Отдавна му се "точех" на този маршрут. Като цяло се бях настроила за лежерно следобедно каране и ми беше едно такова мързеливо…Обаче, нали знаете, то едно мислиш, друго става. Мързелът свърши на първия завой. Пътят от Белмекен до Нехтеница, с малки изключения, е „нек‘ъв ужас, нек‘ъв ат“ за хора с твърдо окачване или там както му се вика (без амортисьори). От снимките ще стане ясно с какви „машини“ сме, та – не е лошо това да се има предвид от колеги, решили да повторят упражнението. С извинение, гъзът ми стана на поничка. Целият път е покрит с някви ш…и малки камъни, които след 20 км ми изглеждаха вече като нарочно разхърляни. Като изключим това, еее, този маршрут е велик ! През какви места минава само ! Да караш в подножието на любимите си върхове – това е безценно ! Ропалишкия циркус, Гурдеви скали, гледката към Родопа, няма такава красота !!! Магия !
По пътя не срещнахме никого,
освен местни контрабандисти с жигули (мии, на такива ми приличаха, честно) и
овчари. Беше пусто, тихо…и дъждовно. Много пъти ни валя. Спираше, и пак
започваше. Аз бях по джапанки и въобще не ми пукаше. Обаче другите…Намокряхме се
и изсъхвахме в движение. Нямаше смисъл да губим време, чакайки. Обаче на едно
място, няколко км преди кантон Ропалица, така брутално заваля, облаците ни
обградиха отвсякъде, гърмеше юнашката, че се принудихме да си направим палатка
от дъждобран в клека и да траем докато мине. Когато бурята премина, настана
златен час ! Горите изглеждаха като омагьосани ! Аз летях с колелото (слава
богу, имаше и надолу) и дишах пресния рилски въздух с пълни гърди. Имах чувството,
че цял живот съм мечтала за този миг, за този час и за това каране. „Суа вапо,
Юрушки чале, Манчо, задръжте още малко напора на облаците, дайте ни малко
време, зимата ще се отплатим и пак ще ви навестим“, тъй си мислех докато карах.
Лека полека започна да се обажда
умората. Не си давахме много време за почивка, защото виждахме, че денят
преваля, а сме още „до никъде“. Малко преди Нехтеница (тогава не знаехме, че
сме там) умората окончателно ни налегна и решихме, че ще спираме, ако ще да свърши
светът. Хапнахме някоя друга бисквита с шоколад, да си възстановим силите, но
те нещо не искаха да се възстановяват. Като цяло, аз се чувствах най-зле. Не бях
се наспала, а и закуската и обяда бяха оскъдни. Другите двама бяха ок.
И така, продължихме. Беше шест
часа следобед.
За наша радост след Нехтеница пътят
стана малко „по-човешки“. Обаче облаците пак започнаха да се събират и така
притъмня, все едно беше вечер. Еее, не, казвам си, не е честно точно тука да ни
затрещи. Приближавахме Грънчар със страшна сила, обаче и бурята приближаваше. Виждахме
светкавиците на Джанка. Тогава планината показа истинското си лице. Обичам тази
сурова сила, която сякаш те помита и пред която се огъват и падат и
най-дебелите дървета. Струваше ми се, че усещам как вятъра минава през мен,
толкова остро ме пронизваше и хвърляше капки дъжд в лицето ми, сякаш да ме
заслепи. Юрушки чал с последни сили удържаше бурята. И когато треперейки,
стигнахме преддверието на Грънчар, се изля истинския очакван по прогноза порой.
Не спря поне два часа. Тенк ю, Джизъс ! Спасени сме, успяхме, време е да
празнуваме !
Ех, Грънчар, ех спомени ! Колко
пъти зимата сме идвали тук с последни сили по тъмно, колко пъти сме разбивали с
пикела леда на чешмата, колко пъти сме гледали звездите как блещукат през
опушените прозорци на ледената стая, любима дом в безкрая на снежната Рилска
пустиня…
А сега ?! Добре дошли в реалността. В какво са те
превърнали хората, любимо място ! Унизително е. Идват до тук…качват се с коли,
с мотори, слушат чалга, плюскат…Ще кажете, ами защо не спа на палатка ? Ами
защо трябва една хижа да прилича на коптор ? Слушала бях и за легендарния боб,
и за гостоприемството на Ангел и Мария. Уви, и двете не ги опитах. Когато стигнахме,
мокри и зъзнещи, никой не ни попита какви сме, от къде сме, трябваше да чакаме
цяла вечност докато успеем поне да приберем колелцата, „банскалии“ се бяха
разположили в столовата като пет пари в кесия и хижарите ги обгрижваха, какви
хижари, бих ги нарекла печелбари. Казали на другарчето, че няма боб, а ги
видяхме да изнасят чиния след чиния. Бирата – топла. Че и 2.50 лв., на гръб ли
я носят ?! Стаята…няма да коментирам. Мизерия. Срамота е, чаршафи скъсани,
стени – мухлясали…Пичовете от Банско цяла нощ препускаха по коридорите без
никой да им направи забележка, че вдигат шум. Плюйте го Иван от Тевно, ама я да
видим дали някой ще си разиграва коня на Тевно - след 22.30 ч. всичко се гаси и
настава мир и спокойствие. Та така, с болка в душата напуснах тази хижа и едва
ли повече ще се върна, освен през зимата. Снегът скрива всичко, дори човешката
мръсотия.
Събудихме се в прекрасно утро. Слънчево
и тихо. Една по една групите тръгваха нагоре. Ние – не. Не бързахме за никъде.
Горе в планината вече е есен. Обзема
те едно особено чувство, топло, меланхолично. Седя и гледам. Нежната утринна
светлина очертава всяка гънка по склоновете. В това необикновено утро Рилските
исполини изглеждат по-внушително от всякога !
И после тръгваме. Не мисля. Просто
карам. Пътят сам ми показва накъде. Без страх, без умора. Чиста радост от
чистотата на утринта !
Когато карам, се чувствам толкова
уверена в себе си. Странно е, защото до преди няколко месеца не бях се качвала
на колело. А ето, днес колелото ми вече
е „качило“ двете хиляди метра. Пред мен са се ширнали Родопите, отзад Рила ми „пази
гърба“, в циркусите нежно шумолят реки, а някъде все още препускат свободни
коне…Боже, колко е прекрасен този миг ! Разтварям се в него и се нося с шеметна
скорост надолу. Без каска, без протектори. Знам, че ако падна с тази скорост,
ще се размажа. Но не ми пука, поне ще съм умряла щастливо.
Пътят ни отведе към Якоруда. Нямахме
сили, нито желание да изминем маршрута обратно. На бензиностанцията в Якоруда
се подкрепихме с кафе и вафли и захапахме баира към Юндола. Идеята беше един от
нас да остане с колелата на Юндола, а другите двама да хванат стоп до Белмекен
да приберат колата. Така и стана.
Въпросният път започва безобидно и
преминава в „кой даде тази идея да се приберем от тук ?!“. Но беше красиво. И не
съжалявам. Родопа милва сърцето и душата. Пак ще се върнем, в сърцето на
есента.
Приземяваме се право в „Под Явора“.
Чудна кръчма ! Евтино е, вкусно е, бирата е СТУДЕНА ! Уморени, но щастливи,
льокаме Пиринско и вече кроим планове за следващ маршрут.
Послепис. Ако внимателно сте изчели
всичко до тук, което силно ме съмнява, веднага ще обърнете внимание на факта,
че се надценихме. Обаче, както един приятел правилно отбеляза: „Копеле, като си
купиш нормално колело, няма да има кой да те стигне“. Вярно е. В трудности и
изпитания се каляват волята и духа. Да е лесно не е интересно !
Ще се видим някъде по пътеките !
П.С. Седя и препрочитам отново и отново всичко, което съм написала. Искам да уловя мига, да спра времето, да задържа емоцията колкото се може по-дълго. Но отвъд това мое желание, с отдръпването на адреналина, се пробуждат дълбоки мисли и чувства. Колко много неща съм пропуснала, колко много неща остават неизказани, неуловими, незабравими !
Искам да запечатам вкуса на боровинките, с които ни почерпи една помакиня край пътя: "Яжте, яжте, вие сте уморени". Тези боровинки бяха най-вълшебната храна, която съм опитвала през живота си ! Една-две шепи ме вдигнаха на крак !
Искам да впримча в паяжината на спомените миговете след дъжа, когато цялата гора сияеше, толкова чиста, сякаш сме в Рая !
Сега вече мога да заплача от болка и слабост, и отчаяние - нещо, което не можех да си позволя тогава, на последните метри пред хижата. Тук е мястото да благодаря на другарите си, че в продължение на половин час бутаха колелетата си вместо да ги карат, за да не ме оставят без подкрепа в този преломен за мен момент. Благодаря ви, приятели добри ! Благодаря ти, Стефчо <3 !
Вече мога да оставя образите да говорят вместо мен и да отида да се рея с облаците над Белмекен, където всъщност ми е мястото:
http://vesan.snimka.bg/mountain/da-e-lesno-ne-e-interesno.772099
