Става
въпрос за едно ходене през миналия уикенд (12-13.10), за което най-после
намерих време да пиша. Откъм маршрут - нищо сензационно и необичайно (Трионите
са си класика), но магията на есенната планина и приятната компания превърнаха
тези два дни в незабравимо и вдъхновяващо преживяване, което ми се иска да
споделя…
Всичко
започна с една изненадваща покана за рожден ден на хижа "Чакър
войвода". Набързо сменихме плановете за скитане из Балкана и пренасочихме
всички сили и средства към Рила.
Присламчихме
Тони, която вече познавате от БАК, към нашата скромна дружина, и в събота по
обяд, след доволно поспиване, най-после отпътувахме към Боровец. Ако трябва да бъдем честни, поспиването беше
доволно само за нас двамата със Стефан, тъй като Тони «кацна» в Рила направо
след нощен «полет» от Балчик.
Програмата
за събитието беше разнообразна. Включваше задължителна спирка за кюфтета в
Самоков (в кръчма «Кума Лиса»), гофрети за десерт от капаните в центъра, помотване
и заплесване – просто за идеята и така, дорде се паркираме в пустия му Боровец
(наситина беше пуст), то стана икиндия.
Бързата
работа, срам за майстора ! Него ден бяхме решили, че няма да бързаме за никъде.
Беше ни едно такова празнично лежерно. А и да искахме да бързаме, нямаше да
можем. Планината като че ли сама ни спираше.
Окъпана
от утринните дъждове, Рила сияеше по особен начин. Гората беше примамливо
красива. Всяка клонка и всяко листенце трептяха от живот. А въздуха...въздуха !
Исках да го изкусам с лъжица ! Как ми лиспва този въздух, когато се приберем в
"душния" и смръчкан град...сърцето ми се къса какво дишаме тука...
Пристигнахме
на хижата в късния следобяд. Беше подозрително спокойно. Ванката се бореше с
цифровизацията на покрива, рожденикът никакъв го нямаше, пристигнал по-рано и
хванал гората, а другите, кой бременен, кой с дете, си релаксваха из поляните
наоколо. Едни "колеги" запалиха огън да пекат пържоли и то...докато
се запознаем, започна да се стъмва. По едно време вдигнах глава…сякаш нещо ме
накара да се обърна, на фона на залеза пребяга сърна. Спря се, колкото да я догони малкото сърненце
и макар че я виждах като силует, имах чувството, че в този миг очите ни се
срещнаха. Рила щедро ни раздаваше от вълшебствата си. Но това беше само
началото…
Щом
слънцето се скри, захладня - и решихме да влизаме. Отворихме вина, ракийки...по
едно време рожденика се появи и се започна истинското пиршество.
В
приятна компания часовете бързо минават. Неусетно дойде време да се навъргаляме
по леглата.
За
неделята нямахме конкретен план. Тъй като времето беше
"преобладаващо", а компанията разнородна, се разбрахме като станем
сутринта, окончателно да решим какво да правим. Моята идея (максимум) беше за
Мусала през Трионите, но и на Шатър пак щях да съм доволна.
Алармата
на Тони "разцепи мрака" точно в 7 ч. Настана смут. Ванката, сънен
още, тръгна да пали печка. Другите започнаха един по един да се измъкват от
леглата. Столовата бързо се напълни.
Аз
си направих кафе и излязох навън. Тъкмо беше започнало да се съмва. Над билата се
виеха облаци и мъгли. Личната ми прогноза не беше оптимистична. Изненадващо, докато
си оправим багажа и закусим, слънцето проби. Решихме все пак да тръгнем в
посока Мусала (смятай 5 часа нагоре) , пък каквото сабя покаже. И така, връх
след връх…като на шега се озовахме горе. Но да не изпреварвам събитията.
Никой
от нас не беше ходил по този иначе свръхпопулярен маршрут. Говоря за участъка
от Чакъра до Шатър и подсичащата Дено пътека за хижа «Мусала». Много клек,
много нещо по тоз Шатър, кой знае какво е било преди да подновят просеката... Измежду
клека имаше огромно боровинково находище, само дето туристите и мечоците бяха
опосокали всичко, имаше някоя друга хилава боровинка за утеха - да напомня с
вкуса си за лятото.
Някъде
под Дено ни настигна втората група ентусиасти. Ние тъкмо се бяхме втрещили,
защото изведнъж всички камъни оживяха и се превърнаха в...кози, а пък Стефчо
(не моя, един друг Стефчо) се почесваше дето не го сърби, че си беше забравил
фотоапрата.
Такааа...до
тук добреее. Неустено изминаха два часа. Направо умирах от глад (така е, който
не закусва), чак взех да оплитам крачката. Седнахме на припек да захапна, другите и те захапнаха покрай мен, нищо, че
бяха закусвали, а някои правиха….снежни човеци. С мустаци при това !
Знаете
ли, планината беше много красива тези дни…Излъчваше вълшебно спокойствие. Мисля,
че тъкмо то ме плени и ме накара да продължа напред - а не самия маршрут, нито
върховете. Исках да запазя всеки миг, всяка минута – като бисер в шепи. Но уви,
можех само да вървя. Това и направих без да мисля какво ще ми коства. Връх след
връх, все по-близо до облаците.
С
приближаването на Мусала, пейзажът неусетно се промени, все по-сурова, все
по-студена, все по-непристъпна изглеждаше Рила. Бездънни циркуси, изящни ръбове, шеметни
пропасти и зъбери, впити в небесата – това е един друг свят, враждебен за
човека, царство на диви кози, мъгли и бури. Трионите и Малка Мусала като
непревземаема крепост се изправят пред оногова, който дръзне да смути
величественто спокойствие на първенеца, сериозно препятствие по пътя към върха
за неопитните туристи и радост за нашата скромна, но сплотена група.
И
ето ни, по обяд на върха ! На Мусала никога не е било толкова спокойно. Няма
жива душа, а времето е повече от перфектно. Къде се дянахте бе, хора ? Ааа,
стойте си там, не ми пречите, на мен и така ми е хубаво. Пред очите ми сякаш се
разстила цялата земя. Когато дойда тук, винаги така се чувствам. Не зная дали
тук съм "по-близо до Бога", но знам със сигурност, че тук съм
по-близо до себе си.
Седя
и гледам как облаците си летят, минават и заминават, сезоните се
сменят...Животът си върви...Тук, на покрива на България усещам по-силно от
всякога колко неумолимо е времето. Колко много ми е дала планината, но и колко
много е взела от мен. Но какво да направя ? Ще се връщам пак и пак, до
последния сезон, до последния си дъх ще я обичам. Планината е символ на
другарство, свобода, чистота. Къде другаде да ги намеря ?...
И
после слизаме надолу. Изтичаме като река към долината. Всеки поема по своя път,
както в живота. Лъчо и Борката ще гонят влак. Стефчо 1 и Стефчо 2 - към Чакъра
(да приберат останалия багаж), а ние с Тони - по ски пътя към Боровец, за да не
ги бавим. Няма да крия - още от сега усещам умората в краката си.
Изведнъж
става много тихо. Оставаме сами. Езерата искрят като разтопено злато. Небето е
синьо, а тревата полека добива ръждивия цвят на ноември.
Приятелите
ни, мънички точици, вървят по ръба между небето и земята, и сякаш ни изпращат
облачни прегръдки, а ние поемаме по безкрайния път надолу, в мълчание.
Крадешком
поглеждам Мусала през рамо. Последните слънчеви лъчи гъделичкат крайчеца на
окото ми. Предателска сълзица се отронва без време. Въздъхвам и запявам – наум.
Всяко слизане е тъжно сбогуване. Сегашният миг е единствен и неповторим. Никога
няма да бъде същото. Ние никога няма да бъдем същите. Но Мусала винаги ще бъде
там, сякаш за да ми напомня…колко неумолим е хода на времето, колко преходни
сме ние, хората.
Снимки: http://vesan.snimka.bg/mountain/na-shega-do-musala.781939
