Трима от групата се натовариха в автомобил, а ние с бате Сашо - този път не можахме да се измъкнем от ранното ставане за влака в 7 - се накачулихме сънени в горещите като ад вагони. Уговорката беше да се чакаме на гарата в Сандански и после да поемем заедно към небезизввестната Попина лъка. От там започваше нашия път нагоре.
Нашето пътуване, естествено, беше кошмарно. Няма какво да го описвам. Свежия Пирински въздух ни помогна бързо да се съвземем, да натоварим багажа и душа да ни е яка ! Въпреки, че хванахме най-ранният влак, времето беше напреднало. Тръгването беше към 13 ч, доста късно като за преход през зимата, така че нямаше време за размотаване. Имахме известни колебания дали да минем по коларския път или по пряката пътека. Чухме се с Дончо по телефона и той ни посъветва да минем „по прякото”, щом сме със снегоходки, като бъдем особено внимателни в участъка след гората, при пресичането на реката, и следваме следите на моторната шейна.
Ето ни, крачим бодро по покрития с лед бетонен път, който отвежда към водослива на р. Башлийца и р. Мозговица.
снимка от БлаговДо там са около 5 км, те могат да бъдат изминати с кола с висока проходимост за да се спести около час. С такава обаче ние не разполагахме.
Величествените гори, едни от малкото недокоснати гори в Пирин, се извисяваха от двете ни страни и вдъхновена от тях аз не усетих кога стигнахме до началото на пътеката. Там направихме кратка почивка и си плюхме на петите.
снимка от БлаговНаклонът на това място не е малък, а и раниците тежаха, така че скоро се запотихме. Аз не устисках и сложих снегоходките при първия удобен случай – просто не ми се искаше да мъкна и тях отгоре !
снимка от БлаговУспях да убедя спътниците си и те да сложат техните. Беше им сефте и в началото бая се озориха, особено докато пресичахме едно поточе. Бая псувни отнесе милото, че и аз покрай него (наум). Е, аз пък се забавлявах като ги гледам как се клатушкат като пияни патета, така че бяхме квит.
Вървяхме, вървяхме, но явно нещата не бяха добре преценени, защото още неизлезли от горския пояс, спътниците ми взеха да плезят езици.
Преразпределихме багажа, забавихме темпото. Междувремено, снегът ставаше все по-дълбок. Това затрудняваше още повече вървенето. Аз лично не усещах никаква умора и вървях напред, наслаждавайки се на кристалната тишина и ослепителната белота. Имах чуството, че съм в рая.
снимка от СтефанБях толкова опиянена от красотата, че на ключовото място, където трябваше да внимаваме, тръгнах надясно вместо наляво. Явно магнетизмът на Башлийски чукар, чиято мощна снага се подаваше отвреме на време през мъглата, оказа своето въздействие. Достигнахме обширна поляна, на която има говедарник, в който може да се спи аварийно.
снимка от СтефанСлед нея поехме още нагоре. Забелязахме и зимни маркировъчни стълбове. Като цяло посоката, която държахме, бе все дясно, което е необяснимо за мен, при положение, че Дончо ме бе инструктирал няколко пъти, че правилната посока е ляво. Имаше мъгла и това ни пречеше да видим нещата в нормална светлина. Аз усещах, че другите се уморяват все повече, но нямахме никакво време за почивка. Беше 17 ч когато разбрахме, че сме се отклонили от верния път.
На няколко крачки встрани от пътеката имаше много табели. Стефан предложи да ги погледне за всеки случай. Когато ги доближи, един глас в мъглата се провикна: „Вие ли сте групата от София ? Айде бее, Дончо от кога ви чака ! Само че не сте насам, насам е за Тевно ! Върнете се и пресечете реката !”
Бре, ами сега ? Какво Тевно ?!!
То било гласът на скиора, чийто следи срещахме надолу по пътеката.
Той си слизаше човека към Беговица.
Аз се окопитих, и направих кръгом. Избързах напред към реката. Там съзрях едно навесче, което си спомнях от идването ни по тези места преди години. Знаех, че това навесче е в подножието на хълм, който трябва да заобиколим, след което ще излезем на коларския път и след половин час сме в заслона. Лесно е да се каже, но на живо е малко по-различно. На това място снегът бе изключително дълбок. Не можех да открия пролуката, от където се заобикаля хълма, и реших да го изкачим. Това изцеди и последните сили на малката ни, но сплотена група. Беше доста трудно да драпам нагоре, още повече че не знаех къде точно ще излезем. Сериозни притеснения обаче нямах. Провирайки се между клони и клекове, успях да достигна „върха” на хълма, от където дочух рева на шейната. После я видях и започнах да махам с щеки и да се хиля малоумно. Дончо също ме видя. Извика: „Слизайте веднага !!!”.
Няма проблеми, слизаме, нали до сега се качвахме...
Другите идваха зад мен, предполагам с облекчение. На мен ми се подкосиха краката при мисълта за предстоящата среща с човек, когото не съм срещала отдавна. Човек, който значи нещо за мен. Преполагам, че и Санди се е чуствал така. Нямахме време да говорим. Чуствах се малко нещо гузна.
С всяка крачка сърцето ми биеше все по-силно, макар че слизах надолу.
Дончо стоеше там, на шейната, по здрач, облечен в червено, и не продумваше. Същите убийствено сини очи.
„Айде беее, деца, от кога трябваше да сте тука ?! Алоо, водачката, има някой за е**е ми се струва !”
После го прегърнах от сърце, радвах се, всичко вече беше наред.
„Хайде, който е най-уморен, да се качва на шейната !”
Натоварихме Поли и две раници и Дончо отпраши с мръсна газ.
Аз останах с мислите си. Здрач. Люшнало се море от дървета. Зелено. Бяло. Синьо. Направо ми се доплака.
Този завой на пътя, толкова добре познат, тия хълмове....
Те вървяха редом до нас, но те не знаеха....
Ние също не можехме да предположим какво ще ни причинят спомените.
Тогава аз реших, че ще пристъпя към това място с чисто сърце и душа и куха глава, празна от излишна информация. Blank page, както се казва. И ми олекна. Бях щастлива и доволна, че съм тук.
Празникът тепърва предстоеше.
Останалата част от вечерта:
Нямах търпение да открехна вратата на заслона. По телефона Дончо беше казал, че двама души са се качили преди нас със снегоходки и са „пробили” пъртина; исках да видя кои са. Мислех си, че са някакви „форумци”, те пък се оказаха местни. Според мен бяха стабилно почерпени още при пристигането ни. Не ми се сториха никак симпатични.
През по-голямата част от вечерта Дончо си седеше на леглото в ъгъла до радиостанцията – както в доброто старо време. Това си е неговото място. Ние пък се разположихме до печката. Оформихме два лагера, които така и не се обединиха до края. Наизвадихме вино, храна и веднага щом се преоблякохме, се нахвърлихме лакомо на кюфетата, яйцата, боба, сиренцата и тнт и тнт...Бяхме поизморени, на мен лично ми се затваряха очите, все пак бях станала в 5 часа сутринта, което не ми се случва всеки ден. Но за всяка болка си има лек – ударна доза нескафе с шоколад. И вече бях като нов човек !
Запразнувахме мощно с чести наздравици. Дончо слезе до Попина лъка с шейната да докара подкрепление – един мечоподобен младеж със звучното прозвище „Шерифа”. Вторият беше „Доктора” (оказа се, че е ветеринарен лекар), а на третия така и не му разбрах заглавието. Този Доктора беше много нагъл и постоянно зяпаше женската част от нашата компания. Честно казано, на мен това ми действаше доста изнервящо, но реших да не му обръщам внимание, за да не усложнявам обстановката.
Като си поотпочинахме и се аклиматизирахме, решихме да запалим печката в бунгало номер 6. Там щяхме, незнайно как, да спим всички. Дончо ни предупреди да внимаваме с огъня, защото през лятото един заспал и се подпалил, та се наложило после да го карат в Бърза помощ. Джизъс !
Вечерта напредваше неусетно и аз реших да извадя скритото оръжие, бисквитената торта. Тя се порадва на голям успех и както и следващия път, когато носех такава, аз почти не успях да я опитам. Деца, какво да ги правиш...
По случай Деня на Флюбените стопаните ни раздадоха презервативи – които ние така и не използвахме, защото нямахме сили за това. Е, някои може и да си ги използвали, ако има такива, моля да се обадят.
Около час и половина след полунощ обстановката рязко се влоши. На хоризонта на тясното ни музикално пространство се появиха градоносни чалга облаци. След няколко отчаяни опита да се преборим с тая напаст, решихме, че по-умният отстъпва и един по един се изнизахме към мястото, отредено за сън. Бяхме като в дядовата ръкавичка, или не, по правилно е да се каже - в Дончовата гъбка ! Милата, едвам ни побра. (бел. авт. – „гъбката” представлява паянтово бунгало с ламаринен покрив, оцветен в червено, на бели точки. Голяма е...хм...колко да е голяма, метър на метър. Има легло, шкафче и печка. Двама души едвам се завъртат в нея, камо ли 5). Но пред алтернативата да се разделим и двама от нас да правят компания на пияните санданчани, мисля, че бяхме готови на всичко.
Натръшкахме се кой където намери. По-тежките случаи – на леглото, останалите по земята. Няма и 2 минути откак бяхме легнали, и гъбката взе да се тресе от мощно хъркане, направо щяха да й паднат точките. По-нежните в музикално отношение уши биха доловили няколко гами, предоплагам. Аз и другарчето по шалте лежахме омаяни от виртуозното изпълнение. Имаше стресиращи фактори, обаче, които ни пречеха да се насладим напълно на чудната нощ:
Сценарий номер едно:
- Ще падне ли Поли най-накрая от леглото върху Стефан, който спеше непосредствено до първото с глава към краката й и комай изяде доста къчове до сутринта ?
- Ако той се премести, ще бутне ли печката в бързината, която пък ще падне върху мен и тнт...по веригата.
Сценарий номер две:
- Ако на някой му се доповръща от огромните количества и различни видове погълнато вино, ще успее ли да стигне до вратата без да прегази Санди, който сладко сладко си спеше на течение или ще разчита на единственият възможен в момента изход – малкото прозорче с изглед към вр. Синаница ? Ами ако повръщащите получат синхронно вдъхновение ?...
И така в игри и закачки мина нощта. От хъркането пода на бунгалото почти вибрираше. Какво ти спане !
(следва продължение)
Няма коментари:
Публикуване на коментар