Обеля.
Студена декемврийска вечер.
Даже мразовита.
Прехвърча сняг, ама се инати и не ще да завали.
Кучета вият край панелени блокове.
Вървим през квартала в тъмното докато не стигнем железопътната линия.
Спирка "Обеля" - някога е било село.
Пресичаме линията покрай селския стадион. Затъваме в калта - на кой му пука.
Пред нас - комин.
Индустриална зона. Значи, не било шега !
Криви улици.
Складове.
Локви.
Гарвани.
Мрак.
По средата на нищото - кръчма. Свети отдалече - като къщичката на Баба Яга.
Стоим пред вратата - и тя ни поглъща лакомо един след друг.
...А вътре е друг свят - камината гори, стените сияят в приятно оранжево. Това заведение е на родителите на наш приятел. Носят се бири, кани с вино, салати и чорби. Направихме "грешката" да се напушим. Аз се вкарах в ебаси филма: чувах как целия квартал тътне под краката ми и как облаците минават над главата ми. А когато решихме да си тръгнем едвам си поръчахме такси. Шофьорът беше разбрал да ни чака на рампа ММ, каквото и да значи това, а ние не бяхме там.
Стояхме в полунощ и чакахме в мразовития вятър. Имах чуството, че никога няма да дойде такси, че никога няма да дойде утре, че сме обречени и това е краят, последният ден. И после, изведнъж, от улицата, за която ни казаха, че е задънена, изплува кола: бавно. С насочени към нас фарове. Очаквах само да чуя изстрел - и всичко щеше да си дойде на мястото.
Но не би. Таксито.
Върна ни обратно в нормалния свят. В топлата кухня с изгорелите картофи на мама.
Телепорт.
1 коментар:
Веселке, реших да почета блога ти малко на закуска и виж какво намерих- какво низвергване на моя любим роден квартал :) ! Първо, в Обеля винаги духа вятър, а това създава едно много приятно чувство свобода и безвремие, особено съчетано с безкрайността на полето (а комина просто внася малко реализъм, както и преминаващия от време на време влак). За второ не мога да се сетя, но във всеки случай- Обеля е много специално място, често пренебрегвано от хората заради леко ексцентричния си външен вид. Всеки път, когато отида там (през деня, разбира се) си казвам- а, колко странно, че това място още съществува, а не е просто продукт на спомените ми. А това поле...хм.
Публикуване на коментар