Бяхме тръгнали за заслон Ботев през Равнец, но времето ни обърка плановете. Още по пътя до Карлово видяхме, че билата са обвити в гъста мъгла. Краси пък идваше от Габрово през Шипка и каза че там вали дъжд. Така решихме да поемем към хижа „Ехо” – през Розино. За късмет, хванахме автобуса, който заминаваше след 10 мин, а следващият беше чак в 13.30 ч. Комуникацията с подбалканските селища сега е доста затруднена поради ремонт на жп линията. Като се замислия, в България май е по-лесно и по-бързо да пътуваш на стоп, отколкото с обществен транспорт.
В Розино е друг свят, сякаш времето е спряло. Питахме и разпитвахме от къде тръгва пътеката за хижата, нямаше кой да ни отговори...
Сега, когато и влак не минава, гарата е пуста, глуха, в близост до нея са се настанили няколко цигански семейства, които ни гледат с почуда – накъде сме тръгнали с тези раници ?...
Есен. Небето се схлупило над нас. Ние сме странници, които вървим по коловозите, където и да ни водят те.
Само кучешки лай продира тишината и ни сподиря до първите буки, че и след това.
Гората ни обгръща, потъваме в нея, забравяме за вчера, днес и утре, за възходите и паденията, за страха и унинението...Вековните буки са свели клони над нас, вървим в тесен тунел между тях и те сякаш доброволно се разгръщат и ни пропускат да минем.
По едно време ... пукот в далечината. „Ловци !”, казвам си. Есенната гора прокънтява. Страх ме е от тях, и с основание, защото по-късно, когато се срещаме с ловната дружинка, установявам, че въпросните ловци са кьоркютук пияни и стрелят напосоки. Поздравявам ги, а те ме поглеждат косо, по-навъсени и от небето над нас.
Необикновена е тая гора, тая есен, тая планина – и аз бързо забравям за неприятната среща край блатото. Като филтър, тишината изсмуква всички лоши емоции, натрупани в града през седмицата.
Идва ми да се затичам с всичка сила, да се завъртя като вихър с опадалите листа, цветен вихър...
Далеч от всичко черно бяло.
Гората – цветно одеало.
Докато стъпвах тихо, вглъбена в свойте мисли, събудих заспала в тревата птица. Крилете й се разтвориха, тежко се понесе към небето, току изпод нозете ми, снежнобяла унесена птица, на фона на оловносивото небе и житножълтата трева. Никога няма да забравя този момент, не искам да го забравям, искам да го запазя, искам времето да спре и удивлението и изненадата ми от това чудо, наречено Природа, да са вечни. Ловците с тихи стъпки приближават за да убиват, а аз приближавам с тихи стъпки и ловувам вълшебни мигове.
Не мога да се нагледам на тая гора, тя ми разбърка мислите – и после пак ги подреди. От страничното било, по което вървим - където е прокарана и зимната маркировка, има гледка – от тук до края на света. Дълбоки, все още запазени масиви, дълбоки сенки; крият тайни, и обитатели.
Като дълбока прегръдка е Стара планина, дълбока прегръдка на стар познайник и стар приятел...Мисля, че всеки човек си има „своята” планина, нещо като зодия, и тя се мени през различните етапи на живота, в зависимост от промените, които настъпват в характера. „Твоята” планина те кара да се чустваш добре; там ти е уютно; дори и да вилнеят бури, ти си в своя дом. Когато не си бил дълго при нея, сърцето само те води натам.
Катерим се, катерим, обръщаме се на изток – гледаме, почти над главите ни виси черен облак – закачливко. Приближава. Руното му виси – като че ли се е закачил в дърветата и те са го разкъсали изотдолу. Така му се пада !
Навличаме дъждобраните и продължаваме нагоре – приличаме на цветни призраци: един жълт, един лилав, един розов. То на дъжда му се отщя да ни мокри като ни видя такива, смешни.
...А горите пълзят нагоре - току да превалят и завладеят билото. Но така и не успяват. Ние сме хора, можем да направим това.
Мирише на дъжд, хвойна и разлагащи се листа. Вървя и тази смесица от аромати ме опиянява.
Хижа "Козя стена " се възправя срещу нас, вкопана в главното било, като крепост; погледа стига чак до Беклемето. Арката на свободата стърчи, прилична на вълшебна порта, през която се провират облаците от север на юг. Митична арка, която крепи небето.
Подскачам и викам "Козя стена" безброй пъти, но откъм Козя стена никой не отговаря. А съм сигурна, че ме виждат и ме чуват. Мярвам и човек, който се прокрадва в мъглата по темето на вр. Юмрука, махам и на него, защото искам да споделя с някого радостта си, че съм тук, но и той отминава. Притихвам и продължавам напред.
Чувала съм хората да казват, че планината ги карада се чустват незначителни, малки, но за мен е точно обратното. Точно тук и точно сега аз се чуствам по-значима от всякога и искам целия свят да знае за мен. Всяко листенце, шипка, бодилче, мъхче да усети моята радост. Или може би тяхната есенна радост се прелива в мен ? Кой е казал, че есента носи само тъга. На изтерзаните души, които копнеят спокойствие спокойната есен носи щастие и само щастие. Няма нищо по-сладко от есенната радост на природата - дърветата, листата, цветята, билките, тревите, садали всичко от себе си и се приготвят да заспят зимен сън, необезпокоявани от нищо. Дали ние, хората, сме способни изобщо някога да се почустваме така ?...
Сияние на слънце през мъгла е като чудо на вр. Юмрука.
Ето и снимките:
Потъваме в гората
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Есенни багри
.jpg)
На вр. Юмрука (Големия Кютек, хихихи)
Поглед от Ехо
daybreak
Посоки
Беше утро, но за малко...
х.КОЗЯ СТЕНА
Хаха, и тук, за тези, които имаха търпение да изчетат текста и да изгледат снимките, идва специалното продължение. На слизане от вр. Юмрука Ивана щракна властно с пръсти и над Стара планина настана царството на поп-фолка. Мощната снага на върха и мъглата създаваха за нас звукова бариера пред адовите звуци. Атмосфера на усамотение се бе възцарила навсякъде около нас и философски размишления и бъдещи стихове ни сподиряха като призраци, чакащи справедливото си оживяване в спокойната нощ. Но ето, че викове от мощни, потни мъжки гърла се разнесоха из безвремието и ние бяхме предупредени, че няма да е лека нощ, деца.
Хижа "Ехо" се стопанисва от русенско туристическо дружество, което е сключило сделка с всички русенски университети, които бълват студенти на партиди всяка събота и неделя. Студентите не обичат планината и не обичат да пътуват 24 часа от Русе до Беклемето, но за сметка на това обичат чалгата до болка и трябва да си "вземат подписа" по "физическа култура".
Сега, идва много важен момент, гледайте - аз отварям вратата, влизам в преддверието, там е пълно с угарки от цигари, натъпкани в пепелници (явно тук е "място за пушене" по негласно споразумение), мръсни чаши от кафе, пластмасови чашки от алкохол и много, много обувки с всякакви размери, цветове и миризми. По-късно се оказа, че един от тези чифтове обувки не е успял да стигне до тук, а се е предал по пътеката от "Козя стена" до "Ехо", където се предават и повечето от участниците в 24Х100.
Влизам в столовата, където чалгата струи предимно от мобилни телефони (все още). Изведнъж става с една идея по-тихо, всички погледи се вторачват в нас, но всичко е само за миг, като в уестърн, после нещата се връщат бързо по местата си. Тук те не са в изобилие обаче.
Цял следобед вървим, нито сме закусвали, нито сме обядвали, за това пък сега сме твърдо решени да вечеряме. Завоюваме си един квадратен метър до вратата и започваме да вадим един по един припасите от раниците си.
През това време атмосферата се нажежава, чичкото от съседната маса става все по-любезен докато ми подава солта, столовата се изпълва с все повече хора (студенти), хижарите се щурат насам-натам, нека бъде светлина - агрегатът е запален, проклятие, веднага бива завладян е телевизора. Съседите от Тензолабораторията извадиха и пистолет, заразени от всеобщата превъзбуда, е, ами, аз уж съм спокоен човек, но вече започва да ме избива на агресия.
Тогава решавам да взема нещата в свои ръце - в пряк и преносен смисъл (момчетата са непукисти или пък имат висок праг на търпимост). Минаваме на план Б.
На втория етаж малка компания прекарва вечерта си скромно в слушане на български народни хора (който го държат краката, танцува; най-вече това са децата). Ние се присламчваме в един ъгъл на масата и оставяме чалга-диваците да вилнеят необезпокоявани във владенията си. Скоро идва време за Сънчо и столовата с общи усилия набързо се превръща в спалня. Старите туристи хвърлят по някоя недотам приличина шегичка и мощно захъркват в мрака.
На сутринта часовникът звъни в 7.00 ч. Планирали сме преход през Юмрука към Вежен. Поглеждам през прозореца - старата познайница, мъглата, мощно е налегнала старопланинксите върхове. С две думи - нищо се не вижда. Връщам се обратно под топлата завивка, явно не ни е ден за преход.
С периферното си зрение, или по-скоро с фотографския си усет, дочувам прищракване на затвор на фотоапарат. Хммм, някой ни снима, ще се караме !
Изведнъж светлина облива лицето ми и аз скачам като ужилена. Грабвам своя апарат и тичам навън рошава и неумита. За ходене не става, но гледката, която се разкрива пред очите ми, е неописуема. Златна мъгла прелива като море през билото и то ту се открива, ту се забулва.
След кратко съвещание край сутрешното кафе, единодушно решаваме, че потегляме към Беклемето.
Прибирането на багажа е кошмар - след снощната почерпка.
Бързо се разсънваме из мократа трева, която стига до колене. Вятърът е лукав и студен.
Краката ми направо се вкочанясват. Гората, оплетена в мъгла, е призрачна и красива. Есента си отива.
Идва зима.
Криволичим ту от север, ту от юг, следвайки пътеката. Навред е лунен пейзаж.
Сами сме.
Спираме за чай и бърза закуска на "Козя стена". От дрехите и обувките ни тече вода.
Не след дълго успяваме да объркаме пътеката, което ни коства стръмно и бързо изкачване. Успяваме да се ориентираме благодарение на една група, която ни е застигнала и сега върви малко пред нас. Следвайки ги по петите, решаваме да изкачим вр. Козя стена - да не останем по назад.
Много красив връх !!! Лентата вече беше свършила и ни обхваща фотографски яд.
По ръба има метални въжета, които може би са необходими през зимата, но сега повече пречат, отколкото помагат. Гледка не липсва във всички посоки.
Подскачаме по камъните и се радваме като деца. Застигаме "колегите", които ни черпят с домашна ракийка, но на нас гърлата ни са пресъхнали и сме отправили жаден взор към едничката за компанията бира.
После продължаваме стремглаво надолу-нагоре към Беклемето. По пътя ни застига "папарака" от хижата и ни предлага превоз до Троян. Простено му е, че ни снима без да пита (не за друго, но не бих искала да видя сънената си мутра в някой сайт, хаха) - приемаме да се качим на драго сърце.
И така, спускаме се заедно. В Троян удряме по една бърза - и недотам бърза - бира и в 16.30, почти на мръкване, излизаме на изхода на града да си хванем стопа за София.
Въпреки, че сме "трима другари", не ни се налага да чакаме дълго. След 15-20 мин спира една кола и то директно за София. И, о, изненада, шофьорът е негър, който при това знае български ! Не ще и дума, забавлявахме се много с него, но той с нас- не по-малко. Вярно, че щяхме да сгазим катаджиите на тунел "Витиня", но на фона на общото позитивно чуство това не се брои.
На влизане в града имаше километрично задръстване, нищо ново. А може би всички се връщаха от Деня на картофа в Клисура (днешния ден), хахахахахахахаха !
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)