Eastern Plays

Аз по принцип не ходя често на кино. Май имам клаустрофобия или нещо такова и не ми е комфортно като загасят лампите. А и в моите представи киното завинаги ще бъде свързано със студен салон, неудобни седалки и огромно вълнение. Сега вълнение нЕма, има само екшън. Обаче този път отидох. И то сама. Сблъсъкът ми с модерните технологии се състоя в 15.45 ч в един студен четвъртък на арената на Мол-а на Стамболийски и Опълченска в София. Не знаех пред какво се изправям. 5 мин преди започването на филма имаше 3-ма души – аз и още 2 момичета. После по време на рекламите дойдоха още малко хора. Какво щях да гледам ли ? Източни пиеси. Български. На Камен Калев. Не знам нищо за Камен, не знаех нищо за филма. Знаех само, че е спечелил много награди. И че е български. Искам да гледам български филм, мамка му ! Най-после. Отначало си мислех, че ще е досаден, честно. Но след първите 10 мин вече не знаех къде се намирам. Моят град, моите хора, улиците, които познавам, панелките, проблемите, депресията, сивотата, музиката на Рони, Ицо, леле тоя Ицо ! Не можех да повярвам, че това ми се случва – в киното. Чуствах се сякаш съм навън, и дори по-навън от навън. Клаустрофобията ми се изпари безотказно. Сашо го познавам, от Борисова. Пичовете от 8-th ball, също. Свети седмочисленици. Ония блокове в „Разсадника” ли бяха или в „Стрелбище” ? Ишил има страхотни очи, и тя ли е истинска ? Пирогов, Витошка…Любимата ми сцена – когато Ицо се разхождаше сам и се беше свил и беше клекнал на сред улицата. „Инжектирай ме с любов…”. Накрая плачех и не исках да виждам никого, а в същото време се чуствах адски сама – след като ме изплюха насред лъскавия мол. Що ми беше толко тъжно, що, а ? Щото и аз имам приятели, дето са били на метадон или щото мразя насилието или щото психиатъра на Ицо беше с едни такива огромни влажни кафяви очи, а Ицо му разправяше, че доброто му е слязло в петите и иска да бъде добър, ама не може. Не знам. Стана ми адски тъжно. Тоя филм наистина свършва в сърцето. Само че „тоя филм” ние си го живеем всеки ден. Май за това ми е тъжно. А клаустрофобията да върви по дяволите !