Животът е безкрайно пътуване...към себе си

It's oh, so Тъжа !

Отдавна ми беше мерак да отида на „Тъжа” – още откак разбрах, че Чочо се е преместил (или са го преместили) там. А какъв по-подходящ сезон от зимата ?
2-ри февруари, Петльовден, беше нарочно избран от мен ден – мислех си, дали пък мъжкия карнавал със закачки, удряне на печати и шутове по задниците, не се е пренесъл от „Рай” на „Тъжа”, че най-после да присъствам и да му се полюбувам ?
Събрах набързо група ентусиасти, вдъхновени от идеята да прекарат уикенда сред природата, но без много да си дават зор. Обещах им лек (6 часов) преход и омайни красоти. Разбира се, и домашно винце. Не ми беше нужно много време да ги убедя.
Звъннах за всеки случай на Чочо, за да предупредя, че сме се запътили къмто него, оказа се, че той не бил на Балкана, или поне не на този, а карал ски в Родопите. Малко ми се поразвали настроението, но после си казах, какво пък толкоз, и се заех с приготовления. Мисълта, че трябва да ставаме в 5 сутринта за да хванем влака за Калофер, тотално ме отвращаваше, да не говорим, че след това трябваше да стопираме до село Тъжа, защото няма обществен транспорт до там. Ето защо, когато се отвори възможност да пътуваме с кола, не бях на себе си от щастие – мразя да ставам рано, мразя до дъното на душата си ! Изобщо не ми пука за неписаните правила на планинарството – че в планината се тръгва рано при изгрев слънце; рано при изгрев слънце се ляга. Е, може би затова често замръквам по пътечка сред горичка – и се радвам, че досега не ме е срещнала стръвничка.
Събрахме се в събота сутринта, спали – недоспали, позапознахме се – че някои не
се познаваха помежду си, и потеглихме по магистрала „Тракия”. Мъглата скоро ни погълна – и не ни изплю цели два дни.
В Тъжа пристигнахме по обяд, паркирахме колите на сигурно място, тоест, пред последната къща на селото, нарамихме раниците, и защрапахме в калта. photo: by Blagoff
Да, калта – сняг нямаше, поне не и в ниското. Подминахме няколко мършави крави, излезли на паша, и двама възрастни туристи, които ни посъветваха да не ходим към хижа „Тъжа”, защото е много далече, а да останем на „Триглав”. Не знам защо, но винаги като тръгнеш нанякъде, все ще се намери някой да те посъветва да не ходиш там, или пък някой ще ти каже, че „ти знаеш ли къде е това, дето си тръгнал !” и че „няма да стигнеш”. Аман от доброжелатели !
До хижа „Тъжа” се върви първо по пряка пътека, после по коларски път. Денивелацията е около 1000 м, преодолява се за около 5 часа. С група – повече. Колкото по-голяма, толкова повече. Добре, че имаше мъгла да не се зазяпват колегите много – много, че кой знае в колко щяхме да пристигнем.

Ако избързаш малко напред и се спреш, ще разбереш, че покрай теб цари перфектна тишина. Ни шум, ни звук – нищо не я нарушава. Може би е заради мъглата, може би е заради снега – но това е най-тихата гора, в която някога съм попадала. Това е тишината в абсолютната й стойност. Нищо не се променя, нищо не се отмества, клоните не мърдат, няма и листа...Местят се само стрелките на часовника. След бариерата на парк „Централен Балкан” първите човешки стъпки са наши. Времето е спряло. Бавно се стъмва. Бавно гората се омотава във воал от здрач. Шеметни пропасти, надвиснали скали, лед: всичко това е около нас. Стара планина винаги има какво ново да ти поднесе, с какво да те омае. Красотата дълбае в теб. В душата ти. Тишината дълбае в теб. В мозъка ти. Колко дълъг е този дълъг път ! Той свързва селата Тъжа и Острец. За момент си представям, че е някъде 17 или 18 век и ние сме пътници, търговци, керван, който се опитва да премине планината. Не отиваме в хижата, а трябва да пресечем билото през зимата през най-високия от проходите на Балкана.
.....
Колкото по-навътре в дебрите на планината отиваме, толкова повече потъвам в мислите си. А може би точно за това съм тук ? ...Завой след завой, хълм след хълм. Багажът тежи. Не му се вижда края. Винаги има момент на умора и момент, в който съзнанието преодолява умората. Това е волята. Тогава с нови сили продължаваш напред, все едно че нищо не е било. Там някъде, след бариерата на парк „Централен Балкан”, докато мъглата те оплита, а тишината те оглушава, се пробуждаш и започваш да усещаш света с чисти сетива, чисти като девствения сняг под краката ти, който те кара да крещиш от радост.
Радост, радост,
настъпващата нощ е радост,
гъстата гора е радост, пръхкавият сняг е радост,
реката, която се вие ли вие - като мелодия - е радост. Хълмовете се отварят, знам, че скоро реката ще ни изведе от тясната клисура.

Пристигаме по тъмно в местността „Смесите” – обширна поляна в сърцето на Стара планина. Тук реката тече бавно, спокойно, на широко. По поляната са пръснати няколко постройки, в една от тях може да се преспи. В мъглата прозорчетата й са едва различими. Напомня ми къщичката на баба Яга. Призрачно и злокобно е. Спътниците ми са уморени, краката им са мокри. Време е вече да стигнем до хижата, а тя е на половин час път от тук. Според мен трябва да вървим от дясната страна на реката. Според gps – а, от лявата. Доверявам се на машинката, въпреки, че според нея и луната е зад гърба ни, а я виждам право пред себе си. Сияние. Изплува от мъглата. Газим девствения сняг в тиха мразовита нощ. Вървим в нишка един зад друг – така, както бих искала да вървим през целия път – стегнато и дисциплинирано – но имам ли право да го искам ? Разделили сме челниците си равномерно – на двама души се пада по един. Мъглата, която ни сподиря цял ден, е поуморила сетивата ни. Изведнъж полъх на вятъра открива къс чисто небе – и светлина пред нас. Чудим се – дали това са челници на хора, с които ще се разминем ? Не мърдат. Значи може би са габарити на кола ? Но са три ! Е, значи най-после, това са прозорците на хижа „Тъжа”, кацнала над хълма зад нас. В тая мъгла можеше да се блъснем в нея без да я видим.

В хижата няма никого – освен Румен, който замества Чочо, и Киро Копара, стар наш познайник. Седят си кротко и си хортуват. Каква е изненадата им когато звънчето, окачено над вратата, закачливо дрънва и започваме да влизаме един подир друг, премръзнали и гладни !
Настава суматоха, събуват се обувки и чорапи, наливат се чайове, вадят се провизии от раниците...Уж малко хора, а толкова разхвърляно ! Разпростираме се из цялата столова. Нататък е ясно: почерпка след обилна вечеря и сладка раздумка с приятели досред нощ.
Хубаво е, когато никой не те очаква, но те посрещат, сякаш си си у дома. Румен казва, че от седмица и повече никой не е минавал от тук. РазТЪЖил се е за хора. Иначе са си само той и котарака. Отвън в студа дреме карачанката Петра, вързана с дебел синджир. Преди време се самоотлъчила и я намерили чак край Ботев.

Ееех, оставете ме в тоя свят на сняг и мъгли, но без да ме връзвате,
оставете ме в тоя свят на заскрежени клони: сутрин от злато, денем – от разтопено сребро:
оставете ме тук, без обхват, без пътека, само не ме оставяйте без приятели, тук, в планината !
Хълмовете прииждат, сякаш вълна след вълна, слънцето ме ослепява, облаците ме поглъщат, далеч нагоре се губят коловете на зимната маркировка...
ТЪЖА е свят на границата – между гората и небето, между потайните долчинки и волното било,
между това, което представляваме там, долу и дивата същност, която ни зове да останем и да вървим, да вървим, да вървим...Скитници през времето, никога няма да се спрем.
Разбирам я Петра...

На сутринта, когато алармата на часовника иззвънява в 7.30 ч, мъглата е толкова гъста, че ме отказва от всякакви мераци за ходене до вр. Ботев. Обръщам се на другата страна и сладко заспивам. Само два часа по-късно, но наистина вече е късно за върха, отварям вратата на хижата и попадам в друго измерение:


Спътниците ми се размърдват в легълцата си, стават и те, един по един, и започва неистово снимане на гледки. Бърза закуска – и поемаме към вр. Марагидик, докато все още има пролука за нас в мъглата.

Photo: by Blagoff



Снегът не е дълбок и в началото вървим сравнително леко (говоря за онези, които снощи не са прекалили с винцето). На склона на Марагидик обаче усещаме ледена кора под пласт нов сняг и се радваме, че не е опасно стръмно, тъй като не разполагаме с необходимите сечива.
photo: by Blagoff



Гледката, която се разкрива с всяка следваща крачка, е зашеметяваща. Спътниците ни имат честта да зърнат Ботев и Северния Джендем в цялата им зимна прелест за пръв път през живота си.





Най-отпред, без фотоапарат, който да го бави, върви Киро Копара. Предупредил ни е да внимаваме за козирки. Ето тук се спря и се развика, че е видял диви кози:
photo: by Blagoff


Тичам с всички сили да ги зърна, но когато стигам горе...




Оставам без дъх !

Няма коментари: