Имало едно време в село Черешово

Имало едно време едно село в Родопите - Черешово. В селото имало училище, а в училището – учител. В дворчето на училището, от скука или келешлък, учителят направил опитно поле. Посял там в лехи семена от най-различни зеленчуци, да провери дали ще виреят на 1100 м н.в. По него време били посадени брезички и секвои, сега вече големи дървета, които пазят сянка и завет. Ама на кого ?...Някога тук правели и пионерски лагер. Във всяка къща имало по 5 деца. Който успявал да завърши трето отделение му лепвали етикета „учен човек”.
Веднъж в училището прожектирали кино. Тукашните хора прости, не били виждали таквоз нещо и : „...като се спуснат конете в галоп”, явно уестърн е било, и „зрителите” вземат да проклетисват: „Ууу, чумата да те тръшне дано”, както сега напъждат конете от градините. Мислят си значи, че животните идват да ги газят.
Като настанали тежки времена, хората тръгнали като реките, надолу, към града, да се влеят в големия човешки океан. Децата намалели, училището било закрито. Наш Гошо го изпроводили в Чурен, при леля му, да си довърши образованието. Чурен е на няколко часа път, посока Върховръх, оттатък през баира. През седмицата Гошо учи, а събота и неделя си идва през планината да помага на майка си и баща си с животните. „Не сме ги оставили наште деца да играят”.
Веднъж баба Райна се научила, че учениците пробват да пушат тютюн. „Чакай да видим тая работа, аз да се трепя по цял ден на полето за 5 лв, че и по-малко са давали, от ТКЗС-то де, а те да ми харчат пари за
тютюн !!!”. Хваща големия за ухото. „Ще пушиш ли?” „Няма да пуша”. Хваща малкия:”Ще пушиш ли?”. „Сега не, ама като порасна, ще пуша”. Така ли, разбойник с разбойниците ! Баба Райна вика големия на помощ и водят братчето към обора да му натъркат устата с кравешки лайна. Педагогика ! Добре де, ама малкия явно не е бил чак толко малък, надвил ги и избягал.




„Имаше хора, ама на ! Всичко избяга по градовете. Колко пъти го карам дядото да слезнем и ние. Тука ще си умреш, ще те намерят чак на пролет. Ама той не ще – тука е израснал, тука е живял, тука му е мило...”.



„Един път чувам - идва Иван с джипа. Зимата беше. Ама на едно място спря – голям сняг, мисля си - явно е закъсал. Хващам лопатата и започваме - аз от едната страна, той от другата. Изрине, мръдне няколко метра, после пак. Тука като падне снега през декемри, чак май се вдига”.
„Значи, вълци няма. Имаше една вълчица, ама я утрепаха. Мечка е идвала до селото, ей там, в градината беше. Глиганите са най-голямата напаст. Тъпчат, ровят...Аз като ходя с животните и нали подвиквам, шум вдигам, та не ме е страх. То кое да е животно, бяга от човека.”
През селото често минава по някой „заблуден” турист и това е единствената връзка на баба Райна и бай Георги с цивилизацията. Например така се сдобили с „фенерче за главата” (челник). „Много е удобно, особено когато доя кравите”.
„Хората ме знаят, помнят ме. Аз имам много приятели. Ама те като дойдат – и аз не ги помня"...