Ураган

Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Не знаех коя точно е радиостанцията, но искрено се надявах майка ми да не слуша точно нея, защото в момента, по една случайност, се намирах тъкмо на връх Мусала. Всъщност…в началото малко ви излъгах…
Когато се събудих в 5 часа сутринта, първото нещо, което чух, беше безмилостното блъскане на вятъра по стените на метеорологичната станция: „Явно днес няма да се ходи до Грънчар”. Стенанията на старите й стави ме удивляваха и плашеха дори в съня ми, който тази нощ беше доста неспокоен. Колко ли пъти вятърът е блъскал така и се е опитвал да откърти я прозорец, я врата…Чувствах го като неканен гост, който напираше да влезе вътре на всяка цена. Днес ние нямаше да му отворим, но утре сами щяхме да излезем в ледения ад отвън и доброволно да се предадем…
Мисля си…това е друг свят с други закони…Сега като погледнах статистиката от върха, разбирам защо Боби не ми е казал каква е скоростта на вятъра. Та тя е била 162 км/ч, когато сме се спускали. Спомням си колко време се опитвахме да се доберем от метеорологичната станция до началото на въжето…Влачехме се, падахме, преобръщахме се и се въргаляхме, багажът ни заплашваше да се откъсне от гърбовете ни и да ни изостави…Не стъпвахме по земята, а направо летяхме…Хващахме се за ръце и чакахме приведени да отмине поредния порив на урагана, за да можем да продължим. Често чакахме на колене. Молихме се и проклинахме онзи, Леденият, който сякаш разкъсваше плътта по лицата ни и заплашваше да ослепи очите ни с остри кристали. Тя…ни принуди…да коленичим. Струваше ми се жестока, по –жестока от всичко, пред което бях се изправяла до сега…Скърцах със зъби – „Само да стигнем до въжето !”

Кротка и тиха беше Планината в най-късият ден от годината. Сякаш не сняг, а магия се беше разстлала върху склоновете й.
Хълмовете искряха, небето беше ясносиньо. Малък празник, който преживяваше всеки от нас, устремен към върха, но повече към себе си. Върховете са вечни, те са винаги там, а ние, смъртните, сме тук само за миг в сянката им. Но дори тогава черпим от тяхната сила, от техния космически студ. Топла ли беше планината ? Не, не беше топла. Този тих слънчев празничен ден беше най-студеният от всички и него ние избрахме за да вървим нагоре.

Сами сме. Вървим нагоре с тежките раници. Не говорим. Съзерцавам всичко около себе си – от най-голямото до най-дребното. Клонче да трепне, ще го видя. Нямаме много време, защото студеното декемврийско слънце скоро ще угасне. Но не бързаме, просто вървим. И попиваме всеки миг, всяка стъпка. Пред нас като стена се е изправил Мусаленския венец. Отвъд е светлината. Отвъд е цяла Рила !

На хижа „Мусала” сме в три следобед. Там с изненада откриваме, че тя не работи. Кепенците са хлопнати. На вратата има катинар. Добре де, а откъде тогава мирише на запалена печка ?

Единственият обитател тук е пазачът на новостроящия се хотел, който гостоприемно ни приютява в стаичката си и ни черпи с чаша чай и ром. „Ще стигнете бе, не се притеснявайте, времето е хубаво ! За два часа сте горе !”. Голям зевзек е този чичка. „Ей го на, тук не е хотел, това не ми е работа на мен, ама какво, да ги оставя хората навън ли ?”. Срамота ! Направо ми се свива сърцето…Глуха е планината…Една от най-старите хижи в България стои затворена. От кого ? За какво ? Имало една стаичка за бедстващи, после разказва Боби, но ама веднъж му се наложило да я използва и щели да го бият…

Продължаваме. След езерото снегът става пръхкав и мек и затъваме неприятно. Малко съм уморена, защото от Боровец до тук вървим с не повече от 15 мин почивка. Краката ми тежат вече.

Залезът изгаря върховете. Дено, Иречек, Мусала: гиганти от скали и лед.
Сега те са единствените ни спътници тук. Неподвижни, но всевластни исполини. Те ще надмогнат и нас, и времето, и скръбта, и болката, и промяната. Докосвам се до вечната им твърд и се чувствам поне малко по-сигурна в себе си, по-твърда…А върховете изгарят. Виждаме Витоша и Стара планина. Небето е щедро и дълбоко. Зимна тишина се е разстлала навред. Спокойствие цари в планината и в душите ни. Настъпва зимното слънцестоене.

Настъпва зимата. Но аз се питам: колко години трябва да върви човек, за да достигне своята пролет ? Ще дойде ли мечтаното равноденствие, когато всяка брънка от тялото, ума и духа ще бъдат в перфектен баланс ? Колко върхове трябва да изкачи човек и в колко бездни да надзърне, за да открие себе си ? През април пак бяхме тук и пак вървяхме сами в безмълвие. Къде са хората ? От тях ли бягаме, че пак сме тук – или ги търсим ? Онези, истинските, искрените и сурови хора…хора като върхове…

Боби е там на върха : онази черната фигура, силует на залез слънце била негова.

Всичко оставихме долу. Сега сме тук: сами, чисти, притихнали и замечтани. Стоим под дълбокото небе с тънката месечинка и първата звездичка, дето нежно трепка в крайчеца на окото ми.

Залезът угасна. Наситено розовите цветове посивяха. На заслон „Ледено езеро” спираме за по глътка чай и глътка въздух. Когато тръгваме към въжето, мракът вече е допълзял от долините до нас; гъст мастилен мрак, какъвто може да бъде мракът само в планината, непокварен от светлините на уличните лампи и неоновите реклами. Да си призная, беше ме страх. Не си сложих котките и изпитвах ужас да не политна вляво или вдясно от ръба. Стефчо взе част от багажа ми, за да не се мъча допълнително. И той се хлъзгаше, но това не му правеше особено впечатление. Малко ли, много ли вървяхме…стори ми се цяла вечност. От страх ми се бяха сковали краката, но току поглеждах към небето, отрупано със звезди, и продължавах нагоре. Докато върхът не отстъпи и зад него, не, над него, отново се показа месечинката.

Красив вълшебен момент. Слънцестоене на Мусала. С Луна.

Потропахме на вратата, никой не отговори. Влязохме. Нямаше никого. Влязохме по-навътре, където пише „Вход забранен”. Шумна и весела компания от Варна тъкмо вечеряше. Посрещнаха ни с чай и усмивка. После дойде и Боби.
Така започна нашия престой (заложничество) на вр. Мусала. Бяхме уморени и заспахме рано, но призори вятърът ни събуди. Започваше сблъсъкът на два циклона.

Когато се събудих на 22.12 сутринта, първото нещо, което чух, беше прогнозата за времето по радиото. От ПСС съобщаваха, че на връх Мусала и на Черни връх духат ураганни ветрове и че времето не е подходящо за туризъм. Оставихме всякакви надежди за Грънчар, както и че през деня може да се появи нова компания. Дори ни минаваха мисли да се спуснем надолу – докато времето не се е влошило още повече. Но мързелът надделя – какво пък, не всеки ден се качваме на Мусала на почивка. Хапвахме, дремвахме, четохме книги, бъбрихме си с Боби…За живота, за мечтите, за патилата и препятствията, за приятелството, за дъщеря му, за времето. Групата от Варна си слезе още по обяд. Денят си мина неусетно. Дойде вечерта, но вятърът съвсем не утихна, даже напротив. Мечтаех си да се събудя сутринта и да бъде прекрасно слънчево утро, но съвсем не стана така.



Сутринта дойде с гръм на излитащи самолети. Така звучеше вятърът днес. Сателитната чиния щеше да се откърти заедно с железния колец, на който беше поставена. Опитах се да изляза да снимам с риск да се простя завинаги с апарата си, но почти нищо не се получи и бързо се отказах. Поне разбрах какво се случва навън, ако не друго. Надеждата умира последна – „Да закусим, пък то вятърът ще утихне”. Както се оказа впоследствие, тактиката ни е била погрешна. Вместо да утихне, той още повече се усилил. Останалото вече го знаете.