Аз стоя отново на скалата...

Aз стоя отново на скалата, силна, с развети от вятъра коси.
Под краката ми е застинал целият свят.
Над главата ми звездите ми шептят
и падат една по една в ръцете ми -
сълзите на небето -
падат завинаги...
Душата ми се е сковала като буца лед
и само сред ледовете и снеговете аз се чуствам добре.
Настъпва пролет ала в душата ми винаги ще бъде зима.

Едва ли някой би се осмелил отново да надзърне там.
Едва ли ако някой го направи, ще е човек.

Планината разтваря своите недра за да ме погълне
със своята тишина, безметежност и вечно спокойствие.
Там смъртта витае,
защото отсъствието на живот не може да бъде нищо друго освен смърт.
В царството на неживата материя, сред скали и лед, човешкият живот не означава нищо,
там всичко е застинало и ти, прашинка, или великан, ти искаш да се слееш с него
ала отново се завръщаш...