БАТАК – оптимистична визия за бъдещето на една малка общност

от Весела Ягодова и Босилена Мелтева

Едно място, прочуто с историята си, ни разкрива, че историята не е единствен генератор на идентичност. И в личен, и в социален план идентичността не е веднъж завинаги дадена, тя се отвоюва. „Твърде дълго чакаме нещо да се случи, време е да гледаме напред и сами да си „случим” нещата” е посланието, отправено към всички останали градчета със или без славно минало. Но може би със славно бъдеще ?...
Батак е чисто и приветливо градче в подножието на Родопите. Пристигаме в сряда - пазарен ден е и навсякъде цари оживление. Малко по-късно улиците опустяват и само слънцето остава да се разхожда по тях. И ние. Не е трудно да обходиш градчето, не е голямо. Чувстваме се уютно тук, сякаш сме идвали и преди.
Есента и тишината навяват меланхолия. Планините се диплят и затварят хоризонта. Покривите на къщите се открояват на фона на ясносиньото небе. Щъркелите вече са отлетели, гнездата им остават да ги чакат. В града има неписано правило "домовете на птиците не се рушат". Според сметките на местните, в момента те са около 40 на брой, срещат се и гнезда-набори на къщите-хазяи.
В Батак има и друг, уникален обичай. Повече от половин век насам, на 50-ия си юбилей, всички рожденици даряват заедно нещо на своя град. На всяка крачка, по чешми, мостчета, дори на най-невероятните места - термометъра и часовника на сградата на общината, самолет - откриваме надписи “Дарение от набор…”. Желанието да оставят нещо след себе си води местните бавно, но сигурно към промяна на градския пейзаж. Освен с миналото си, батачани са съпричастни и с бъдещето на своята малка общност. Тази солидарност, която откриваме още при първия допир с града, ни изненадва и вдъхновява. За сега продължаваме с небрежната следобедна обиколка.
Градчето е окичено с плочи и паметници на загинали партизани. Пази къщи с дълъг живот и свидетелства от повратни моменти. Опитваме се да надникнем над историческия героизъм на мястото и да усетим пулса на ежедневието. Няма как да не се набият на очи тълпите ученици, които се изсипват през час от автобусите директно в музейния комплекс. И останалите туристи идват тук като на поклонение - за няколко часа, обикалят историческия триптих - църква-костница, музей и етнографска къща, минават и през двете църкви в града, и потеглят обратно. Рядко някой остава тук за повече от ден.
В музея са подбрани вещи, снимки и свидетелства най-вече от епохата на Възраждането, Априлското въстание, Руско-Турската война и антифашистката съпротива. Разделена на три нива в пространството, като исторически фрагменти, експозицията ни напомня на идеалната археологическа разкопка на българското съзнание. Говорим си със служителките на входа на църквата “Св. Неделя”, известна с баташкото клане. Убедени са: “Ако искаме да имаме държава, клането в Батак трябва да се помни”. Разказват без укор, че децата, които влизат и виждат черепите, не се плашат от гледката. Днешните ученици, свикнали да побеждават в компютърни игри, са озадачени как батачани са позволили това да им се случи.
Можем да разберем по-добре посланията на музейната експозиция, когато се отдалечим от нея и поговорим с хората за техните лични истории. Непреклонният дух на прадедите се вплита в светогледа на батачани и днес. Като Христо, който вярва само в собствените си сили и не иска никой друг да му решава проблемите: "Държавата само да ми пази границите и да ми носи пощата, другото аз ще си го направя сам". Преди 12 години решил да замине за Америка и да започне от нулата. Искал да бъде независим, като дядо си: „Дядо ми, сега е на 90 години човека, цял живот се е оправял сам, от никой не е търсил помощ !”. Гордостта в думите му ни е доста по-близка и разбираема от онази пред реликвите в музея. Христо се връща се в България с диплома, опит, връзки и много идеи за бъдещето. Вижда в просветителската дейност решение на съвременните проблеми на градчето. Като доказателство ни припомня как след опустошаването на Батак по време на Априлското въстание, местните възстановят най-напред школото. Това не са само „приказки на маса”, а покълващи практики. От близо месец Христо води курс по английски в Културния дом на града. Срещу символична такса и с основателна причина – без комуникация местните не могат да развиват успешен туризъм. Планира скоро да започне и курс по финанси: „Хората тук не знаят как да инвестират парите си. Продават имотите си и пропиляват парите за алуминиева дограма и джипове, парите свършват бързо и после кръгът се затваря.”
„Туризмът” в Батак се изчерпва с отдаване вили и хотелчета около язовира, сезонно. Природните дадености не се използват адекватно. Масово хората се оплакват от безработицата и като че ли чакат някой отгоре нещо да направи, за да се промени настоящото им положение. Навремето основен поминък бил дърводобивът и дървообработката. В момента само няколко фамиилии се занимават с този бизнес. В Батак има и шивашки цех, отскоро собственост на гърци. Машиностроителният завод отдавна не функционира. В пустеещата му сграда преди няколко години отглеждали зайци. Николай и Ангел, приятели на Ицо, правят сериозен опит да спечелят проект и да направят мандра в същата сграда. Безкрайното препращане от гише на гише в Министерство на земеделието ги обезкуражава и се отказват. Ангел пребивава временно в градчето в чакане на по-добра възможност, а Ники се връща в родното си място, след като пловдивската фирма, в която работи, фалира. Всяко зло за добро - малката група се възползва максимално от природните блага на региона– редуват дълги разстояния бягане, целодневни преходи с байкове в околността на язовирите и плуване в минералните басейни на Велинград. Това е и част от подготовката им за участие в триатлон следващата пролет. Имат си и лодка, с която ходят на риба.
Веско, брат на Ники, е двигател на друга напредничава идея. Батак е разположен в полите на планината, а феновете на пешеходния туризъм (онези, с големите раници) няма къде да отсядат в градчето. Така преди 6 години се появява Хостела. Доброволци от Корпуса на мира помагат за намирането на финансиране. След много перипетии, общината най-после се съгласява да отдаде правото за ползване на Коларовата къща на туристическо дружество „Батьовци”. Тя е паметник на културата, строена е през 1830 г., опожарявана е и отново е реставрирана. Емблематична е за баташката архитектура, носи възрожденския дух – нарочена да се превърне в мост между традиции и съвременност. Идеята в нея да се помещава хостелът не е свързана само с изнамиране на чисто физическо място (за подслон). Целта е той да се превърне в “институция”: да се обучат планински водачи и квалифицирани администратори и най-вече да се привлече вниманието на батачани към туризма като приоритет за региона. И тук важи максимата за “добрия пример”, за “добрата успешна практика”. Добрата идея се превръща в добра практика, когато зад нея стоят подходящите хора. Онези, които са двигател на нещата. Хората-катализатори за развитието на общността. Трябва да има такива – като Емо, като Весо – за да излизат малките населени места лека полека от безвремието. Весо – така и не го видяхме, беше на път. Емо дойде с колелото си направо след работа, отключи ни къщата, запали ни печката и ни разказа нахъсано куп интересни неща. Като например как се преборил да забранят горенето на гуми за кладите на Сирни-Заговезни. Млад човек, обича природата, обича си родния край и не чувства нужда да се мести в големия град. Има сертификат за водач, има вече и опит като такъв. Най-важното – има ентусиазъм, че нещата вървят към добро. Хостела има нужда само от едно – от реклама. Ето, правим я. Защото се чуствахме адски уютно там и се наспахме юнашката.