Имаше мигове, в които просто не можех да заспя отново, колкото и уморена да бях. Тогава лежах с отворени очи и гледах купола на палатката, облян в лунна светлина.
Към 5 часа сутринта сиянието на Луната внезапно изчезна, и наместо да започне да просветлява, стана подозрително тъмно. Реших да изляза, за да проверя каква е тази аномалия, и, о, ужас – в сивкавия здрач всичко наоколо изглеждаше призрачно – не беше никаква аномалия, а точно това, от което се опасявах: шапка от облаци бе нахлупена на главите ни. Беше страшно тихо.
Вселената сякаш беше безмълвна в този миг.
Сега знам, че това, което ме уплаши най-много, бе тъкмо отсъствието на какъвто и да било звук – а не мъглите, които напираха от долината, нито перспективата за буря или дъжд.
Понякога си мисля, че не сме сами на този свят, но в 5 часа на 14 август си мислех точно обратното.
Никога не се чуствала по-сама, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Уплаши ме тишината.
*Ани сподели по-късно, че вечерта, когато се разхождала сама край Муратово езеро, й се сторило много тихо. Потока туристи секнал твърде рано. Не се чували дори гласчета на птици. Мисля, че тя говореше за същото нещо, от което аз се уплаших*.
Какво се случва в тези кратки мигове между деня и нощта, когато в мрак потъва светлината и в светлина потъва мрака ?
Какво е „времето” ?...Кой го е „изобретил” ? Това са въпроси, които ме измъчват много отдавна.
Мисля, че вече знам отговора.
Не разбираме ли точно в тези мигове – толкова кратки, че съзнанието ни едвам ги долавя – че времето изобщо не съществува ?!
А не ни ли плаши тъкмо това ?
Много повече от мрака, бурята и мъглите ?
Те са истински. Но как да се изправиш срещу нищо ?
Бездната от безвремие, в която висим, е по-страшна от всичко, което изобщо можем да си представим или до което можем да се докоснем.
Никога няма да забравя това усещане.
Да се събудиш призори, да подадеш глава навън от топлия чувал, попил миризмата на тялото ти, уютен, и да разбереш, че си
сам в нищото, сам в безкрая, сам в тишината –
далеч от всичко земно, в интимен разговор със себе си.
Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си.
Сами сме !
Сами сме, хора, а все чакаме някого…
Изведен от съня, в този толкова интимен момент, когато някой някъде се обръща на другата страна, гушка любимата си и заспива отново, ти си толкова уязвим, крехък, топъл и беззащитен като бебе. Струва ми се, че дори и най-големият престъпник в такъв момент би бил невинен.
Опъваш ципа на палатката, един прост цип, а сякаш разкопчава - и закопчава - два свята – този, Познатия, и онзи, Другия,и изведнъж осъзнаваш, че си се сврял като буболече в пашкула си, като охлюв в черупката си – а наоколо цари величие,
Вселената трепти и съществува !
Подадох глава, прекрачих отвъд. И се почуствах сяках съм…гола.
Вихрен разголи душата ми, надникна в мен и ме разтъсри.
Но го направи много тихо, много нежно и едвам доловимо.
И аз го обикнах !
Вцепених се от страх, но го обикнах. Защото го усетих.
Усетих нещо, което не съм изпитвала никога до сега – и все още не мога да го осмисля.
Но малкото, което достига като далечно ехо до съзнанието ми, започва да ми харесва:
В дълбоката, почти безкрайна тишина,
В беззвездната, безлунна бездна,
Той се бе надвесил над света-
И аз се надвесвах с Него.
Бенка върху челото Му.
"Господ отдавна е минал от тук и вече го няма.
Няма към кого да отправим молитвите си".
Но понякога - много рядко - се връща.
Точно в такива моменти.
