Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Ураган



Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Не знаех коя точно е радиостанцията, но искрено се надявах майка ми да не слуша точно нея, защото в момента, по една случайност, се намирах тъкмо на връх Мусала. Всъщност…в началото малко ви излъгах…
Когато се събудих в 5 часа сутринта, първото нещо, което чух, беше безмилостното блъскане на вятъра по стените на метеорологичната станция: „Явно днес няма да се ходи до Грънчар”. Стенанията на старите й стави ме удивляваха и плашеха дори в съня ми, който тази нощ беше доста неспокоен. Колко ли пъти вятърът е блъскал така и се е опитвал да откърти я прозорец, я врата…Чувствах го като неканен гост, който напираше да влезе вътре на всяка цена. Днес ние нямаше да му отворим, но утре сами щяхме да излезем в ледения ад отвън и доброволно да се предадем…
Мисля си…това е друг свят с други закони…Сега като погледнах статистиката от върха, разбирам защо Боби не ми е казал каква е скоростта на вятъра. Та тя е била 162 км/ч, когато сме се спускали. Спомням си колко време се опитвахме да се доберем от метеорологичната станция до началото на въжето…Влачехме се, падахме, преобръщахме се и се въргаляхме, багажът ни заплашваше да се откъсне от гърбовете ни и да ни изостави…Не стъпвахме по земята, а направо летяхме…Хващахме се за ръце и чакахме приведени да отмине поредния порив на урагана, за да можем да продължим. Често чакахме на колене. Молихме се и проклинахме онзи, Леденият, който сякаш разкъсваше плътта по лицата ни и заплашваше да ослепи очите ни с остри кристали. Тя…ни принуди…да коленичим. Струваше ми се жестока, по –жестока от всичко, пред което бях се изправяла до сега…Скърцах със зъби – „Само да стигнем до въжето !”

Кротка и тиха беше Планината в най-късият ден от годината. Сякаш не сняг, а магия се беше разстлала върху склоновете й.
Хълмовете искряха, небето беше ясносиньо. Малък празник, който преживяваше всеки от нас, устремен към върха, но повече към себе си. Върховете са вечни, те са винаги там, а ние, смъртните, сме тук само за миг в сянката им. Но дори тогава черпим от тяхната сила, от техния космически студ. Топла ли беше планината ? Не, не беше топла. Този тих слънчев празничен ден беше най-студеният от всички и него ние избрахме за да вървим нагоре.

Сами сме. Вървим нагоре с тежките раници. Не говорим. Съзерцавам всичко около себе си – от най-голямото до най-дребното. Клонче да трепне, ще го видя. Нямаме много време, защото студеното декемврийско слънце скоро ще угасне. Но не бързаме, просто вървим. И попиваме всеки миг, всяка стъпка. Пред нас като стена се е изправил Мусаленския венец. Отвъд е светлината. Отвъд е цяла Рила !

На хижа „Мусала” сме в три следобед. Там с изненада откриваме, че тя не работи. Кепенците са хлопнати. На вратата има катинар. Добре де, а откъде тогава мирише на запалена печка ?

Единственият обитател тук е пазачът на новостроящия се хотел, който гостоприемно ни приютява в стаичката си и ни черпи с чаша чай и ром. „Ще стигнете бе, не се притеснявайте, времето е хубаво ! За два часа сте горе !”. Голям зевзек е този чичка. „Ей го на, тук не е хотел, това не ми е работа на мен, ама какво, да ги оставя хората навън ли ?”. Срамота ! Направо ми се свива сърцето…Глуха е планината…Една от най-старите хижи в България стои затворена. От кого ? За какво ? Имало една стаичка за бедстващи, после разказва Боби, но ама веднъж му се наложило да я използва и щели да го бият…

Продължаваме. След езерото снегът става пръхкав и мек и затъваме неприятно. Малко съм уморена, защото от Боровец до тук вървим с не повече от 15 мин почивка. Краката ми тежат вече.

Залезът изгаря върховете. Дено, Иречек, Мусала: гиганти от скали и лед.
Сега те са единствените ни спътници тук. Неподвижни, но всевластни исполини. Те ще надмогнат и нас, и времето, и скръбта, и болката, и промяната. Докосвам се до вечната им твърд и се чувствам поне малко по-сигурна в себе си, по-твърда…А върховете изгарят. Виждаме Витоша и Стара планина. Небето е щедро и дълбоко. Зимна тишина се е разстлала навред. Спокойствие цари в планината и в душите ни. Настъпва зимното слънцестоене.

Настъпва зимата. Но аз се питам: колко години трябва да върви човек, за да достигне своята пролет ? Ще дойде ли мечтаното равноденствие, когато всяка брънка от тялото, ума и духа ще бъдат в перфектен баланс ? Колко върхове трябва да изкачи човек и в колко бездни да надзърне, за да открие себе си ? През април пак бяхме тук и пак вървяхме сами в безмълвие. Къде са хората ? От тях ли бягаме, че пак сме тук – или ги търсим ? Онези, истинските, искрените и сурови хора…хора като върхове…

Боби е там на върха : онази черната фигура, силует на залез слънце била негова.

Всичко оставихме долу. Сега сме тук: сами, чисти, притихнали и замечтани. Стоим под дълбокото небе с тънката месечинка и първата звездичка, дето нежно трепка в крайчеца на окото ми.

Залезът угасна. Наситено розовите цветове посивяха. На заслон „Ледено езеро” спираме за по глътка чай и глътка въздух. Когато тръгваме към въжето, мракът вече е допълзял от долините до нас; гъст мастилен мрак, какъвто може да бъде мракът само в планината, непокварен от светлините на уличните лампи и неоновите реклами. Да си призная, беше ме страх. Не си сложих котките и изпитвах ужас да не политна вляво или вдясно от ръба. Стефчо взе част от багажа ми, за да не се мъча допълнително. И той се хлъзгаше, но това не му правеше особено впечатление. Малко ли, много ли вървяхме…стори ми се цяла вечност. От страх ми се бяха сковали краката, но току поглеждах към небето, отрупано със звезди, и продължавах нагоре. Докато върхът не отстъпи и зад него, не, над него, отново се показа месечинката.

Красив вълшебен момент. Слънцестоене на Мусала. С Луна.

Потропахме на вратата, никой не отговори. Влязохме. Нямаше никого. Влязохме по-навътре, където пише „Вход забранен”. Шумна и весела компания от Варна тъкмо вечеряше. Посрещнаха ни с чай и усмивка. После дойде и Боби.
Така започна нашия престой (заложничество) на вр. Мусала. Бяхме уморени и заспахме рано, но призори вятърът ни събуди. Започваше сблъсъкът на два циклона.

Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Оставихме всякакви надежди за Грънчар, както и че през деня може да се появи нова компания. Дори ни минаваха мисли да се спуснем надолу – докато времето не се е влошило още повече. Но мързелът надделя – какво пък, не всеки ден се качваме на Мусала на почивка. Хапвахме, дремвахме, четохме книги, бъбрихме си с Боби…За живота, за мечтите, за патилата и препятствията, за приятелството, за дъщеря му, за времето. Групата от Варна си слезе още по обяд. Денят си мина неусетно. Дойде вечерта, но вятърът съвсем не утихна, даже напротив. Мечтаех си да се събудя сутринта и да бъде прекрасно слънчево утро, но съвсем не стана така.



Сутринта дойде с гръм на излитащи самолети. Така звучеше вятърът днес. Сателитната чиния щеше да се откърти заедно с железния колец, на който беше поставена. Опитах се да изляза да снимам с риск да се простя завинаги с апарата си, но почти нищо не се получи и бързо се отказах. Поне разбрах какво се случва навън, ако не друго. Надеждата умира последна – „Да закусим, пък то вятърът ще утихне”. Както се оказа впоследствие, тактиката ни е била погрешна. Вместо да утихне, той още повече се усилил. Останалото вече го знаете.

Пазителят на планината

В памет на онези, които загинаха и в името на онези, които трябва да се спасят

Той убива слабите и наказва неразумните. Няма милост към онези, които се осмелят да го доближат. През зимата хвърля късове лед в очите им и праща унищожителни ветрове да ваят телата им. През лятото пържи мозъците им с жарко слънце и в безводие изгаря душите им. Есен и пролет мъглите затварят пътя. Скали и водопади се препречват. Джендеми ги наричат. Там живеят зверове, едни от малкото останали по нашата планета същества. Малцина виждат лицата им. Но Той вижда всичко. Той има шпиони. Мощни антени събират и разпръскват информация от и до всички краища на света. Привечер светват червените циклопскопи на шпионите му. О, заблудени в мрака, не вярвайте, че Той е близо, когато ги видите.

Тя се нагъва и дипли под него. Мантията му, дрехата му. Тя е безкрайна. Прострял снага на изток и запад, поема върху плещите си и търкаля Слънцето. Направиха го мъченик, побиха железни колци, та да могат людете да се възкачват върху му. Ала той…убива слабите и наказва неразумните. Свит като Юмрук, изправен срещу бурите и въздушните течения, които се мятат между север и юг, надвесен със сянката си чак до Дунава, той стои. И чака. Следващата жертва.

За Мальовица

За мен Мальовица е символ.
Не само защото е люлка на алпинизма в България.
Тя е синоним за усещане за планина.
И един от първите върхове, на които стъпих някога.
За мен Мальовица не е "просто още един връх".
Може би там съм открила част от себе си.
И със сигурност съм оставила голяма част от себе си.
Ще се връщам пак и пак - докато се раздам до край.


Черни исполини
пълзи и обвива
тежката мъгла.
Не чуваш вече стъпките си.
Какво ли е да чезнеш в мъглата
по пътя към върха...


Върху замръзнала земя, скована от лед -
агонизираща трева.
Какво ли значи
да видиш
умряла птица
по пътя към върха...


По пладне
гасне.
През сълзи от вятър виждаш последната му светлина.
Какво е да вървиш във мрак
по пътя към върха...


they are...
the people...
the greatest art they are

i am here to protect them
to give them faith and light

and after that - destroy them

and let it be alone
the spirit of the mountain
the spirit of the stone !!!

Eastern Plays

Аз по принцип не ходя често на кино. Май имам клаустрофобия или нещо такова и не ми е комфортно като загасят лампите. А и в моите представи киното завинаги ще бъде свързано със студен салон, неудобни седалки и огромно вълнение. Сега вълнение нЕма, има само екшън. Обаче този път отидох. И то сама. Сблъсъкът ми с модерните технологии се състоя в 15.45 ч в един студен четвъртък на арената на Мол-а на Стамболийски и Опълченска в София. Не знаех пред какво се изправям. 5 мин преди започването на филма имаше 3-ма души – аз и още 2 момичета. После по време на рекламите дойдоха още малко хора. Какво щях да гледам ли ? Източни пиеси. Български. На Камен Калев. Не знам нищо за Камен, не знаех нищо за филма. Знаех само, че е спечелил много награди. И че е български. Искам да гледам български филм, мамка му ! Най-после. Отначало си мислех, че ще е досаден, честно. Но след първите 10 мин вече не знаех къде се намирам. Моят град, моите хора, улиците, които познавам, панелките, проблемите, депресията, сивотата, музиката на Рони, Ицо, леле тоя Ицо ! Не можех да повярвам, че това ми се случва – в киното. Чуствах се сякаш съм навън, и дори по-навън от навън. Клаустрофобията ми се изпари безотказно. Сашо го познавам, от Борисова. Пичовете от 8-th ball, също. Свети седмочисленици. Ония блокове в „Разсадника” ли бяха или в „Стрелбище” ? Ишил има страхотни очи, и тя ли е истинска ? Пирогов, Витошка…Любимата ми сцена – когато Ицо се разхождаше сам и се беше свил и беше клекнал на сред улицата. „Инжектирай ме с любов…”. Накрая плачех и не исках да виждам никого, а в същото време се чуствах адски сама – след като ме изплюха насред лъскавия мол. Що ми беше толко тъжно, що, а ? Щото и аз имам приятели, дето са били на метадон или щото мразя насилието или щото психиатъра на Ицо беше с едни такива огромни влажни кафяви очи, а Ицо му разправяше, че доброто му е слязло в петите и иска да бъде добър, ама не може. Не знам. Стана ми адски тъжно. Тоя филм наистина свършва в сърцето. Само че „тоя филм” ние си го живеем всеки ден. Май за това ми е тъжно. А клаустрофобията да върви по дяволите !

Скитници из Горната земя

Сега ще ви разкажа за едно отдавна замислено и наскоро осъществено приключение. Наричам го така, защото за мен това не беше обикновен планински преход. В дългите самотни часове по билото на Стара планина, бродейки, в меката светлина на късите есенни дни, се докоснахме до вълшебства...и по мъничко до себе си. Вървяхме в безмълвие, провирахме се през скали и пукахме съчки в пусти гори, в които скоро не беше стъпвал човешки крак. Веднъж достигнали билото, погледът ни стигаше километри напред – безкраен слънчев хоризонт. Гънките на пейзажа се губеха в далечината и небето и земята се сливаха в синьо – лилава ивица. А ние бяхме някъде отвъд, там, скитници из Горната земя.

Едни приятели щяха да се качват на хижа Мазалат от м. Лъгът над Габрово. Подвуумихме се дали да не тръгнем с тях, но накрая ентусиазмът надделя над мързела и избрахме маршрута през Соколна и Масива Триглав. Срещнахме се трима в село Гъбарево, от където е изходната точка за хижа Соколна – аз, Стеф и Стоянчо от Велико Търново. С него отдавна не се бяхме виждали и той очакваше да съм му подготвила изненада. Е, сигурна съм, че не е скучал.

Съкратихме около 5 км черен път през полето. Паркирахме досами началото на пътеката и в 11.30 потеглихме нагоре (препоръчително е колите да се оставят на паркинга на Барата, защото се краде). „Нагоре” – разбирай як баир. Върви се по ръба на дере през красива есенна гора. Радвам се, че имахме сянка, защото беше необикновено топло за сезона. По пътя се откриват невероятни гледки към Триглав. Ние всеки път се спирахме, ах-кахме и ох-кахме, и снимахме, разбира се. За час и половина се качихме до хижата, пътеката е много добре маркирана, в синьо, има места за почивка, а на едно място има и вода. Соколна е на 1340 м н.в, тоест, от полето до горе са около 800 м денивелация. От месец има нови хижари. Извършен е ремонт. Изглежда уютно, чаят е безплатен. Който иска, мога да дам телефон.
Спряхме да похапнем, че вече си беше обяд, и да поразпитаме за пътеката до Мазалат. Едно момче, май алпинист беше, ни каза, че до там са около 9.30 ч. Ха сега де ! Срам, не срам, този път хич не бях подготвена откъм информация – разчитах, че „който го няма у главата, го има у краката”. Времето беше хубаво, решихме да вървим, пък каквото стане. Ей го къде е Мазалат, не може да са 9 часа ! Тъй си мислехме.

Беше един от онези топли есенни дни, за които знаеш, че са последни, и ти се иска да им се порадваш до край. Природата изглежда примирена, укротена, спокойна, преди настъпването на зимата; това спокойствие се предава и на теб и не ти се иска, и не чустваш нужда да бързаш за никъде. Планината излъчва мъдрост и печал, сега повече от всякога й отива да носи името Стара.
Ще дойде зимата и вилицата ще я блъска в гърдите, сняг и мъгли ще покриват билата, зверовете ще се скрият в дупките си и животът за няколко месеца ще замре, тогава само вълците и скитниците ще оставят следи по хълмищата, но не сега, не сега...
Сега сме само ние, аз, Стеф и Стоянчо, вървим почти без да си говорим, всеки унесен в мислите си, понесен натам, накъдето го водят мечтите му. И страховете. Въпросите.
Обичам я тази Стара планина, тази стара познайница ! Само тя може да вълнува така душата ми, да ме разтърсва из основи, да ме накара да се вгледам в себе си, да си припомня коя съм всъщност. Там, в Долния свят, всеки ден се обезличаваме и малко по малко губим същността си, затова се връщаме тук, за да се намерим отново. Успяваме ли...
Обичам я тази Стара планина, и нищо, че колената ме болят, и умората и вятърът замъгляват очите ми, аз пак си повтарям, докато вървя: „Обичам те, обичам те, обичам те”, и знам, че тя няма да ме нарани. Но ще ме изцеди докрай.

След хижата започнахме да следим коловата маркировка. Не е много начесто, но я има. Пресича се обширна поляна, който носи името „Празното място” (дано не бъркам) и отново се навлиза в гъста букова гора. При излизането от гората на едно дърво виси табела със следния надпис: „От тук през Атанастепе – Киминчето – Белите камъни: зиме ОПАСНО ! Stop ! Лавинна опасност !”. Тъкмо на това място срещнахме единствените хора по маршрута. Бяха ходили до вр. Пиргос май. Казаха ни, че имаме още много път до Мазалат. Повече никого не видяхме.

Времето спря. Малко ли мина, много ли...Вървяхме без почивка. Слънцето светеше право в лицата ни. Често потъвахме в сянката на върховете, после, наближавайки ги, светлината отново блесваше: щедро посипано в очите ни злато, което ни заслепяваше. Още и още ! Вятърът духаше право срещу нас, пратеник на залеза. „Бързайте, бързайте!”, шепнеше той. Но умората си казваше думата. Аз не бях яла почти нищо, пиех само сок от мед и лимон, и така продължавах напред.
Малко преди Двете булки подплашихме стадо диви кози.
Двете булки е живописен връх с причудливи скали, от където идва и името му, предполагам.
Беше 17.30 ч, когато го изкачихме и имахме възможност да спрем и да се огледаме. И да разберем, за първи път по маршрута, къде точно се намираме.
Сами в нищото. Точно там бяхме. Вляво оставаше вр. Мазалат. Хижа Мазалат беше на острещния склон, много далеч и измамно близо. Приятелите сигурно вече си пийваха на топло край печката. Пред нас се изправяха Малък и Голям Кадемлия. Малкия трябваше да преборим сега, а Големият...Ей го и Ботев, любим и още по-далечен. Пазител на планината. Зад него се надиплят на запад един по един върховете...
Спогледахме се. Никой не каза нищо. Стеф си извади ябълка от раницата, Стоянчо сви един тютюн, и продължихме с удвоени усилия. Вървяхме сякаш току що тръгвахме. На Пиргос бяхме за отрицателно време. Залезът посрещнахме на Малък Кадемлия. Кулите на Ботев светнаха. Не знам защо, но това ме накара да се почуствам добре. Сякаш Пазителят на планината ни поздравяваше, че сме стигнали до тук. Като грозен склет стоеше военната постройка на Голям Кадемлия. Черен силует на фона на нежнорозовото небе. Шегувахме се, че небето прилича на свенливи момински бузи.

Беше вълшебен момент, повярвайте ми ! Момент, за който съм мечтала дни наред. Момент, който бих изживявала още много пъти, ако можех. Започнахме стръмно спускане и когато се обърнах, за да погледна от къде идваме, видях през рамо как тънка месечина се подава зад склона. След разтопеното злато в небето, Луната ми приличаше на крехко сребърно украшение. Сияше меко, мило. Цялата планина излъчваше мекота. Огнените цветове на залеза бързо се стопиха. Хълмовете потъмняха до мастилено черно. Пътят, спускащ се от Голям Кадемлия, се виеше като светла нишка в мрака. Спряхме до малко езерце при отклонението за Росоватец да си вземем вуздух и да се полюбуваме на момента. Чуствах се толкова щастлива, че ми идеше да легна там и да заспя.

Към 19 ч. сложихме челниците и се „вляхме” в Е3. Подсякохме Росоватец и продължихме с бодра крачка към Пеещите скали. Времето беше тихо, топло. Долината светеше с гирлянди от светлини – градове и села, в които хората се прибираха от работа и сядаха да гледат новините. Не знам защо, но тогава се сетих за Павел. Разказах на спътниците ми как броди сам по нощите, когато преминава за 24 часа от Мусала до Вихрен. Те не можеха да повярват, че има такъв човек.
Спомням си как беше написал веднъж, че се питал, докато вървял, какво прави там, сам, и че той също, като всички останали хора, се страхува. Ние поне бяхме трима.

Неспокойната душа винаги избира трудния пред лесния път. Примамливата топлина и сигурност на дома не може да спечели пред предизвикателствата на утрешния ден.

Спомних си за Цецо, за Лъчо, за другия Цецо, за Митака, за Ники, за Свилен, за Ани, за Стефан, за Никола...за всички онези, които познавам, или не познавам, които неуморно и безспирно бродят из планините, често сами, независимо, че има хора, които намират това занимание за съвсем безполезно. Спомних си за онези, от които съм се учила и на които съм подражавала, за да мога да стигна до тук, в този ден, в този час и да продължавам напред.
Ей такива мисли ми се въртяха из главата докато си кривях глезените из хвойната и се спъвах в коренищата. И докато не разбрах, че сме се отклонили от правилната пътека. Вместо към Вълча глава, сме хванали едно странично ребро и хайдее, в Северна България. Направихме кръгом и за не повече от 10 мин. си намерихме истинската пътека. Горе духаше много. Честно казано, искаше ми се вече да стигаме. Бях много уморена и гладна. А пък и минаването през скалите на Вълча глава по тъмно не беше много забавно. Бяха влажни и се хлъзгах на всяка крачка. Буботенето на генератора на хижата звучеше като сладка мелодия. А пък светлинката на прозорчетата, прокрадваща се през клоните на дърветата, си беше точно като от къщичката на баба Яга.

Пристигнахме някъде към 21.00 ч. На вратата ни чакаше младият хижар. Настани ни веднага. Първото нещо, което исках, беше бираааа. Поздравихме вече пооклюмалата компания и се нахвърлихме на софрата.

Хижа Мазалат е в ремонт. По принцип не посреща гости. Добре е да се обадите, преди да отидете. Предполагам, че няма да ви върнат, но ако сте повече хора, ще е проблематично.

Събудих се по изгрев слънце. Бяхме го изпратили снощи, трябваше да го посрещнем днес. Стоян не го закачахме – явно му беше дошло в повече и спеше сладко сладко.
Хижата беше притихнала. Само ние шумоляхме като мишки. Навън беше...не е за разправяне. Ниска облачност, а над нея - кристално небе. Старопланинските исполини се разсънваха бавно. Чакаха първите слънчеви лъчи да ги докоснат. Усмихнахме се един на друг. Бяхме успели в това, което искахме, и ето ни тук, един до друг, в този вълшебен момент.

Днешният ден беше още по-слънчев и топъл от предишния. Взехме си довиждане с другите и всеки пое по своя път. Стоян – към Узана, компанията - обратно към Лъгът, а ние – съвсем неочаквано, към Скобелево. Оказа се, че има наскоро маркирана, отново в синьо, пътека, която се спуска в долината на р. Габровица и отвежда до селото. Тръгва се в посока Узана, след Червената локва се минава по билцето, а не по пътя, там се търсят ниски дървени колчета, след това и табели, които отвеждат в гората. Спускането е стръмно и кракоуморително. За това пък гората е безумно красива по това време. Вода няма – докато не се стигне до реката.

От Скобелево си хванахме стоп до главния подбалкански път. 2-та километра до Габарево ги взехме с каруца. Беше много забавно. Накрая трамбовахме 5 км до началото на пътеката за да си приберем колата. За щастие, беше непокътната. Даже си имаше компания – явно и някой друг се е престрашил. Вик на соколи ни изпрати – рееха се волно над нас. Те не бързат да се прибират и да ходят на работа в понеделник.

Това е. Всичко е добре, когато свършва добре.

Ще завърша с думите на един горски, когото срещнахме на Мазалат. Горските си падат малко нещо мошеници, но думите звучаха красиво: „Тези, които ходят по гората, носят благородство в душата си. Те не са като другите хора, които цял живот живеят в града и не са стъпвали нито веднъж на планина. Знаеш ли ти, че има хора, които никога не са стъпвали на планина ?!”.
Ами, не знаят какво изпускат.

За щастието

Щастието не е щастие, когато е временно.
Щастието не може и не бива да бъде временно състояние. То не зависи от обстоятелствата.
Щастието не е щастие, когато идва от друг човек.То не може да бъде "причинено", а само да бъде усетено.
Щастието е като вдъхновение.
То е неуловимо.
По тази причина човек може и трябва да бъде щастлив само и единствено В себе си.
Поради естеството на щастието, другият до мен не може да усети в себе си моето щастие, а само своето. Щастието е строго индивидуално усещане.
Всичко, което идва от външния свят не е и не може да бъде щастие. Освен ако не се превърне в част от самия човек.
Щастието произтича от човека, а не от външния свят. Щастието е измислено от човека. В природата няма щастие. Има хармония.
Не бива да казваме:"Щастлив съм, защото...", а просто "Щастлив съм." Това е така понеже временната радост не е и не може да бъде щастие.
Същото е и с любовта. Временната любов не е любов, а привличане. Истинската любов е вечна. Човек, усетил истинска любов веднъж, я носи в себе си завинаги. Обича себе си, другия, другите, небето, слънцето, живота. Истинската любов е любов към човека и любов към живота. Невъзможно е да мразиш живота и да твърдиш, че обичаш някого.
Но колко от вас са се замисляли дали обичат живота ? Не своя собствен живот, а Живота - ежедневната пулсация на милиони клетки, които не познаваме.
Защо сме толкова себични ?
Защо си мислим, че светът се върти заради нас, за да ни "причини" щастие или да ни го "отнеме" ?
Ако не сте щастливи, можете да вините само и единствено себе си.

73 годишна баба от с. Дряново (край Лъки) разказва как селото си пати от мечки и диви свине

- Там на онзи връх има чобанин с овце, 3-4 пъти мечката му изидала овците. Разсипа го. И обора му разстрошава, и със железа са затворени, и влиза, и влиза, и не могат да я заградят. Много лошо стана тука, значи, в нашто село. Изклаха си овцете хората заради мечката. Тука от селото хората си караха овцете на тоя да ги пасе, обаче ги манаха, щото ги изида мечката. Мене ми изяде 4, аз имах повечко овчици, лятно време ги карахме там да ни ги пасе. То човека с пушка седи и не може да ги опази и не може. Много лошо стана в нашто село.

Ама защо точно тука ?

Ами то почти навсякъде, ама тука се привърза белким ли, какво стана, срещат я даже хора, тука дето сте минали, ей долу, има един гъбарник, там са срещнали една вечер една лека кола с малко мече и големо. Хората вече взе да ги е страх и взеха да вървят с коли. Много лошо.

А тебе не те ли е страх ?

А, я сом тука до кащата, тя со мене нема да дойде.

А имаш ли куче ?

Кучета – пълно селото. Я немам куче, ама тя тука баш в селото не е доходала. Те са наплодени, та толко ходят. И казвам ти, от диви свинета и мечка, нашто село са баталяса. Животните си ги измахнаха хората заради мечката. Много хора имеха, и като ги откараме на оня човек, нема кой друг да ги пасе, оня човек ги сбираше летно време, и като ги вкара нощес, довечера, квото ще да прави, с пушка да седи, разбива, той заспи човека, тя дойде, разбие оборищата, със железни врата, със сичко. Една вечер минала ототгоре от покрива, разкрила покрива да влезе в обора.

А той не може ли да я застреля, нали има пушка ?

Ами забранена е, човека не може, не му дават да я застрели.

Ами като краде овцете ?

Никой не го интересува, че краде и хората си манаха животните.

Преди колко време се случва това ?

Лани, по-отлани.

А вие на някого оплакали ли сте се – на кмета…на горския…

Охооо, оплакваме се, ама никой не ни обръща внимание.
Вие от къде сте ?

От София.

Много хубаво сте направили да наобиколите. Тука ловното ми ги плати по 100-тина левчета. Тая овца сто лева ли прави ? Като деца ги гледаме. Обаче за това нещо да вземете мерки. Много лошо стана.

Ако се застреля мечката, ще се реши ли проблема ?

Ами ако разрешат да се изчистат, как нема да се реши ?

По-добре да ги застрелват ?

Ами да ги застрелват, разбира се, кво печелим от тия мечки ? Каква полза имат от тия мечки, та да ги държат и да тормозят народа. Така си говорим. Дивите свинета ми ровят картофите. Виж горе къде са гробищата. И там лани дойдоха, та умрелите хора щяха да изкарат. Ако не си изкараме по некое картофче, гладни ше седиме. Дивите свинета ако ги изчистят, и мечката да я манат, народът ще бъде много спокоен. Да ги убият. В Карамуш имаше такава градина, обаче от там ги пуснаха мечките. И сега се завъртяха тука в нашия район, и не се махат, и не се махат.

Ловци има ли от селото ?

Има. И в Лъки има цяла бригада. Ама не знам, разрешават ли им, не разрешават ли им да ги трепят, какво ги правят ?

Тя е защитен вид и не може да се убива.

Какво ще печелят от тая мечка ? Народа да тегли ! Кажи ми защо народа ще тегли от едни мечки ? Я не мога да разбера какво печелят от тея мечки ? Може и да печелят нещо та ги бранят. Мечките не намаляват, те се плодят.

Страх ги е хората от мечките ?

Ми как да не ги е страх, тя ще ги нападне.

Нападателна ли е ?

Че как да не е ?! Мечката е много лоша. Ама никой не ни обръща внимание.

Туристи идват ли ?

Идват. Далече не ходят.

И какво ще правите с тези мечки ?

Зимно време тя лежи, ама лятно време ходи много и народа е наплашен.

Навремето имаше ли такива неща ?

Не. От 4-5 години. Хората искаха да си гледат по няколко овчици да се препитват, но щом ги яде ката ден, няма файда. Заради това диво, младите избегаха, всичко зарезаха. Пък тука ако не са градинките…едно време си сеехме по къра, по високите бърчини…сега не може. Сега прасето го разтури. Подкопава мрежата отдолу.
Вземете мерки нещо да се поуспокои народа. Вече взе да ги е страх да идат по високото. Да вземат да си добият нещо лятно време. Тука в горите растат малини, и работи други, и сичко. По-рано се сбирахме по един билюк жени, одиме да си набереме. Сега всичко така си остава, окапва. Най-голямата грешка дето я пуснаха от Карамуш. Моят мъж е бил 35 години чобанин. Овцете където му се мяркат по бърчинките, там ги оставя и си дохада спокойно. Сега има и войчове, и мечки, и прасета. Стана диво. Т
Тука сме останали едни стъргули…

Ти на колко си години ?

На 73.
Господ да ви помага, където ходите, с крила да хвъркате !

мина много време...

...откакто за последен път публикувах нещо в блога си. днес е първият ден, в който имам желание, а и възможност, да се "завърна" тук и да започна отначало.
през това време пътувах много, срещах се с различни хора - нищо по-различно от това, което съм написала за себе си...от това, което по принцип правя. в тези дни бях по-sad spirit, от когато и да било.
сега вече знам - времето не съществува. между детството и младостта има само един миг. между младостта и старостта мигът е още по-кратък.
сякаш беше вчера, когато тичах навън да играя с комат и домат в ръцете.
отиде си дядо ми. и баба ми почина. от живота ми си отидоха много скъпи неща. животът ми се промени драстично и тъгата стана мое постоянно състояние, от което нямам и надежда, че ще се излекувам. "който търси мъдрост, намира печал".
сега знам, че където и да отида, каквото и да правя, колкото и километри да измина, колкото и върхове да изкача,аз съм своята абсолютна стойност, която не се променя (помните ли "твърдите скоби" от математиката) и времето и разстоянието не влияят вурху мен. щастието не е в "повечето".
сега знам, по-добре от всякога, колко бързо минава животът, колко малки и незначителни са нещата, които правим в него, а колко значими ни се струват всъщност. и колко е лесно да загубиш всичко...завиниги. но как ще загубиш нещо, което всъщност никога не си имал.
"не сме умрели. никога не сме живели..."
пазете това, което имате. защото единственото, което със сигурност имате е себе си.

сутрин, обед, вечер

прегръдката ти е като утроба, пълна с плазма,
в която плувам без да се страхувам, че външния свят ще ме сграбчи и осакати

в утробата аз чувам как сърцето ти тупти

когато обичаш, ставаш зародиш
връщаш се към първоначалата...на живота

всички ние сме малки зародиши, нуждаещи се неистово от любов

Копривщица in detail

Повечето хора свързват Копривщица с възрожденски къщи, спокойствие, чист въздух и Бенковски.
Ето как я видях аз:

По пътя, поглед нагоре. what the fuck ?!...



На залез слънце заснех няколко кадъра на този магнетичен мост; не знам защо започвам, а не завършвам с тях фотописа...

under the bridge



Тази я нарекох perfectly terrifying



Първото нещо, което ми направи впечатление при обедно - мразовитата разходка в Копривщица е...един стар фенер. Навява тъжни и самотни чуства



Крачка след него и настроението рязко се сменя. Примамливо лъскат шишенца с ракия.



Вървя хаотично и почти без да мисля, заснемам всичко, което ми направи впечатление.



















(С)нежни измерения

Прекрасно синьо Пиринско утро - точно такова, каквото си го бяхме поръчали. Надниквам през прозореца и не мога да повярвам – няма мъгла, не вали сняг; дърветата се полюшват грациозно, птиците пеят, пробудени от настъпващата пролет, светът сияе в своето сутрешно спокойствие. От вчерашната умора и болестта няма и помен, днес съм нов човек. Излизаме да пием кафе пред хижата и с блеснали очи гледаме към върховете - чакаме да дойдат лифтаджиите, за да пуснат лифта, който ще ни отведе нагоре, по-близо, все по-близо...Най-ранобудните от снощната весела компания пушат на припек – рошави, сънени, но вече и те си мислят къде ще се спускат днес и приготвят екипировката.
Ето че идва дългоочакваният момент – и бавно, с поскърцване, напускаме долния свят; пътуваме към лазурните небеса; наслаждаваме се на притихналия свят; този ден е само за нас, този миг е само за нас...
На горната лифтова станция сме първите. Вятърът ни подхваща още от вратата на хижата. Ние така и не я прекрачваме, за да влезнем вътре, оправяме се набързичко (пръстите на ръцете ми замръзват докато завръзвам снегоходките), и след кратко съвещание решаваме да тръгнем към Безбожкия превал.
Гледам надвисналите козирки и напращелите от сняг склонове, но няма нещо, което да ме притеснява или плаши сега, въпреки многобройните предупреждения, които получих на тръгване.
Първите 15 минути – както обикновено – са най-трудни. Аз съм нетърпелива и искам да вървя, да бързам нагоре, но тялото ми все още не е напълно събудено и се „опъва” на опитите ми да го „изюркам” по баира. Лека полека набирам скорост, дишането ми се уравновесява и „влизам в крачка” – тъкмо навреме, защото започваме да се катерим по склона на вр. Безбог. Ето го Джангала, ето го облеченото в зимна премяна Попово езеро, едно от най-големите в Пирин, ето го и Полежан се подава, Пирин блести в цялата си зимна прелест, от кога чакам този миг, от кога мечтая за него !!!
Преди години тук, на това място, през декември, поради мек сняг и липса на снегоходки, бях принудена да се върна в хижата. Тогава си обещах, че ще дойде ден и аз ще успея да продължа по-нагоре – по-подготвена, по-силна, с повече опит. Не му беше времето тогава, но ето че сега всичко изглежда перфектно – като изключим, че спътникът ми е болен и всяка крачка за него е мъчение. Но красотата наоколо е способна да те накара да извършиш малко геройство, и да, той го извърши, защото... нали знаете как омекват крайниците, когато човек има висока температура, колко изтощен се чувства тогава, как иска да си лежи на топло...А вместо това – леден вятър и стръмен склон – даже два !
Докато вървим в ослепителната белота, виждаме, че се задават хора. Бързо се срещаме, защото те подсичат вр. Безбог и идват към нас; и какво се оказва – Катето и Спийди !
Няма по-подходящо място за запознанство с автора на пътеводителя за Пирин – освен...в самия Пирин. Спираме да си побъбрим. Те стигнали до „междинното връхче” и се отказали от изкачване на вр. Полежан, защото вятърът бил много силен. Ние не можехме да си позволим този „лукс” (да се откажем), особено след ветрилника на Ботев, който преживяхме. Честно казано, след Ботев никакъв вятър вече не ми се струва силен.
И така, преди да се разделим, те ни пожелаха късмет. После всеки пое по своя път. Мисля, че късметът проработи, защото след вр. Безбог вятърът утихна до такава степен, че можехме да се разхождаме по къси ръкави . Хвърляше ни люспици лед в лицата за последно преди да започнем да се изкачваме към Полежан, и после се укроти. Може би това бяха онези късчета, с които ледената кралица поразява сърцата на хората и ги прави безчувствени. Може би сега тя се криеше някъде тук... Но ние бяхме запазени от нея. Тя стоеше безсилна пред нас. При всичкия този сняг и студ, аз усещах топлина. Онази вътрешна топлина, кято не може да се сравни с нищо друго.
Бяхме само ние, слънцето – и зимната планина. Усещане за пустош и спокойствие, за едно измерение, в което тишината е господар, а мащабите на пейзажа правят хората да изглеждат малки и крехки, но не незначителни. Не можеше да сме достигнали тук, на тази височина, да обгръщаме с поглед света под краката ни и да мислим, че сме незначителни. Напротив ! Ние значехме толкова много – един за друг. Ние бяхме намерили своето място в хармонията около нас – без да я нарушаваме. Ние бяхме нота от мелодията на тишината.
А после се появи Той, звярът. Въртеше огромното си черно туловище и душеше нещо из снежното поле между Малък Полежан и Газей. Може би мечка ?
Мечката рече: „Тук, из безкрайните снежни полета, аз бях всевластен господар- докато хората не се появиха. В сърцето на зимата владеят вълците, те са нейната сурова същност, но на прага на пролетта аз се пробуждам и царувам в мастилено зелените гори where at the day hides the shadow of the night. Аз съм твоят знак и твоят тотем. Вземи моята сила и мъдрост и върви напред. Никой няма да те нарани, защото аз ще бдя над теб. Когато се отчаеш, погледни нагоре към звездите – и ще ме откриеш там.” Тъй рече Мечката. Потръпнах, погледнах Стефан в лазурните очи и му кимнах да се връщаме.
Беше тих слънчев ден, планината – укротена. Злите сили спят. Време само за бира. Седнахме до един камък в нищото, отворихме си „Шуменското”, зареяхме се в безкрайната красота, потънахме в нея. Можехме просто да заспим така. Синият цвят на небето ставаше все по омайно, примамливо син – сякаш има не само морски, а и небесни сирени, които те мамят да останеш. Не исках и не търсех нищо повече – накъдето и да се обърнех – красота и хармония. И една сбъдната мечта – Полежан.

Магьосниците...

Пътят се промъкна през Летовището покрай Езерото и лека полека започна да криволичи нагоре.
Бавно набрахме височина и неусетно навлязохме в планината.
В канавките течеше вода; гората бе покрита с ланска шума. Беше мрачно и тихо. Тук се спотайва някой. Знам това.
По обед слънцето проби облаците и погали лицата ни.
Очите ни и планината засияха.
Беше вълшебен миг, изпълнен с щастие и наслада.
Но ето че изведнъж студен вятър повя откъм Белмекен и планината настръхна.
Гората доби тъмнозелен, почти черен цвят.
Дърветата зашумяха.
Кой е там ?
Инстинктивно се заоглеждах, призовавайки всички свои скрити съюзници.Ако нямах, бързо трябваше да намеря такива. Чувствах се оголена, незащитена.
Тогава вятърът се приближи. Беше леден. Заусуква се покрай мен. Нямах сили да се боря. Не трябваше. Трябваше само да стоя и да чакам.
Защото това не беше обикновен вятър.
Това бяха Магъосниците.
Магьосниците дойдоха и ми казаха неща.
Те ме пипаха с пръстите си под формата на леден вятър в планината - и аз не исках, но не можех да избягам.
Мъглата и вятърът са живи, Цецо е прав за това.
Линията на живота ми го доведе за да ми каже неща.
Магьосниците ми казаха.
Те ме избраха, докоснаха ме. Те ме предизвикват и заплашват и моята най-страшна битка тепърва предстои.
Пази се, ти си на сигурно място.
Аз се взрях в тях, напипах нишка, и сега не мога да избягам.
В опасност съм, но трябва изляза в този двубой.
Студен вятър повя откъм Белмекен, планината настръхна.
Дошло е времето и планината ме призовава. Но къде и как ще дойдат магьосниците отново...никой не знае.
Не се плаши, пак ти казвам. Аз нося спасение, а не гибел.
Името ми е Весела, това е най-щастливото име на света.

Синьо

12.16 на обед е, понеделник, началото на нова седмица, началото на нов живот.
Сядам пред монитора и започвам да ти пиша sms, когато внезапно в главата ми изниква следния въпрос: "Колко сини са очите ти или като кое са сини?". Този въпрос, зададен и отшумял във вчерашния ден, се надига с нова сила днес и аз изписвам думата "синьо" в гугъл - за да проверя нещо, което вече знам. Показват се море, небе, блога на Бистра, плетена чанта в сино, флейта, мебели, птици, очила, всевъзможни предмети, нюанси, природа...Но онова, ковто търся го няма. Започвам да мисля за плажовете в Куба, за дълбоките кристални води, за ятата риби с които искаш да се гмуркаш, за измрудени води, за тюркоазени води, за атлазени води...Не, това, което търся го няма. Синьо кадифе, нежна коприна, синьото елече, синята надежда, sin-ьо (като грях)...Оглеждам се навсякъде около себе си, в себе си, търся аналог - питам се, защо ли, нали вече няма нищо аналогово в този модерен свят...рея се в пристранството, надничам в дълбините, мисля за лед, стъкло, избухващи планети, нажежени до синьо, мълнии в мрака, високо напрежение, пламъкът на газовия котлон, боже, абсурдно е, спри се, момиче ! Мисля за цветя, незабравки или нещо подобно; за синкавите хребети на залез слънце; после за очите на всички хора, които съм, срещала, за детски очи, за очи на възрастни, мъже, жени, безброй пъти "докосване до пустотата"...
Не, няма смисъл, няма да намеря този цвят никъде, той не съществува другаде, освен в твоите очи.

My Day

Намерих този текст, забутан измежду другите разкази и реших, че е му е дошло времето да види бял свят (писан е в периода, когато работех в НОВА ТВ). Enjoy !

Един човек дойде в телевизията, един мъж, пътешественик...и донесе книга. КНИГА. Книгата се казва „Непокорният Елбрус”.
Намерих я на бюрото – когато вече всички си бяха отишли и телефоните мълчаха. Да се срещаш с най-различни и интересни хора е един от плюсовете на моята работа, мисля си аз. Взимам книгата, разлиствам я бързо, започвам да чета напосоки. Виждам снимките, сърцето ми потъва...Чета думите – и не зная какво да мисля. Върхът, за който е мечтал, се оказва по – труден, отколкото си е мислел.
Върхът, за който аз мечтая.
Не мечтая за Еверест и никога не съм мечтала, но мечтая за Елбрус и Кавказ повече отколкото за всяко друго място на света. Един ден Милен ме попита „Защо не искаш да имаш дете ?” – и от тогава не е спрял да задава този въпрос. Елбрус. Това е отговорът. Той ме очаква – и аз не искам деца, макар че понякога съдбата се подиграва с нас и ни праща точно това, от което бягаме.
Говорих със Слави от форума. Говорехме за това дали планината е бягство. Дали....
Гледах снимките от похода 24 по 100 през Стара планина от миналата година. Не искам да имам деца, искам да вървя напред. Не е бягство.
Много пъти аз съм се изправяла пред върхове, които са се оказвали по-тежки за мен, отколкото съм мислела, много пъти съм се свивала от страх в пазвите им, дори наскоро застинах пред величието на планината и ми се искаше да избягам и да се скрия някъде на топло.
Но минах през мъглата.
Този мъж, човек, пътешественик се качил на Елбрус, въпреки всичко. И казва : „Станах част от него”.
Виж очите на хората – когато са достигнали своята цел. Виж ги хубаво – как блестят като упоени, и после ми говори за ада и изкушението; няма по-глямо изкушение от свободата !
Днеска гледах един репортаж за семействo от Пловдив, чиято къща била подкопана от съседен строеж. Жената плачеше : „Сега трябва да започнем всичко отначало”. Няма по-голям ужас от това „да започнеш всичко отначало”. Аз съм го правила много пъти...
Сутринта си пиех кафето в тишината, още непробудена, разопаковах вестниците, небрежно ги разлиствах и изведнъж...”челото” на „Монитор” – труп се въргаля по магистрала, обгорена и обезобразена кола...едвам преглъщам, светът се срива, не искам да мисля, колата летяла с 240 км в час, разбирам малко по-късно, ровейки навътре из мастилените страници, мастилото полепва по ръцете ми и те почерняват....
Иска ми се да застанем заедно на ръба на магистралата, покрай профучаващите коли, да застанем на парапета и преди скока да крещим, искам вятърът да развява косите ми, искам да забравя за тази картина, за въргалящите се трупове, които някой е събирал като счупени кукли....
Отвъд болката.
Не искам да имам дете – защото не искам да бързам.
Моят ден минава между панелени блокове и държа в ръцете си праскови, чийто сок се стича в пустинята.
Гледам конете в очите и ми се иска да обгърна вратовете им с ръце и да препусна. Конете са създадени да бъдат обичани и да обичат. Аз също съм кон. Според китайския хороскоп. В конете има нещо човешко, повече грация, повече са плашливи, но са умни и комуникативни – стига да не ги притесняваш.
А знаеш ли, че в Исландия има 200 вулкана – и 30 са действащи.
Ето, позволявам ти да влезнеш в моя свят.
Сладка вода, сочни плодове, хвърчащи риби, сребърна луна –
Това е раят...раят е твоето въображение.
Въображение, което никога не ме спира и не ме ограничава – това е раят.
Аз съм разтопена като топено сирене на слънце.
Да не забравя да ти кажа - палатките „Хана” са кръстени на Хана пойнт, един нос на Антарктида.
Хайде, нашият топъл райски дъжд ни очаква - да вали по раменете ни, по голите ни тела, да си потапяме краката в черна пръст – и пръстите в мастилен мрак. Хайде, пътят извива нагоре, маркировката само ни държи будни за света отвън, бяла лента, без светофари...

Няколко думи за себе си или вместо CV

Идеята да напиша това се зароди у мен неотдавна, докато преглеждах старото си CV на прага на напускане на заеманата от мен длъжност. През последната година изчетох стотици обяви за работа, в търсене на най-добрата такава, придружени от всевъзможни изисквания; писах мотивационни писма; запознавах се с дейност на компании...Е,писна ми ! Мисля, че е дошло време аз да поствя своите изисквания и да кажа открито на потенциалните си рабодатели каква съм всъщност и с кого ще си имат работа, ако ме наемат. Наместо да лицемернича и да се опитвам да се вместя в безумните рамки, които „кризата” ни налага, наместо да съм „по-тиха от водата и по-ниска от тревата”, аз реших да избухна в суперлативи и безмилостни кртитики за себе си. Да бъда откровена. Директна. Убийствено директна – това, което най-много обичам и най-добре владея. Да откривам пътя и великодушно да оставя другите да ме следват.
Аз съм непоправим индивидуалист и това неминуемо се отразява на начина ми на работа и взаимоотношенията ми с другите хора. Не обичам да правя компромиси, не обичам да се съобразявам с никого и нищо, освен ако не е крайно необходимо. Моето аз и моите потребности стоят над всичко. Вярвам в себе си и в своята преценка и мога да го докажа. Не обичам нерешителни хора. Обичам да бъда категорична и се изнервям ужасно от недомлъвки. Има ситуации в живота и на работното място, когато няма време за размотаване и спазване на етикети. Тогава трябва да се мисли бързо и да се действа още по-бързо. Всички важни решения в живота си съм взела по този начин – „на един дъх”. Вдъхновението при взимане на решение е най-важното за мен. И избора на точния момент. Интуицията. Да, понякога тя може да те подведе, но това е твоят вътрешен глас и поне няма да се сърдиш на някого друг и да държиш друг отговорен. Що се отнася до „гъвкавостта”, е, тя при мен се изразява главно в промяна на нагласата, настроението, отношението. Една малка дума е достъчна да обърне света нагоре с краката. Мога и имам право да променям уговорките или плановете си според действията на партньорите ми в тази „игра”. Никой не може да очаква от мен безрезервно добро отношение – освен ако не го заслужи. Аз съм претенциозна, капризна и обичам нещата да вървят по план, но това да е моят план. Обичам да опипвам почвата, но не и да ровя за червеи за стръв. Непоправим авантюрист съм, обичам приключенията. Способна съм да се захвана с няколко неща наведнъж и да захвърлям задача след задача, водена от вълнението, което ме обзема при всяка нова такава. Обичам новото начало, обичам да експериментирам. Ако има нещо, което ме отвращава, то това е скуката. Бих направила почти всичко, за да не скучая. И го правя.
За мен няма спокоен миг, миг без търсене, без мечти. Движението и промяната са моята сила. Да ставам всяка сутрин в един и същи час, да хващам един и същи автобус и да вървя по една и съща улица към уютния задушен офис – не, това не е за мен ! Имам нужда от пространство – в пряк и преносен смисъл, имам нужда от пълна свобода да решавам кога и как да действам. Една и съща работа може да бъде свършена за 5 час или за 1 час. Ако мога да я свърша за 1, защо да нямам право да си чатя през останалите 4 ? Обичам аз да определям ритъма си на работа; въпреки, че мога да издържам на доста високо темпо, защо да не се отдам на релакс, когато това е възможно. Ако трябва да пребивавам в офис, бих си купила наргеле, ароматични свещи и всякакви подобни джиджавки – кой каза, че офисът трябва да прилича на лекарски кабинет ? Бившият ми шеф нарече идеите ми за по-високо заплащане и гъвкаво работно време „революционни”. За мен няма по-голям комплимент от това. Аз ценя себе си, труда си и свободното си време, в което се отдавам до край на най-голямата си страст – планината. Повечето хора се стремят към кариера, а аз се стремя към интересна работа за много пари, която да ми позволи да обиколя света. И да го запечатам в думи и визия така , както само аз умея. Амин !

Да празнуваш при Дончо Или Трифон Зарезан на Пирин

Поради очертаващо се влошаване на времето не посмяхме да осъществим дългоочакваното и планувано изкачване на вр. Полежан, а се насочихме към по-ниските части на Пирин, в частност – з. „Спано поле”. От години не бяхме стъпвали там със Санди. През лятото гледахме към Гъбките откъм Синанишката порта и така и не се престрашихме да се отбием на гости на Дончо. Тогава си говорехме, че когато дойде моментът, ще го разберем; че ще заведем приятели натам...Ето че дойде светлият български празник Трифон Зарезан (който винаги се превръща в Зарезил) и ние поехме смело към снежен Пирин, за щастие добре оборудвани със снегоходки, щеки и винце.
Трима от групата се натовариха в автомобил, а ние с бате Сашо - този път не можахме да се измъкнем от ранното ставане за влака в 7 - се накачулихме сънени в горещите като ад вагони. Уговорката беше да се чакаме на гарата в Сандански и после да поемем заедно към небезизввестната Попина лъка. От там започваше нашия път нагоре.
Нашето пътуване, естествено, беше кошмарно. Няма какво да го описвам. Свежия Пирински въздух ни помогна бързо да се съвземем, да натоварим багажа и душа да ни е яка ! Въпреки, че хванахме най-ранният влак, времето беше напреднало. Тръгването беше към 13 ч, доста късно като за преход през зимата, така че нямаше време за размотаване. Имахме известни колебания дали да минем по коларския път или по пряката пътека. Чухме се с Дончо по телефона и той ни посъветва да минем „по прякото”, щом сме със снегоходки, като бъдем особено внимателни в участъка след гората, при пресичането на реката, и следваме следите на моторната шейна.
Ето ни, крачим бодро по покрития с лед бетонен път, който отвежда към водослива на р. Башлийца и р. Мозговица.
снимка от Благов
До там са около 5 км, те могат да бъдат изминати с кола с висока проходимост за да се спести около час. С такава обаче ние не разполагахме.
Величествените гори, едни от малкото недокоснати гори в Пирин, се извисяваха от двете ни страни и вдъхновена от тях аз не усетих кога стигнахме до началото на пътеката. Там направихме кратка почивка и си плюхме на петите.
снимка от Благов
Наклонът на това място не е малък, а и раниците тежаха, така че скоро се запотихме. Аз не устисках и сложих снегоходките при първия удобен случай – просто не ми се искаше да мъкна и тях отгоре !
снимка от Благов
Успях да убедя спътниците си и те да сложат техните. Беше им сефте и в началото бая се озориха, особено докато пресичахме едно поточе. Бая псувни отнесе милото, че и аз покрай него (наум). Е, аз пък се забавлявах като ги гледам как се клатушкат като пияни патета, така че бяхме квит.
Вървяхме, вървяхме, но явно нещата не бяха добре преценени, защото още неизлезли от горския пояс, спътниците ми взеха да плезят езици.

Преразпределихме багажа, забавихме темпото. Междувремено, снегът ставаше все по-дълбок. Това затрудняваше още повече вървенето. Аз лично не усещах никаква умора и вървях напред, наслаждавайки се на кристалната тишина и ослепителната белота. Имах чуството, че съм в рая.


снимка от Стефан
Бях толкова опиянена от красотата, че на ключовото място, където трябваше да внимаваме, тръгнах надясно вместо наляво. Явно магнетизмът на Башлийски чукар, чиято мощна снага се подаваше отвреме на време през мъглата, оказа своето въздействие. Достигнахме обширна поляна, на която има говедарник, в който може да се спи аварийно.
снимка от Стефан
След нея поехме още нагоре. Забелязахме и зимни маркировъчни стълбове. Като цяло посоката, която държахме, бе все дясно, което е необяснимо за мен, при положение, че Дончо ме бе инструктирал няколко пъти, че правилната посока е ляво. Имаше мъгла и това ни пречеше да видим нещата в нормална светлина. Аз усещах, че другите се уморяват все повече, но нямахме никакво време за почивка. Беше 17 ч когато разбрахме, че сме се отклонили от верния път.
На няколко крачки встрани от пътеката имаше много табели. Стефан предложи да ги погледне за всеки случай. Когато ги доближи, един глас в мъглата се провикна: „Вие ли сте групата от София ? Айде бее, Дончо от кога ви чака ! Само че не сте насам, насам е за Тевно ! Върнете се и пресечете реката !”
Бре, ами сега ? Какво Тевно ?!!
То било гласът на скиора, чийто следи срещахме надолу по пътеката.
Той си слизаше човека към Беговица.
Аз се окопитих, и направих кръгом. Избързах напред към реката. Там съзрях едно навесче, което си спомнях от идването ни по тези места преди години. Знаех, че това навесче е в подножието на хълм, който трябва да заобиколим, след което ще излезем на коларския път и след половин час сме в заслона. Лесно е да се каже, но на живо е малко по-различно. На това място снегът бе изключително дълбок. Не можех да открия пролуката, от където се заобикаля хълма, и реших да го изкачим. Това изцеди и последните сили на малката ни, но сплотена група. Беше доста трудно да драпам нагоре, още повече че не знаех къде точно ще излезем. Сериозни притеснения обаче нямах. Провирайки се между клони и клекове, успях да достигна „върха” на хълма, от където дочух рева на шейната. После я видях и започнах да махам с щеки и да се хиля малоумно. Дончо също ме видя. Извика: „Слизайте веднага !!!”.
Няма проблеми, слизаме, нали до сега се качвахме...
Другите идваха зад мен, предполагам с облекчение. На мен ми се подкосиха краката при мисълта за предстоящата среща с човек, когото не съм срещала отдавна. Човек, който значи нещо за мен. Преполагам, че и Санди се е чуствал така. Нямахме време да говорим. Чуствах се малко нещо гузна.
С всяка крачка сърцето ми биеше все по-силно, макар че слизах надолу.
Дончо стоеше там, на шейната, по здрач, облечен в червено, и не продумваше. Същите убийствено сини очи.
„Айде беее, деца, от кога трябваше да сте тука ?! Алоо, водачката, има някой за е**е ми се струва !”
После го прегърнах от сърце, радвах се, всичко вече беше наред.
„Хайде, който е най-уморен, да се качва на шейната !”
Натоварихме Поли и две раници и Дончо отпраши с мръсна газ.
Аз останах с мислите си. Здрач. Люшнало се море от дървета. Зелено. Бяло. Синьо. Направо ми се доплака.
Този завой на пътя, толкова добре познат, тия хълмове....
Те вървяха редом до нас, но те не знаеха....
Ние също не можехме да предположим какво ще ни причинят спомените.
Тогава аз реших, че ще пристъпя към това място с чисто сърце и душа и куха глава, празна от излишна информация. Blank page, както се казва. И ми олекна. Бях щастлива и доволна, че съм тук.

Празникът тепърва предстоеше.

Останалата част от вечерта:

Нямах търпение да открехна вратата на заслона. По телефона Дончо беше казал, че двама души са се качили преди нас със снегоходки и са „пробили” пъртина; исках да видя кои са. Мислех си, че са някакви „форумци”, те пък се оказаха местни. Според мен бяха стабилно почерпени още при пристигането ни. Не ми се сториха никак симпатични.
През по-голямата част от вечерта Дончо си седеше на леглото в ъгъла до радиостанцията – както в доброто старо време. Това си е неговото място. Ние пък се разположихме до печката. Оформихме два лагера, които така и не се обединиха до края. Наизвадихме вино, храна и веднага щом се преоблякохме, се нахвърлихме лакомо на кюфетата, яйцата, боба, сиренцата и тнт и тнт...Бяхме поизморени, на мен лично ми се затваряха очите, все пак бях станала в 5 часа сутринта, което не ми се случва всеки ден. Но за всяка болка си има лек – ударна доза нескафе с шоколад. И вече бях като нов човек !
Запразнувахме мощно с чести наздравици. Дончо слезе до Попина лъка с шейната да докара подкрепление – един мечоподобен младеж със звучното прозвище „Шерифа”. Вторият беше „Доктора” (оказа се, че е ветеринарен лекар), а на третия така и не му разбрах заглавието. Този Доктора беше много нагъл и постоянно зяпаше женската част от нашата компания. Честно казано, на мен това ми действаше доста изнервящо, но реших да не му обръщам внимание, за да не усложнявам обстановката.
Като си поотпочинахме и се аклиматизирахме, решихме да запалим печката в бунгало номер 6. Там щяхме, незнайно как, да спим всички. Дончо ни предупреди да внимаваме с огъня, защото през лятото един заспал и се подпалил, та се наложило после да го карат в Бърза помощ. Джизъс !
Вечерта напредваше неусетно и аз реших да извадя скритото оръжие, бисквитената торта. Тя се порадва на голям успех и както и следващия път, когато носех такава, аз почти не успях да я опитам. Деца, какво да ги правиш...
По случай Деня на Флюбените стопаните ни раздадоха презервативи – които ние така и не използвахме, защото нямахме сили за това. Е, някои може и да си ги използвали, ако има такива, моля да се обадят.

Около час и половина след полунощ обстановката рязко се влоши. На хоризонта на тясното ни музикално пространство се появиха градоносни чалга облаци. След няколко отчаяни опита да се преборим с тая напаст, решихме, че по-умният отстъпва и един по един се изнизахме към мястото, отредено за сън. Бяхме като в дядовата ръкавичка, или не, по правилно е да се каже - в Дончовата гъбка ! Милата, едвам ни побра. (бел. авт. – „гъбката” представлява паянтово бунгало с ламаринен покрив, оцветен в червено, на бели точки. Голяма е...хм...колко да е голяма, метър на метър. Има легло, шкафче и печка. Двама души едвам се завъртат в нея, камо ли 5). Но пред алтернативата да се разделим и двама от нас да правят компания на пияните санданчани, мисля, че бяхме готови на всичко.
Натръшкахме се кой където намери. По-тежките случаи – на леглото, останалите по земята. Няма и 2 минути откак бяхме легнали, и гъбката взе да се тресе от мощно хъркане, направо щяха да й паднат точките. По-нежните в музикално отношение уши биха доловили няколко гами, предоплагам. Аз и другарчето по шалте лежахме омаяни от виртуозното изпълнение. Имаше стресиращи фактори, обаче, които ни пречеха да се насладим напълно на чудната нощ:
Сценарий номер едно:
- Ще падне ли Поли най-накрая от леглото върху Стефан, който спеше непосредствено до първото с глава към краката й и комай изяде доста къчове до сутринта ?
- Ако той се премести, ще бутне ли печката в бързината, която пък ще падне върху мен и тнт...по веригата.
Сценарий номер две:
- Ако на някой му се доповръща от огромните количества и различни видове погълнато вино, ще успее ли да стигне до вратата без да прегази Санди, който сладко сладко си спеше на течение или ще разчита на единственият възможен в момента изход – малкото прозорче с изглед към вр. Синаница ? Ами ако повръщащите получат синхронно вдъхновение ?...
И така в игри и закачки мина нощта. От хъркането пода на бунгалото почти вибрираше. Какво ти спане !


(следва продължение)

Размисли след Пирин

Планината никога не е враждебна, само твоя страх я прави такава.
Миналото и спомените не означават нищо, има само „тук” и „сега”.
Хората, които мислиш за близки, могат да се окажат „чужденци”, а ония, които подценяваш и игнорираш, да са по-близки до теб, отколкото си мислил.
Любовта не може да бъде любов без хармония.
Хармонията трябва да я търсим навсякъде, а не да разрушаваме себе си и сввета около нас.
Мощните пирински гори, в чиито прегръдки тишината е застинала, са едни от малкото оцелели в тази планина.
Времето е спряло горе, всички часовници показват различен час, но стрелките не помръдват.
Ако се замисля за времето, за годините, за младостта, стомаха ми започва да се свива.
Гледам напред, макар навсякъде около мен да е мрак и мъгла.
Гледам нагоре и знам, че някъде натам са върховете, усещам присъствието им като невидима сянка над себе си.
Пирин е суров. Пирин е студен. Пирин ни целува с леден дъх. Белотата ни ослепява.
Едно отдавна забравено чуство на екстаз се заражда в мен. Искам да крещя. Крещя. Няма кой да ме спре. Няма кой да ми каже: „Стига !”.
Величието и студенината на тая планина ми вдъхват сили, и аз вървя, без да усещам умора.
Тя може да ни изцеди, тя може да ни съкруши, тя може да ни смаже...Но не сега...не сега.

Февруарски дъжд

Тихичко вън дъждецът ръми,
кал се надига,
бълбукат порои,
сипе се дъжд,
над студени стени,
мрачна земя,
без мечти,
без герои.

Тъмен е тоя зловещ лабиринт.
Улични лампи:
кому ли са нужни...
Ъгъл след ъгъл,
завой след завой;
сам съм –
и всяка посока е чужда.

Дали ще се върнат прекрасните дни
На снежни милувки
От снежни човеци
Дави се нашия свят призори
От дъжд неочакван
От дъжд безконечен

Намерих го аз
Във канавка една...

It's oh, so Тъжа !

Отдавна ми беше мерак да отида на „Тъжа” – още откак разбрах, че Чочо се е преместил (или са го преместили) там. А какъв по-подходящ сезон от зимата ?
2-ри февруари, Петльовден, беше нарочно избран от мен ден – мислех си, дали пък мъжкия карнавал със закачки, удряне на печати и шутове по задниците, не се е пренесъл от „Рай” на „Тъжа”, че най-после да присъствам и да му се полюбувам ?
Събрах набързо група ентусиасти, вдъхновени от идеята да прекарат уикенда сред природата, но без много да си дават зор. Обещах им лек (6 часов) преход и омайни красоти. Разбира се, и домашно винце. Не ми беше нужно много време да ги убедя.
Звъннах за всеки случай на Чочо, за да предупредя, че сме се запътили къмто него, оказа се, че той не бил на Балкана, или поне не на този, а карал ски в Родопите. Малко ми се поразвали настроението, но после си казах, какво пък толкоз, и се заех с приготовления. Мисълта, че трябва да ставаме в 5 сутринта за да хванем влака за Калофер, тотално ме отвращаваше, да не говорим, че след това трябваше да стопираме до село Тъжа, защото няма обществен транспорт до там. Ето защо, когато се отвори възможност да пътуваме с кола, не бях на себе си от щастие – мразя да ставам рано, мразя до дъното на душата си ! Изобщо не ми пука за неписаните правила на планинарството – че в планината се тръгва рано при изгрев слънце; рано при изгрев слънце се ляга. Е, може би затова често замръквам по пътечка сред горичка – и се радвам, че досега не ме е срещнала стръвничка.
Събрахме се в събота сутринта, спали – недоспали, позапознахме се – че някои не
се познаваха помежду си, и потеглихме по магистрала „Тракия”. Мъглата скоро ни погълна – и не ни изплю цели два дни.
В Тъжа пристигнахме по обяд, паркирахме колите на сигурно място, тоест, пред последната къща на селото, нарамихме раниците, и защрапахме в калта. photo: by Blagoff
Да, калта – сняг нямаше, поне не и в ниското. Подминахме няколко мършави крави, излезли на паша, и двама възрастни туристи, които ни посъветваха да не ходим към хижа „Тъжа”, защото е много далече, а да останем на „Триглав”. Не знам защо, но винаги като тръгнеш нанякъде, все ще се намери някой да те посъветва да не ходиш там, или пък някой ще ти каже, че „ти знаеш ли къде е това, дето си тръгнал !” и че „няма да стигнеш”. Аман от доброжелатели !
До хижа „Тъжа” се върви първо по пряка пътека, после по коларски път. Денивелацията е около 1000 м, преодолява се за около 5 часа. С група – повече. Колкото по-голяма, толкова повече. Добре, че имаше мъгла да не се зазяпват колегите много – много, че кой знае в колко щяхме да пристигнем.

Ако избързаш малко напред и се спреш, ще разбереш, че покрай теб цари перфектна тишина. Ни шум, ни звук – нищо не я нарушава. Може би е заради мъглата, може би е заради снега – но това е най-тихата гора, в която някога съм попадала. Това е тишината в абсолютната й стойност. Нищо не се променя, нищо не се отмества, клоните не мърдат, няма и листа...Местят се само стрелките на часовника. След бариерата на парк „Централен Балкан” първите човешки стъпки са наши. Времето е спряло. Бавно се стъмва. Бавно гората се омотава във воал от здрач. Шеметни пропасти, надвиснали скали, лед: всичко това е около нас. Стара планина винаги има какво ново да ти поднесе, с какво да те омае. Красотата дълбае в теб. В душата ти. Тишината дълбае в теб. В мозъка ти. Колко дълъг е този дълъг път ! Той свързва селата Тъжа и Острец. За момент си представям, че е някъде 17 или 18 век и ние сме пътници, търговци, керван, който се опитва да премине планината. Не отиваме в хижата, а трябва да пресечем билото през зимата през най-високия от проходите на Балкана.
.....
Колкото по-навътре в дебрите на планината отиваме, толкова повече потъвам в мислите си. А може би точно за това съм тук ? ...Завой след завой, хълм след хълм. Багажът тежи. Не му се вижда края. Винаги има момент на умора и момент, в който съзнанието преодолява умората. Това е волята. Тогава с нови сили продължаваш напред, все едно че нищо не е било. Там някъде, след бариерата на парк „Централен Балкан”, докато мъглата те оплита, а тишината те оглушава, се пробуждаш и започваш да усещаш света с чисти сетива, чисти като девствения сняг под краката ти, който те кара да крещиш от радост.
Радост, радост,
настъпващата нощ е радост,
гъстата гора е радост, пръхкавият сняг е радост,
реката, която се вие ли вие - като мелодия - е радост. Хълмовете се отварят, знам, че скоро реката ще ни изведе от тясната клисура.

Пристигаме по тъмно в местността „Смесите” – обширна поляна в сърцето на Стара планина. Тук реката тече бавно, спокойно, на широко. По поляната са пръснати няколко постройки, в една от тях може да се преспи. В мъглата прозорчетата й са едва различими. Напомня ми къщичката на баба Яга. Призрачно и злокобно е. Спътниците ми са уморени, краката им са мокри. Време е вече да стигнем до хижата, а тя е на половин час път от тук. Според мен трябва да вървим от дясната страна на реката. Според gps – а, от лявата. Доверявам се на машинката, въпреки, че според нея и луната е зад гърба ни, а я виждам право пред себе си. Сияние. Изплува от мъглата. Газим девствения сняг в тиха мразовита нощ. Вървим в нишка един зад друг – така, както бих искала да вървим през целия път – стегнато и дисциплинирано – но имам ли право да го искам ? Разделили сме челниците си равномерно – на двама души се пада по един. Мъглата, която ни сподиря цял ден, е поуморила сетивата ни. Изведнъж полъх на вятъра открива къс чисто небе – и светлина пред нас. Чудим се – дали това са челници на хора, с които ще се разминем ? Не мърдат. Значи може би са габарити на кола ? Но са три ! Е, значи най-после, това са прозорците на хижа „Тъжа”, кацнала над хълма зад нас. В тая мъгла можеше да се блъснем в нея без да я видим.

В хижата няма никого – освен Румен, който замества Чочо, и Киро Копара, стар наш познайник. Седят си кротко и си хортуват. Каква е изненадата им когато звънчето, окачено над вратата, закачливо дрънва и започваме да влизаме един подир друг, премръзнали и гладни !
Настава суматоха, събуват се обувки и чорапи, наливат се чайове, вадят се провизии от раниците...Уж малко хора, а толкова разхвърляно ! Разпростираме се из цялата столова. Нататък е ясно: почерпка след обилна вечеря и сладка раздумка с приятели досред нощ.
Хубаво е, когато никой не те очаква, но те посрещат, сякаш си си у дома. Румен казва, че от седмица и повече никой не е минавал от тук. РазТЪЖил се е за хора. Иначе са си само той и котарака. Отвън в студа дреме карачанката Петра, вързана с дебел синджир. Преди време се самоотлъчила и я намерили чак край Ботев.

Ееех, оставете ме в тоя свят на сняг и мъгли, но без да ме връзвате,
оставете ме в тоя свят на заскрежени клони: сутрин от злато, денем – от разтопено сребро:
оставете ме тук, без обхват, без пътека, само не ме оставяйте без приятели, тук, в планината !
Хълмовете прииждат, сякаш вълна след вълна, слънцето ме ослепява, облаците ме поглъщат, далеч нагоре се губят коловете на зимната маркировка...
ТЪЖА е свят на границата – между гората и небето, между потайните долчинки и волното било,
между това, което представляваме там, долу и дивата същност, която ни зове да останем и да вървим, да вървим, да вървим...Скитници през времето, никога няма да се спрем.
Разбирам я Петра...

На сутринта, когато алармата на часовника иззвънява в 7.30 ч, мъглата е толкова гъста, че ме отказва от всякакви мераци за ходене до вр. Ботев. Обръщам се на другата страна и сладко заспивам. Само два часа по-късно, но наистина вече е късно за върха, отварям вратата на хижата и попадам в друго измерение:


Спътниците ми се размърдват в легълцата си, стават и те, един по един, и започва неистово снимане на гледки. Бърза закуска – и поемаме към вр. Марагидик, докато все още има пролука за нас в мъглата.

Photo: by Blagoff



Снегът не е дълбок и в началото вървим сравнително леко (говоря за онези, които снощи не са прекалили с винцето). На склона на Марагидик обаче усещаме ледена кора под пласт нов сняг и се радваме, че не е опасно стръмно, тъй като не разполагаме с необходимите сечива.
photo: by Blagoff



Гледката, която се разкрива с всяка следваща крачка, е зашеметяваща. Спътниците ни имат честта да зърнат Ботев и Северния Джендем в цялата им зимна прелест за пръв път през живота си.





Най-отпред, без фотоапарат, който да го бави, върви Киро Копара. Предупредил ни е да внимаваме за козирки. Ето тук се спря и се развика, че е видял диви кози:
photo: by Blagoff


Тичам с всички сили да ги зърна, но когато стигам горе...




Оставам без дъх !

Сърцето ми остана в Барселона



Седях на плажа и гледах как самолетите се снижават и издигат на фона на красивото ноемврийско небе. Минават пред мен в далечината, после правят плах завой над пристанището и бляскавата светлина на залеза ги поглъща. Тихо е. Палмите по крайбрежната улица не се полюшват. Чувам как палубите на лодките се удрят една в друга и вълните припляскват. Приглушена мелодия на саксофон изпровожда слънцето преди да се скрие зад хълма. Пейзаж на 3000 км от дома, в който всеки елемент е точно на мястото си, подреден така, както сякаш аз съм го редила. Аз съм там, потъвам в безвремието, безделник, скитащ по улиците, който пие кафе от автоматите и ходи до тоалетна в бензиностанцията. Посядам на пейка, когато се уморя и слушам гласа на Барселона. Веднъж, когато поседнах така, при мен дойде един мароканец и ми подари ябълка. Друг път вятърът разрошваше косите ми и аз дори не се стремях да ги оправя. Където и да отидех, каквото и да направех, всяко кътче и късче от този град ми доставяше удоволствие. Потъвах в съзерцание на графитите и се запечатвах в тях. Гледах разписанието по спирките на автобусите и се мъчех да го запомня. Наблюдавах лицата и прическите на хората, а също и безкрайния поток от велосипеди. Влизах в супермаркетите и бакалиите, дори когато не бях гладна. Не исках да бъда турист. Не се чуствах като чужденец. Спомнях си първото си докосване до Испания, нежно и прелъстително. Мадрид през октомври. Сама. Тогава за пръв път слънцето на Испания ме погали и аз разбрах, че я обожавам. Това е чуство, което никой не може да ти отнеме. Свобода и лъчезарност, която никога няма да постигнеш.


А ето ме сега в Барселона.
Любима моя с мирис на море и вино. Сладкиши дебнат по витрините на магазинчетата в латинския квартал. Там стените на сградите почти се допират една до друга.
Те са грапави и студени дори и в топъл слънчев ден. По ъглите мирише на пикня. Водовъртеж от хора пъпли по спиралата, наречена улична мрежа. Струва ми се, че вече съм срещала всички тях поне веднъж.

Барселона може да те изтощи. Барселона може да изцеди силите ти и да те накара да грохнеш. Тя те вдъхновява миг след миг със своите звуци и миризми и упоен ти вървиш без да знаеш накъде. Следвай маршрута на магьосника и се опитай да го откриеш. Той наднича зад всеки ъгъл, но е неуловим. А ти сякаш оставяш след себе си линия, като охлювче, по която той може винаги да те открие къде се намираш и да те омагъоса още веднъж.


Морето се отваря като прегръдка. Зеленото е ... просто толкова зелено ! Цветовете са наситени, може би тук някъде има особен източник на светлина. Вътрешна светлина, която оцветява света около теб. Тук всичко е цветно дори когато е мрачно.
Сутрин слънцето се крие в мъгла и така е поне до 11-12 часа, когато то се пробужда, защото не бърза за никъде, пелената се вдига, силуети изникват, очертания изплуват, някой рисува света бавно и щастливо, Барселона се пробужда истински чак към 13 ч, какво по-хубаво от това за един мързеливец и безделник като мен ?

Живеем в уютен хостел на „Тахиграф Гарига”, на две пресечки от станцията на метрото, „червената линия”.
Там всички линии си имат цвят - така е много по-лесно да се ориентираш. Имаме си собствен ключ „от дома”. Сградата е изцяло на наше разположение, отвреме на време се появява Джак, домакина, колкото да изпие по една сангрия с нас, и после пак си отива. Имаме си кухня и хол с телевизор и много удобен диван. Чак да не ти се става. Ако разполагахме с повече време, със сигурност щях да се излежавам с часове, защото безделието започва все повече да ми харесва.
Още преди да тръгна за Барселона си обещах, че няма да правя планове и разчети за деня. Забележителностите и музеите не са това, кето ме интересува. Саграда Фамилия е удивителният символ на града, но дори и тя не може да задържи вниманието ми за повече от 5 минути.


Предметите и детайлите са важни:
тъмни ъгли и неочаквани пресечки, по които завивам;
книгата, в чиито страници надзъртам през чуждо рамо;

прическите и облеклото на минувачите; момента, в който запалват уличните лампи; непознатите растения по улиците, Улиците, УЛИЦИТЕ !!!

Барселона е Улицата, цветна и жива,
говор, движение, пластичност,



свят, в който потъваш, намираш портмоне на паважа, купуваш си хашиш с намерените пари, и много бира от пакистанците...Фъстъци, покрити с прах по рафтовете на съмнителни магазинчета, в които ни оглеждат подозрително. А статуята на Христофор Колумб сочи – натам !
Мирише на тлъсти дюнери и гадно кафе. На здрач омаен джаз ни омагьосва, и полицейски сирени вият в тесни сокаци; негрите, поне 10 на брой, абсолютно еднакви, стоят неподвижно с вързопи пред краката си – продават чанти и всевъзможни боклуци, прибират се, уморени, кой знае къде отиват...


В бакалията водката е по-евтина от кашкавала, при все това дебела продавачка отключва витрината, в която я държат - с подобаваща положението сериозност- и тържествено ми я подава. Аз още по-тържествено я изпивам с холандците, с които се запознах в хостела – преди те да отпътуват с метрото и Джак към Рамблата – Ларгото, където се намират всички барове и народа купонясва.

А ето го задния вход на фабриката, оцветен в луминесцентна светлина, и през него се изнизват един по един работниците от смяната; ето ги червените тухли с черен от сажди оттенък; ето ги автосервизите с каналите и оцапаните с масло работници; ето ги светлите офиси; спирката на автобуса; бледите пътници; строителните площадки; крайните квартали...


Торе Агбар, захвърлен в нищото цветен вибратор, който туристите неистово снимат, защото преливащите цветове по повърхността му, под която работят хора, карат съзнанието да откача и фантазира всевъзможни неща. Шантава феереия от цветове, блудкава сензация за фотографите. За мен си лъскав член, пробождащ нощното небе, а архитекта ти е извратен и има нужда да поседне на върха ти, но НЕ МОЖЕ.

Барселона, защо те обичам, дори не те познавам и заедно сме с теб за първи път...

Но когато заставам на хълма в парка на Гауди и наблюдавам как кварталите ти засияват един по един докато някой хрупа ябълка до мен небрежно; докато други правят вечерния си джогинг в мрака; когато се скитам с парченце пица с дъх на чесън в ръка – аз ще се чуствам като у дома и ще мечтая наистина да беше мой дом...Да посядам на каменните ти стълби, мила моя и да те милвам с мислите си, но уви, не би !