Сърцето ми остана в Барселона

Седях на плажа и гледах как самолетите се снижават и издигат на фона на красивото ноемврийско небе. Минават пред мен в далечината, после правят плах завой над пристанището и бляскавата светлина на залеза ги поглъща. Тихо е. Палмите по крайбрежната улица не се полюшват. Чувам как палубите на лодките се удрят една в друга и вълните припляскват. Приглушена мелодия на саксофон изпровожда слънцето преди да се скрие зад хълма. Пейзаж на 3000 км от дома, в който всеки елемент е точно на мястото си, подреден така, както сякаш аз съм го редила. Аз съм там, потъвам в безвремието, безделник, скитащ по улиците, който пие кафе от автоматите и ходи до тоалетна в бензиностанцията. Посядам на пейка, когато се уморя и слушам гласа на Барселона. Веднъж, когато поседнах така, при мен дойде един мароканец и ми подари ябълка. Друг път вятърът разрошваше косите ми и аз дори не се стремях да ги оправя. Където и да отидех, каквото и да направех, всяко кътче и късче от този град ми доставяше удоволствие. Потъвах в съзерцание на графитите и се запечатвах в тях. Гледах разписанието по спирките на автобусите и се мъчех да го запомня. Наблюдавах лицата и прическите на хората, а също и безкрайния поток от велосипеди. Влизах в супермаркетите и бакалиите, дори когато не бях гладна. Не исках да бъда турист. Не се чуствах като чужденец. Спомнях си първото си докосване до Испания, нежно и прелъстително. Мадрид през октомври. Сама. Тогава за пръв път слънцето на Испания ме погали и аз разбрах, че я обожавам. Това е чуство, което никой не може да ти отнеме. Свобода и лъчезарност, която никога няма да постигнеш.


А ето ме сега в Барселона.
Любима моя с мирис на море и вино. Сладкиши дебнат по витрините на магазинчетата в латинския квартал. Там стените на сградите почти се допират една до друга.
Те са грапави и студени дори и в топъл слънчев ден. По ъглите мирише на пикня. Водовъртеж от хора пъпли по спиралата, наречена улична мрежа. Струва ми се, че вече съм срещала всички тях поне веднъж.

Барселона може да те изтощи. Барселона може да изцеди силите ти и да те накара да грохнеш. Тя те вдъхновява миг след миг със своите звуци и миризми и упоен ти вървиш без да знаеш накъде. Следвай маршрута на магьосника и се опитай да го откриеш. Той наднича зад всеки ъгъл, но е неуловим. А ти сякаш оставяш след себе си линия, като охлювче, по която той може винаги да те открие къде се намираш и да те омагъоса още веднъж.


Морето се отваря като прегръдка. Зеленото е ... просто толкова зелено ! Цветовете са наситени, може би тук някъде има особен източник на светлина. Вътрешна светлина, която оцветява света около теб. Тук всичко е цветно дори когато е мрачно.
Сутрин слънцето се крие в мъгла и така е поне до 11-12 часа, когато то се пробужда, защото не бърза за никъде, пелената се вдига, силуети изникват, очертания изплуват, някой рисува света бавно и щастливо, Барселона се пробужда истински чак към 13 ч, какво по-хубаво от това за един мързеливец и безделник като мен ?

Живеем в уютен хостел на „Тахиграф Гарига”, на две пресечки от станцията на метрото, „червената линия”.
Там всички линии си имат цвят - така е много по-лесно да се ориентираш. Имаме си собствен ключ „от дома”. Сградата е изцяло на наше разположение, отвреме на време се появява Джак, домакина, колкото да изпие по една сангрия с нас, и после пак си отива. Имаме си кухня и хол с телевизор и много удобен диван. Чак да не ти се става. Ако разполагахме с повече време, със сигурност щях да се излежавам с часове, защото безделието започва все повече да ми харесва.
Още преди да тръгна за Барселона си обещах, че няма да правя планове и разчети за деня. Забележителностите и музеите не са това, кето ме интересува. Саграда Фамилия е удивителният символ на града, но дори и тя не може да задържи вниманието ми за повече от 5 минути.


Предметите и детайлите са важни:
тъмни ъгли и неочаквани пресечки, по които завивам;
книгата, в чиито страници надзъртам през чуждо рамо;

прическите и облеклото на минувачите; момента, в който запалват уличните лампи; непознатите растения по улиците, Улиците, УЛИЦИТЕ !!!

Барселона е Улицата, цветна и жива,
говор, движение, пластичност,



свят, в който потъваш, намираш портмоне на паважа, купуваш си хашиш с намерените пари, и много бира от пакистанците...Фъстъци, покрити с прах по рафтовете на съмнителни магазинчета, в които ни оглеждат подозрително. А статуята на Христофор Колумб сочи – натам !
Мирише на тлъсти дюнери и гадно кафе. На здрач омаен джаз ни омагьосва, и полицейски сирени вият в тесни сокаци; негрите, поне 10 на брой, абсолютно еднакви, стоят неподвижно с вързопи пред краката си – продават чанти и всевъзможни боклуци, прибират се, уморени, кой знае къде отиват...


В бакалията водката е по-евтина от кашкавала, при все това дебела продавачка отключва витрината, в която я държат - с подобаваща положението сериозност- и тържествено ми я подава. Аз още по-тържествено я изпивам с холандците, с които се запознах в хостела – преди те да отпътуват с метрото и Джак към Рамблата – Ларгото, където се намират всички барове и народа купонясва.

А ето го задния вход на фабриката, оцветен в луминесцентна светлина, и през него се изнизват един по един работниците от смяната; ето ги червените тухли с черен от сажди оттенък; ето ги автосервизите с каналите и оцапаните с масло работници; ето ги светлите офиси; спирката на автобуса; бледите пътници; строителните площадки; крайните квартали...


Торе Агбар, захвърлен в нищото цветен вибратор, който туристите неистово снимат, защото преливащите цветове по повърхността му, под която работят хора, карат съзнанието да откача и фантазира всевъзможни неща. Шантава феереия от цветове, блудкава сензация за фотографите. За мен си лъскав член, пробождащ нощното небе, а архитекта ти е извратен и има нужда да поседне на върха ти, но НЕ МОЖЕ.

Барселона, защо те обичам, дори не те познавам и заедно сме с теб за първи път...

Но когато заставам на хълма в парка на Гауди и наблюдавам как кварталите ти засияват един по един докато някой хрупа ябълка до мен небрежно; докато други правят вечерния си джогинг в мрака; когато се скитам с парченце пица с дъх на чесън в ръка – аз ще се чуствам като у дома и ще мечтая наистина да беше мой дом...Да посядам на каменните ти стълби, мила моя и да те милвам с мислите си, но уви, не би !