечелват някой лев като продават плодове и зеленчуци. За тази цел по цял ден дишат прахоляка на минаващите коли и камиони. По-едрите производители също имат проблем с реализирането на продукцията си - многото посредници по пътя до зеленчуковата борса подбиват началната изкупна цена. Според Елена „с домати пари не се изкарват”. След като десет години помагала на родителите си на полето, сега работи като барман в „Дискотеката” (заведение, в което местните се забавляват вечер). Споделя, че младите ги мързи да работят, а тези, които не ги мързи, са в чужбина. Според Елена Фестивалът е „чудо за три дни”, а светлите планове за бъдещето на селото са „прах в очите на хората” („Кой ви ги каза тези неща, онези от Читалището ли ?!”). Очевидно т.нар. проекти не облагодетелстват еднакво, равномерно всички групи от интереси в селото. Или поне на пръв поглед е така. Да не забравяме обаче, че те не са насочени пряко към подобряване живота на отделния човек, а по-скоро към подобряване на живота на общността като цяло. Необходима е известна доза търпение и позитивно отношение от страна на куртовци, за да може това да се случи.
Аз съм оптимист по отношение бъдещето на българското село. Процесът на „пробуждането” му е бавен и мъчителен, но важното е, че вече е започнал.
Крайно време е да спрем да мислим, че слънцето изгрява и залязва само в градовете. България е „селска” страна и винаги ще си остане такава. Българското село е жадно за живот. Не искам да чувам повече „младите си отидоха, останахме само ние, стъргулите”, тези думи стържат като трион по изранената ми от пътувания душа. Искам да гледам как малките огнища (на колективен и солидарен живот) се превръщат в празнични клади. Искам да се провирам през хаоса от човешки гласове, песни, истории. Искам да бъда там, когато българският дух възкръсва след толкова емигрантски години. А той не е тръгнал от градовете, повярвайте ми. Тръгнал е от българското село.
Няма коментари:
Публикуване на коментар