FROST OF BELMEKEN

Калдъръмени улички. Светлини и пейзажи ... светли петна. .. Лица на хора. Тънки клони, а през тях прозират звезди.

Снегът е студен, върховете далечни.

Море от клек пред нас –

бяло и зелено се люшка пред очите ми морето;

сърцето и главатa ми се наливат с кръв... И блъскам, блъскам без да спирам... От дърво, под което да се подслоня и да притворя очите си в захлас, до следващото...

Места, където чуваш онзи странен звук, пропадаш и дори не искаш да избягаш. През теб минава – като ток...

Пътеката – къде е тя ? Пътеката сме всъщност ние.

Вървим – единствените в тази джунгла тук, обградени сме от върховете, обсадени...В дъното на долината търсим брод, търсим да разкъсаме железния им обръч...

Никой дори не споменава за умора. Че кой би могъл...Умората със себе си я носим - тежи отзад, в раниците...Очите ни блестят – ала от мойте капят сълзи.

После...”после” вече няма значение. Пада мрак. Снегът играе. Косите ни замръзват...

Изкачваме се, а над нас, измежду облаците диви се подава кръглата луна, звезди...Върховете бляскат и се поздравяват.

В такъв момент аз знам, че няма да се спра – да убия всеки спомен за онзи свят там долу. За себе си дори. Природата тържествува. Вятърът унищожително ни блъска в гърдите и снегът изправя свойте бариери- но ние няма да се спрем, защото сладка е симфонията на вятъра за нас....Онзи вой, който те съживява и събужда инстинкта в теб – да вървиш и да се криеш, но и да за станеш срещу него.

За смразяващия, вкочаняващ леден вятър живея аз и искам да отида at the heart of winter, за да усетя онзи студ ОТВЪД.

Да премина границата:

когато ти усещаш как съществото, което си тук долу - в човешкия прокобен свят, отстъпва на човека – звяр, решен да се пребори с всичко. И силите ти се възвръщат, и откриваш в дълбините на съзнанието си мисли... Дирята на мислите си следваш, само тя ще те спаси да не полудееш в този леден и самотен свят.

И както растителните пояси се сменят, минаваш първо през огряната от слънце широколистна гора, после през смълчаната борова, а сетне идва царството на клека...така усещаш как с всяка крачка се отдръпваш от човешкия свят и от човешкото в себе си...

И ставаш друг, или раждаш себе си отново?

Обръщам се назад и виждам теб. А зад тебе, Санди, зад тебе е ...БЕЗКРАЯ...Бездна от сняг и белота. Косите ти развяни от ледения вятър, замръзнали...Очите- замечтани нанякъде...Унесен от свойте мисли – вървиш. Ти просто се разхождаш в полите на спокойните исполини. Ти живееш с тях и ти чуваш музиката в гората, когато вятърът се промушва през нея. Той търси път. Тъй както и ние търсим път.

Не зная дали ти виждаш своя смисъл там, но аз те гледам как вървиш последен и изглеждаш тъй, сякаш ТИ си господарят на този свят и той е твоят дом.

Няма друг път, освен нагоре.

Remember Belmeken !

04 февруари, 2007 година