Балкана пази своите тайни...

Един малко позакъснял пътепис за един не точно преход

Story: 4ebura6ka
Photo: Viki & Sandi & 4ebura6ka

Прогнозата беше за адска жега, но ние решихме – като че ли напук – да тръгнем (може би за да проверим в какво състояние е температурния баланс в организма на всеки от нас). Идеята ни беше да преминем от Х до Y (имената са скрити от съображения за сигурност), но не по железопътната линия, през Z - както правим всеки друг път - а през гънките на Стара планина.

Без да си даваме много зор, но и без да се мотаем, защото ни чакаше леден таратор и домашна гроздова - нали знаете – дебела сянка под астмата и сладка приказка в ранен следобед – се отправихме към края на селото (X).

Там е първата и последната чешма по пътя до Y...

...така че спряхме,

... наляхме си кой колкото вода можеше да носи , наплискахме се сериозно, намокрихме си дрехите и – газ нагоре.

***

Започнахме да се дехидратираме сериозно още на първия баир – беше точно 12 на обед. Земята се беше нагорещила, от всякъде лъхаше жежко, все едно си във фурна, и най-малкото усилие при изкачване ми се струваше нечовешко. Водещ мотив при мен обаче беше любопитството (и винаги е). В този ден то бе многократно възнаградено...

***

Отначало вървяхме по каменист път, приличен на изправена под 60 градуса железопътна линия - но без релсите; в един момент, когато пътят взе много да заобикаля, хванахме напряко през гората – досущ като шумкарите.

Гората внезапно отстъпи пред обширна поляна...

(повярвайте ми, това място е омагьосано)

... накрая на която имаше скала, а под скалата – дере, дол.

Спряхме, макар че слънцето безмилостно изсипваше августовската си жар над главите ни. Огледахме се. Нищо и никой. Приказка. Природата - притихнала от жега.

Размисъл на 40 по Целзий. Какво ли не му минава на човек през главата тогава...

Пушачите много внимаваха - с тия сухи треви и трънаци - да не стане някоя беля.

***

След поляната се чудихме дали да продължим към „върха”...

... но благоразумно решихме да го „подсечем”

.. защото бяхме на прага на слънчев и топлинен удар.

***

Избрахме си да вървим по една глиганска пътечка. Тя ни спусна във влажен дол с пресни прасешки следи - душички, и те търсят хладинка - след което се отказахме да я следваме и отново хванахме напряко (разбирай: нагоре) през гората. Де що имаше трънаци, минахме през тях. После изглеждахме все едно сме се били с нинджи - целите в драскотини и охлузвания. Кой знае защо точно в този момент кавалерите се отказаха от водачеството си и женската част на групата се изтъпи напред - в търсене и завоюване на нови земи. Може би защото минахме през полянка - обиталище на змии, а пък ние там се чустваме като у дома си, хихихи.

The great conquerors

Не щеш ли....

Тук някога са живели хора, гледали добитък. Последният обитател бил баба не знам си коя си, която починала наскоро.

Проснахме се на сянка за кратка почивка, през това време фотографите пообиколиха... Ту врата се хлопне, ту нещо издрънчи изотвътре – странно усещане те спохожда.

Била съм в абсолютно пусто село – изоставените къщи се рушат и сякаш се борят да оцелеят, да запазят спомена за времето, когато в тях е кипял живот, но природата настъпва.

***

Тук историята взема неочакван обрат.

Воден от безкрайното си любопитство и смелост (!), Нещотърсачът тръгва напред с широки крачки. Бързо набира преднина пред основната част от групата, която неориентирано се мотае наоколо. Нещотърсачът надушва, че има Нещо. Той (Тя) е откривал/а телефони, часовници, портмонета (в България и по света), дебитниа карта в банкомат (върнах я), монета за телефон до телефона, когато нямаш пари и спешно трябва да се обадиш... както и всякакви ненужни, но интересни вещи на най-невероятните места. Тук подозрителна тишина тегне над запустелите къщи. Без да вижда, почти инстинктивно, но решително, Тя се насочва към Него... Тя Го вижда. О, БОЖЕ !!! Цял целеничък, непокътнат, добре гледан - не е "дивак" - ограден с бели варосани колчета; полюшва се примамливо под светлината... "Господи и ти Дева Мери Джейн, простете ми !". Няма връщане назад - Нещотърсачът е видял своето Нещо - и - кръц върха на храста. НО САМО ВЪРХА.

Ето ги, другарите идват, докато се опомнят, аз вече съм го сграбчила и бягам в обратната посока - току виж собственикът изскочи от някъде. Настава суматоха в горещ летен ден.

Едни снимат ...

И как не - я го гледай какъв е красавец !!!

Други гледат...

....Но радостта е всеобща.

Честно казано - аз не пуша от една година и повече. Но това растение преобърна живота ми отново. Не мога да му се нарадвам. Извинявам се на собственика още веднъж за варварското си поведение, но - откъснах си само няколко "глави". За идеята.

FREEDOM !

После нещата се върнаха в обичайното си русло.

Това момче не знае какво го чака довечера. ...А през цялото време се кълнеше, че не пуши.



Изядохме по една ябълка, сетне продължихме.

Напускаме.




Следвахме коларски път, излязохме на високото, откри се гледка. Съответно – пек.




Не щеш ли..пак изненада




Понякога срещаш неща точно там, където най-малко ги очакваш.

Тук, в подобие на ранчо, живее една жена.

Произвежда ток със собственоръчно сглобен ветрогенератор, има си и бойлер, поставен директно на поляната, с гръмоотвод. Гледа зеленчуци, царевица, картофи. Царевицата я изпотъпкали прасетата нощеска. Каза, че идвали от телевизията да я снимат.

Къщичка на края на света. Стига да иска, човек винаги може да се отдели от цивилизацията. Нужно е само да прекрачи границата ... вътре в себе си.

Разменяме по няколко думи и продължаваме по своя път нагоре.

Слънчев свободен следобед... Де да можеха всички да са такива....

Цялото провиране между гънките на Стара планина ни отне 5 часа – с кратките почивки. Може да не са скали и върхове, ама пак си е туризъм ):

Ей това най-му обичам на туризма ):

Помните ли когато ви казах в началото за ледената ракийка и дебелата сянка...