Скитници из Горната земя

Сега ще ви разкажа за едно отдавна замислено и наскоро осъществено приключение. Наричам го така, защото за мен това не беше обикновен планински преход. В дългите самотни часове по билото на Стара планина, бродейки, в меката светлина на късите есенни дни, се докоснахме до вълшебства...и по мъничко до себе си. Вървяхме в безмълвие, провирахме се през скали и пукахме съчки в пусти гори, в които скоро не беше стъпвал човешки крак. Веднъж достигнали билото, погледът ни стигаше километри напред – безкраен слънчев хоризонт. Гънките на пейзажа се губеха в далечината и небето и земята се сливаха в синьо – лилава ивица. А ние бяхме някъде отвъд, там, скитници из Горната земя.

Едни приятели щяха да се качват на хижа Мазалат от м. Лъгът над Габрово. Подвуумихме се дали да не тръгнем с тях, но накрая ентусиазмът надделя над мързела и избрахме маршрута през Соколна и Масива Триглав. Срещнахме се трима в село Гъбарево, от където е изходната точка за хижа Соколна – аз, Стеф и Стоянчо от Велико Търново. С него отдавна не се бяхме виждали и той очакваше да съм му подготвила изненада. Е, сигурна съм, че не е скучал.

Съкратихме около 5 км черен път през полето. Паркирахме досами началото на пътеката и в 11.30 потеглихме нагоре (препоръчително е колите да се оставят на паркинга на Барата, защото се краде). „Нагоре” – разбирай як баир. Върви се по ръба на дере през красива есенна гора. Радвам се, че имахме сянка, защото беше необикновено топло за сезона. По пътя се откриват невероятни гледки към Триглав. Ние всеки път се спирахме, ах-кахме и ох-кахме, и снимахме, разбира се. За час и половина се качихме до хижата, пътеката е много добре маркирана, в синьо, има места за почивка, а на едно място има и вода. Соколна е на 1340 м н.в, тоест, от полето до горе са около 800 м денивелация. От месец има нови хижари. Извършен е ремонт. Изглежда уютно, чаят е безплатен. Който иска, мога да дам телефон.
Спряхме да похапнем, че вече си беше обяд, и да поразпитаме за пътеката до Мазалат. Едно момче, май алпинист беше, ни каза, че до там са около 9.30 ч. Ха сега де ! Срам, не срам, този път хич не бях подготвена откъм информация – разчитах, че „който го няма у главата, го има у краката”. Времето беше хубаво, решихме да вървим, пък каквото стане. Ей го къде е Мазалат, не може да са 9 часа ! Тъй си мислехме.

Беше един от онези топли есенни дни, за които знаеш, че са последни, и ти се иска да им се порадваш до край. Природата изглежда примирена, укротена, спокойна, преди настъпването на зимата; това спокойствие се предава и на теб и не ти се иска, и не чустваш нужда да бързаш за никъде. Планината излъчва мъдрост и печал, сега повече от всякога й отива да носи името Стара.
Ще дойде зимата и вилицата ще я блъска в гърдите, сняг и мъгли ще покриват билата, зверовете ще се скрият в дупките си и животът за няколко месеца ще замре, тогава само вълците и скитниците ще оставят следи по хълмищата, но не сега, не сега...
Сега сме само ние, аз, Стеф и Стоянчо, вървим почти без да си говорим, всеки унесен в мислите си, понесен натам, накъдето го водят мечтите му. И страховете. Въпросите.
Обичам я тази Стара планина, тази стара познайница ! Само тя може да вълнува така душата ми, да ме разтърсва из основи, да ме накара да се вгледам в себе си, да си припомня коя съм всъщност. Там, в Долния свят, всеки ден се обезличаваме и малко по малко губим същността си, затова се връщаме тук, за да се намерим отново. Успяваме ли...
Обичам я тази Стара планина, и нищо, че колената ме болят, и умората и вятърът замъгляват очите ми, аз пак си повтарям, докато вървя: „Обичам те, обичам те, обичам те”, и знам, че тя няма да ме нарани. Но ще ме изцеди докрай.

След хижата започнахме да следим коловата маркировка. Не е много начесто, но я има. Пресича се обширна поляна, който носи името „Празното място” (дано не бъркам) и отново се навлиза в гъста букова гора. При излизането от гората на едно дърво виси табела със следния надпис: „От тук през Атанастепе – Киминчето – Белите камъни: зиме ОПАСНО ! Stop ! Лавинна опасност !”. Тъкмо на това място срещнахме единствените хора по маршрута. Бяха ходили до вр. Пиргос май. Казаха ни, че имаме още много път до Мазалат. Повече никого не видяхме.

Времето спря. Малко ли мина, много ли...Вървяхме без почивка. Слънцето светеше право в лицата ни. Често потъвахме в сянката на върховете, после, наближавайки ги, светлината отново блесваше: щедро посипано в очите ни злато, което ни заслепяваше. Още и още ! Вятърът духаше право срещу нас, пратеник на залеза. „Бързайте, бързайте!”, шепнеше той. Но умората си казваше думата. Аз не бях яла почти нищо, пиех само сок от мед и лимон, и така продължавах напред.
Малко преди Двете булки подплашихме стадо диви кози.
Двете булки е живописен връх с причудливи скали, от където идва и името му, предполагам.
Беше 17.30 ч, когато го изкачихме и имахме възможност да спрем и да се огледаме. И да разберем, за първи път по маршрута, къде точно се намираме.
Сами в нищото. Точно там бяхме. Вляво оставаше вр. Мазалат. Хижа Мазалат беше на острещния склон, много далеч и измамно близо. Приятелите сигурно вече си пийваха на топло край печката. Пред нас се изправяха Малък и Голям Кадемлия. Малкия трябваше да преборим сега, а Големият...Ей го и Ботев, любим и още по-далечен. Пазител на планината. Зад него се надиплят на запад един по един върховете...
Спогледахме се. Никой не каза нищо. Стеф си извади ябълка от раницата, Стоянчо сви един тютюн, и продължихме с удвоени усилия. Вървяхме сякаш току що тръгвахме. На Пиргос бяхме за отрицателно време. Залезът посрещнахме на Малък Кадемлия. Кулите на Ботев светнаха. Не знам защо, но това ме накара да се почуствам добре. Сякаш Пазителят на планината ни поздравяваше, че сме стигнали до тук. Като грозен склет стоеше военната постройка на Голям Кадемлия. Черен силует на фона на нежнорозовото небе. Шегувахме се, че небето прилича на свенливи момински бузи.

Беше вълшебен момент, повярвайте ми ! Момент, за който съм мечтала дни наред. Момент, който бих изживявала още много пъти, ако можех. Започнахме стръмно спускане и когато се обърнах, за да погледна от къде идваме, видях през рамо как тънка месечина се подава зад склона. След разтопеното злато в небето, Луната ми приличаше на крехко сребърно украшение. Сияше меко, мило. Цялата планина излъчваше мекота. Огнените цветове на залеза бързо се стопиха. Хълмовете потъмняха до мастилено черно. Пътят, спускащ се от Голям Кадемлия, се виеше като светла нишка в мрака. Спряхме до малко езерце при отклонението за Росоватец да си вземем вуздух и да се полюбуваме на момента. Чуствах се толкова щастлива, че ми идеше да легна там и да заспя.

Към 19 ч. сложихме челниците и се „вляхме” в Е3. Подсякохме Росоватец и продължихме с бодра крачка към Пеещите скали. Времето беше тихо, топло. Долината светеше с гирлянди от светлини – градове и села, в които хората се прибираха от работа и сядаха да гледат новините. Не знам защо, но тогава се сетих за Павел. Разказах на спътниците ми как броди сам по нощите, когато преминава за 24 часа от Мусала до Вихрен. Те не можеха да повярват, че има такъв човек.
Спомням си как беше написал веднъж, че се питал, докато вървял, какво прави там, сам, и че той също, като всички останали хора, се страхува. Ние поне бяхме трима.

Неспокойната душа винаги избира трудния пред лесния път. Примамливата топлина и сигурност на дома не може да спечели пред предизвикателствата на утрешния ден.

Спомних си за Цецо, за Лъчо, за другия Цецо, за Митака, за Ники, за Свилен, за Ани, за Стефан, за Никола...за всички онези, които познавам, или не познавам, които неуморно и безспирно бродят из планините, често сами, независимо, че има хора, които намират това занимание за съвсем безполезно. Спомних си за онези, от които съм се учила и на които съм подражавала, за да мога да стигна до тук, в този ден, в този час и да продължавам напред.
Ей такива мисли ми се въртяха из главата докато си кривях глезените из хвойната и се спъвах в коренищата. И докато не разбрах, че сме се отклонили от правилната пътека. Вместо към Вълча глава, сме хванали едно странично ребро и хайдее, в Северна България. Направихме кръгом и за не повече от 10 мин. си намерихме истинската пътека. Горе духаше много. Честно казано, искаше ми се вече да стигаме. Бях много уморена и гладна. А пък и минаването през скалите на Вълча глава по тъмно не беше много забавно. Бяха влажни и се хлъзгах на всяка крачка. Буботенето на генератора на хижата звучеше като сладка мелодия. А пък светлинката на прозорчетата, прокрадваща се през клоните на дърветата, си беше точно като от къщичката на баба Яга.

Пристигнахме някъде към 21.00 ч. На вратата ни чакаше младият хижар. Настани ни веднага. Първото нещо, което исках, беше бираааа. Поздравихме вече пооклюмалата компания и се нахвърлихме на софрата.

Хижа Мазалат е в ремонт. По принцип не посреща гости. Добре е да се обадите, преди да отидете. Предполагам, че няма да ви върнат, но ако сте повече хора, ще е проблематично.

Събудих се по изгрев слънце. Бяхме го изпратили снощи, трябваше да го посрещнем днес. Стоян не го закачахме – явно му беше дошло в повече и спеше сладко сладко.
Хижата беше притихнала. Само ние шумоляхме като мишки. Навън беше...не е за разправяне. Ниска облачност, а над нея - кристално небе. Старопланинските исполини се разсънваха бавно. Чакаха първите слънчеви лъчи да ги докоснат. Усмихнахме се един на друг. Бяхме успели в това, което искахме, и ето ни тук, един до друг, в този вълшебен момент.

Днешният ден беше още по-слънчев и топъл от предишния. Взехме си довиждане с другите и всеки пое по своя път. Стоян – към Узана, компанията - обратно към Лъгът, а ние – съвсем неочаквано, към Скобелево. Оказа се, че има наскоро маркирана, отново в синьо, пътека, която се спуска в долината на р. Габровица и отвежда до селото. Тръгва се в посока Узана, след Червената локва се минава по билцето, а не по пътя, там се търсят ниски дървени колчета, след това и табели, които отвеждат в гората. Спускането е стръмно и кракоуморително. За това пък гората е безумно красива по това време. Вода няма – докато не се стигне до реката.

От Скобелево си хванахме стоп до главния подбалкански път. 2-та километра до Габарево ги взехме с каруца. Беше много забавно. Накрая трамбовахме 5 км до началото на пътеката за да си приберем колата. За щастие, беше непокътната. Даже си имаше компания – явно и някой друг се е престрашил. Вик на соколи ни изпрати – рееха се волно над нас. Те не бързат да се прибират и да ходят на работа в понеделник.

Това е. Всичко е добре, когато свършва добре.

Ще завърша с думите на един горски, когото срещнахме на Мазалат. Горските си падат малко нещо мошеници, но думите звучаха красиво: „Тези, които ходят по гората, носят благородство в душата си. Те не са като другите хора, които цял живот живеят в града и не са стъпвали нито веднъж на планина. Знаеш ли ти, че има хора, които никога не са стъпвали на планина ?!”.
Ами, не знаят какво изпускат.