Меките извивки на заснежените хълмове бавно се стопиха в мрака. След залез слънце стихиите останаха да бушуват необезпокоявани, далеч от очите на простосмъртните. Скрити на топло и сигурно място, ние вече не виждахме как върховете "пушат".
Може би някъде там, по Равнец, глутница вълци се готвеше да ловува...
Винаги когато остана в планината след залез, се чувствам като прашинка в шепите на Вселената - обичана, но беззащитна. Чуствам душата си оголена и пречистена от първичния страх за собственото съществование.
Толкова е крехък ТОЗИ слънчев свят, с ритъма на който сме свикнали да живеем. Потайни сенки пълзят в гората, шумове и гласове, чиито шифър не познаваме...
Мисля си за мрака като за живо същество. Мисля си за Нощта като за необятна бездна. Мисля си, че в миговете след залез слънце се приближаваме до вечността; отразявайки светлината на звездите с очите си, ставаме част от Космоса. Мисля, че звездите са милиарди очи, вторачени във Вселената.
Далечен вопъл, зов за помощ отеква в съзнанието ми. Нещо, което не се е случило или се е случило много отдавна...Мисля си, боже, колко е хубаво да си жив ! Животът е прекрасно нещо !
Обичайте живота, животът е безценен дар ! Не казвайте, че животът няма смисъл ! Всеки ден и всяка нощ имат смисъл !
Всеки човек е важен за този свят, за този живот, за тази вселена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар