Бойко, защо го направи ?

След дълги колебания къде да отпразнуваме настъпването на 2009-тата, между Стара планина и Рила най-накрая избрахме Родопи. Разглеждайки на 30.12 сайта http://www.bulgarian-mountains.com/bg/Huts, попаднах на местенце, което много ми хареса и би било подходящо за компанията, с която предстоеше да пътувам: заслон „Череша” http://www.bulgarian-mountains.com/bg/Huts/Rodopi/Cheresha. Намира се на няколко часа от стената на язовир „Въча” в центъра на изоставеното село Черешово.

Чрез председателя на туристическото дружество в гр. Стамболийски успях да открия телефона на стопаните – тъй като заслонът е на общинска издръжка. Въпреки че БТС вече не го стопанисва и дори се съдят с община Кричим, човекът беше доста услужлив. Чрез него успях да намеря и координати на превозвач – маршрутка, която да ни вземе от жп гара Кричим и да ни закара до стената на язовира.

На 31.12 времето беше прекрасно, слънчево, меко; настроението – превъзходно. Бай Иван, „хижарят”, дойде да ни посрещне при началото на пътеката с цялото си семейство и току-що поправената си УАЗ-ка. Взе част от багажа ни и качи при себе си и един младеж от компанията, който беше контузен лошо.

Пристигнахме за два часа. Пътеката не е трудна, пък и изобщо не бързахме. Наслаждавахме се на гледки и природа. Данчо, синът на Иван, дойде да ни пресрещне, заедно с кучето Бойко, каракачанска овчарка, макар че едва ли имаше къде да се загубим. Тук таме виси по някоя табелка, имаше и следи от групата, качила се на Коледа, както и лайна от коне.

Горе ни посрещнаха радушно. Печките бяха запалени. Спалното и „механата” (била е джамия, а после училище), бяха на наше разположение.

Красотата на последния залез за 2008 ни остави безмълвни. Планината бе притихнала сякаш в очакване на празника. Звездите щедро се разсипваха – наместо фойерверки.

В селото няма ток (логично). Стояхме на свещи и слушахме радио „Хоризонт”. Чуствах се сякаш съм се върнала във времето. Цивилизацията бе далеч надолу. Хармония цареше в душата ми.Бях с приятелите си и усещах щастие и пълнота. Това бе всичко, за което бях мечтала.

Докато не щеш ли...

Беше някъде между 20 и 21 ч. Вратата се отвори и Х влезе, като се държеше за врата. Видях, че има кръв по ръцете си. Опитваше се да каже нещо, но думите му бяха несвързани. Приближих се до него и дръпнах ръката от лицето му да видя какво има. Шурна кръв. Изплаших се ужасно, но нямаше време за това. Лошите неща стават бързо.

„Кучето, кучето ме ухапа...”. Сложих го да легне незабавно. Свалих горната дреха, за да проверя къде има рани. Беше го „хапнало” по врата, долната устна бе раздрана и висяха някакви неща, които не искам да описвам. Течеше много кръв и устата му се пълнеше с нея. Взех колкото салфетки имах под ръка и притиснах леко бузата. Казах му да не мърда.През това време другите разбраха какво става, настана суматоха, дойдоха и хижарите. Помолих ги за одеало. Завих го. Питах ги дали имат бинт и дезинфекционни средства, казаха, че нямат аптечка. Ние също не носехме нищо, което е недопустимо и със сигурност повече няма да се повтори след този случай. Проклинах се, но трябваше бързо да измисля нещо. Междувременно чух хижарите да подмятат, че за транспортиране към града и дума не можело да става в тая поледица, а също и че това не е първият инцидент с Бойко.

Трябваше да направя превръзка, а не знаех как. Започнах да търся по телефона един мой познат от Тетевенски отряд на ПСС (добре, че имаше обхват !), но той не вдигаше. След кратко колебание звъннах на централата в София. Там ми дадоха указания да накъсам чаршафи на ленти, да направя тампонираща превръзка и да сложа сняг за спиране на кръвотечението, но не директно върху раната. След което – незабавно надолу.

Ами сега ??? Дежурният в София ми даде мобилен на свой колега в Пловдив, за да се обърнем с молба за помощ към него. Обадих му се. Попитаха ме коя съм, каква съм и дали раната не е от нож. Искаха точното ни разположение. През това време Росица, хижарката, се опитваше да убеди собственика на кучето, който се оказа „горския” и син на единствените жители на селото, да дойде с джипа да вземе момчето и да го свали до Стената. Той не скланяше. „Няма да дойде, май е пиян...”, чух я да казва на Иван. А към мен – „Няма да го сваляме сега в никакъв случай, забравете ! Пътят е хлъзгав,

опасно е”.

Моята задача не беше никак лека. От една страна трябваше да убедя ПСС да вземат Х от стената, защото от Бърза помощ ни отказаха (да не кажа че ни теглиха една майна), от друга, трябваше да организрам свалянето на Х до Стената при положение, че никой не се ангажираше да го транспортира. От трета – да накарам приятелите си да спрат да се суетят около пострадалия, защото ще го побъркат.

И така, от ПСС – Пловдив ми дадоха отговор възможно най-скоро, че тръгват от Пловдив, а ние да тръгваме към Стената. Уверих ги сто пъти ЧЕ РАНАТА НЕ Е ОТ НОЖ. Записаха ми ЕГН-то.

Иван отказваше да кара джипа, може би с право. В случай, че се бе съгласил, го очакваха 10 км заледен горски път с много и опасни завои, по който е закъсвал неведнъж, както разбрахме по-късно. Джипът бе и с повредено предно предаване, разчиташе само на задно, там бяха и веригите. Няма що. Помолих Данчо да дойде с нас да ни покаже пътя, защото се подготвяме за сваляне на ръце. Нещо може би се пречупи в него, знам ли, чух го да казва: „Айде бе татко !”. Устите на жените, които от предпазливост не пускаха мъжете си, „бяха запушени”, баща и син започнаха да се организират за тръгване. Ние – също.

В същото време горският се бе съгласил да си наруши празничната вечеря и да тръгне нагоре към нас. Решено бе двата джипа да се срещнат по средата на пътя до Стената. Там щеше да чака ПСС-то.

Поради бързината на потока от събития до този момент нямах време да осъзная какво става, но когато „натоварихме” Х, увит в одеало, окървавен, в джипа, и той и приятелката му потеглиха надолу в мрака (колко сме крехки ние, хората...), аз останах дълго под зимното небе с телефон в ръка и много въпроси изникнаха в главата ми. На кого е това куче наистина ? Ако е агресивно и е нападало и друг път хора, защо хижарите не ни предупредиха от самото начало ? Момчето просто беше отишло до WC-то. Кучето стояло на вратата – там стоеше през цялото време. Понечил да влезе – и Бойко скочил към гръкляна.

Защо не беше вързан ? Помолихме да го вържат – отказаха. Не могли да се оправят с него. Страх ги било. Ами ако тях ги е страх, ние какво да кажем ?

В следващия ден чух много оправдания и извинения, но станалото вече беше станало.

Х е с множество шевове и навярно ще се стигне до съд.

Стоях отвън докато джипа не се върна. Гледах една светлинка как пъпли по склона и ту се крие, ту се появява. Най-страшно беше когато я нямаше или когато спираше за дълго. Изглеждаше толкова, толкова малка – като светулчица. Имах кръв по ръцете си и се измих в снега. Нямаше какво да направя повече.