ще отворя прозорците за да влезе чист въздух
искам да чуя ромоленето на дъжда
след грохота на бурята

ще отворя сърцето си
ще затворя очите си
и ти...
ти ще дойдеш
нали ?

Вратата е затворена

...
дори
нe се опитвай да отвориш

не казвай нищо
замълчи
не се опитвай да говориш

затвори
очи

представи си:
че сме някъде другаде,
че това е друг свят;
хората не съществуват.
не поглеждай назад

НЯМА КАКВО ДА ЗАГУБИШ

летим
в синя бездна
в нощ безлунна
в нощ беззвездна
чисто съзнание
бездихание

(телата ни лежат бездиханни
докато съзнанието се рее)

но само ако тази врата
бъде отворена

"The way is shut. It was made by those who are dead, and the dead keep it. The way is shut."

Детето и мъдреца

…
-Аз не мога да ти помогна. Но казват, че от много време насам в Пещерата над селото живеел един мъдрец. Той със сигурност знае отговора на всички твои въпроси. Аз не съм го виждал с очите си. Хората ги е страх да ходят при него. И мен ме е страх. Но ти - ако искаш, отиди и го попитай.
Детето кимна с глава и се завъртя на пета в прахоляка. Беше готово веднага да се затича натам.
-Но…
Трепна и спря. Заслуша се какво ще кажа без да се обръща.
-…той не говори с никого.
- Как така ?!!
- Така ! Не е проговорил никому от години. Само седи с широко отворени очи и гледа. Хората ги е страх от очите му.
-Какво гледа ?
-Филми.
Детето се опули. Казах му, че се шегувам.
-Какви са на цвят очите му ? – детето се приближи бавно до мен и се втренчи в лицето ми изотдолу – Като твоите ли са ?
-Не. Зелени ! Като отражение на трева в езеро. Хайде, хайде. Върви и го попитай.
Детето се затича с всичка сила нагоре по прашната улица. Тичаше с бързи подскоци; леко. „Дете ! Какво да му тежи ? Ангел, който небесата дърпат нагоре…”.

Беше прекрасна дъхава юнска утрин. Всички билки бяха разцъфтяли и където и да стъпеше, след нея се разнасяше благоухание.
„Сякаш съм фея !”
Вървеше без да се замисля. Беше сигурна, че пътеката ще я отведе точно там, където искаше да отиде. До Пещерата.

Мъдрецът беше се скрил от всички в това забутано място - да гледа необезпокояван как времето минава. Не искаше да изпуска нито миг. Нито спеше, нито се хранеше. Седеше с широко отворени очи в сянката до входа на Пещерата.
Не й беше трудно да го намери. Детска интуиция. В полумрака очите му изпускаха леко сияние – като екран на телевизор, когато свърши програмата.
Тя се приближи до него, доволна от собствената си смелост. Застана зад гърба му и му прошепна в ухото – защото не искаше да го стресне:
„Вятърът беше много силен и грабна хвърчилото ми, и то отлетя. Мама каза, че сега пътува към някоя звезда. Можеш ли да ми кажеш къде да го намеря ?”.
Както си седеше, мъдрецът прихна да се смее, като едновременно с това я дръпна за ръката:
-Айде, ставай, да вървим да го търсим – и без друго ми писна да стоя сам тука.

Пеперуди

всеки ден е тънка нишка
със смъртта
ни свързва тя
дните ни изплитат мрежа -
пеперудена съдба

всеки ден
е път без знаци
без начало
и без край

и не знаеш накъде
пътят
ще те отведе

вземи ме със себе си, облачен ден