Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Първа рожба

Първи квасен хляб - получи се !
Няма такова усещане ! 
Чувствам се, сякаш съм направила едно от най-важните неща в живота си - и съм готова за онова, най-важното...
Да си "хванеш" квас и да си го "отгледаш" (благодаря ти, Стефчо !), а после само с вода и брашънце да се сдобиеш с тая чудесия, 
да я месиш и премесваш и си бдиш над нея, да не я "изпуснеш"...то си е половин раждане, само дето не боли :)
Хляба е като живота, 
и се получва само ако е създаден с любов, 
така, че обичайте се и съ-творявайте Живот !
Заслужава си !


Paradise Lost

Има такива места…на пръв поглед съвсем обикновени…прозаични…скучни…но тези места живеят свой собствен живот, и в него всеки миг е пропит от смисъл.
Има такива места, встрани от главния път, слабо популярни, почти неизвестни, пусти, където витае особена енергия, но за да я усетиш
трябва да останеш…
...да се потопиш в детайлите,
...да спреш потока на времето...
и неочаквано смисълът те връхлита - като просветление „посред бял ден" -
без да го търсиш и без да го искаш.
Има такива необикновени места, където, ако поне за малко помълчиш, можеш да чуеш отговора на всички въпроси…
Кой си ти, от къде идваш, накъде отиваш…
Но готов ли си да го проумееш ?...
*
Конете пасат, „разхвърляни“ сред безкрая на ливадите, сякаш винаги са били там, точно на мястото, на което се намират; свободни, спокойни, вълшебни; приведени над тучната трева - почти мога да ги чуя как дишат – напълно отдадени на единственото си важното занимание: да пасат безгрижно.
Овчиците, като смешни бели точки, сякаш "налепени" по зелената морава, се щурат напред назад и постоянно "рисуват" с телата десена.
Чувствам се сякащ съм се натъпкала с халюциногени. Ливадата с конете и овчиците, от която не мога да откъсна очи, започва да ми прилича на пъстър килим, наметнат от невидима ръка, прострян от тук до хоризонта. Чувствам как земята под краката ми трепти - кадифено мека, нежна, гостоприемна. Жива ! Пейзажът бавно ме поглъща. Накрая ставам част от него, без да се съпротивлявам.
Тук в средата на септември все още е лято и все още мирише на билки, и все още измежду тревата надничат маргаритки…Зелено, свежо, неживяно лято. А в Равнината вече слагат сладко от смокини…
Как бих могла да предположа, че ще попадна на такова място, на път за Върха, на който искахме да посветим деня си ? Защо ми е да тръгвам нагоре, където бушуват ветровете и мъгли замятат ледени воали, когато тук е всичко, за което съм копняла: и радостта, и щастието и покоя…Тук всичко си е толкова на място, толкова отчайващо перфектно и неземно просто…че мога да седя с часове и да се взирам.
И аз седя и гледам с часове облаците, които пристигат от Македония и прехвърлят билото, уморени, само за да излеят живителната си влага над вековните букови гори, пълзящи по склоновете нагоре…пълни с живот.
Живот…
Колко много живот има тук, в тишината между хълмовете, където няма към какво да се стремиш, където няма какво да доказваш, където изведнъж разбирам, че няма за какво да се качвам на върха, защото искам да съм част от него, и това – да остана колкото се може по-дълго на едно място – е единственият възможен начин, защото той (Върха) е част от нещо много по-голямо.
Тук пътища, покрити с кал, криволичат като заклинания между полята…сякаш някой тайничко е вплел в пейзажа отговора на вечните въпроси, за който може да го разчете: Кой си ти, от къде идваш, накъде отиваш…
…Животът е там, където всичко е просто, ясно, и явно. Щастието е в простичките неща, в откраднатите мигове…в тишината…в неизказаните думи…Няма нужда от тържествени обещания, няма нужда от изключителни постижения…
Две пеперуди, пърхащи над главата ми, към сияйното небе, полудели от радост …Това е щастието.
Какво повече ?

Един миг. Най-хубавият. Сегашният.


*