Синаница - so close, no matter how far

Тръгнахме късно. Русенската "група" закъсня за срещата и ни обърка плановете. Провирането през клека по short-кътите от Бъндерица до хижа "Вихрен" допълнително ни забави. Преваляше обяд, а преходът тепърва предстоеше. Планината беше пуста и тиха. Небето - стъклено сиво. Прогнозата - сняг. Дали щяхме да изпреварим фронта ?...

Още по асфалта до хижа "Вихрен" двамата русенци започнаха да изостават. Налегнаха ме съмнения дали ще се справят. На кратката "оперативка" (разбирай, гощавка с бонбони и сладкиш с тиква) ме увериха, че всичко е наред и потвърдиха, че продължават. На 10 минути след хижата обаче, още преди да стигнем Равнако, тежкият сняг и липсата на опит в ходенете със снегоходки охлади ентусиазма им и ги принуди да се откажат. Останахме 5-ма.

Не бих казала, че и на нас ни беше леко - раниците ни бяха пълни с лакомства. Все пак отивахме да празнуваме светъл празник. Условията в планината бяха крайно неблагоприятни за ходене, но бяхме решени на всяка цена да стигнем - традицията повелява рождения ден на Стефан да се празнува на Синаница. Веднъж го отложихме заради времето, не бих искала този път да бъде вторият.

Докато се окопитим, Лъчо хукна напред да прави пъртина. Да го гоним ?...Къде ти ! Не можеш му насмогна на кралимарковския разкрач. Добре, че спираше отвреме на време да ни изчаква, колкото да не ни изгуби от поглед, иначе щяхме да се видим направо в хижата, че дори след нея :)

Така на края на Равнако ни изчака да решим заедно - по лятната пътека или през оттока на Муратово да вървим. През оттока съм минавала веднъж и още ми държи влага. Голям гърч ! Но за съжаление нямахме избор. Клекът се изправяше като непреодолима стена пред нас. Щеше да ни отнеме много време да се преборим с него. Наченахме улея.

И се започна...газене, лазене, падане, ставане. По-добре от снимките не бих могла да го опиша. На Тони й беше за първи път със снегоходките. Как успя да се справи - така й не разбрах. Може би защото имаше добър учител...

В 14.30 ч "кацнахме" на Муратово. Бяхме омаломощени. Унесени в мислите си, без да си кажем нищо, продължихме към Бъндеришка порта. Точно тогава Синаница ми се струваше безкрайно, невъобразимо далеч...

Лъчо ни чакаше горе, вървеше в кръг, за да не замръзне от вятъра. Събота, късен следобед…

...

Пада здрач. Острите Пирински очертания започват да се губят в мъглата. Далечен лай на куче ми напомня, че освен този, има и един друг свят, човешки свят, свят на топли стаи и запотени прозорци, свят на измамна сигурност. Нямам нужда от нея. Сега съм тук ! Тук всяка крачка има смисъл.

Включвам челника.

Светлият кръг пред мен е единствената ми реалност.

Вярвам в себе си повече от всякога.

Тъмно е. Има мъгла. Но не ме е страх.

Обръщам се. Много е тихо. Тони и Стефан ги няма. Назад по ръба - останаха да слагат котки. На Тони й е за първи път с котките – трудно й е и е уплашена…Когато най-после се появяват в мъглата, тя само се смее - и нито дума. Знам, че е на края на силите си и се опитвам да я разведря. Правя се на клоун, пея, разказвам вицове. Вече всичко ми е смешно. Но умората от газенето в тежкия сняг, ранното ставане и недоспиването през седмицата, си казват думата - и накрая и моите сили започват да се изчерпват. Имам нужда от чай и шоколад. Имам нужда да спра и да си почина !

Безименният вече си има име, призНачен връх, Лъчо свети горе през мъглата и ни се смее, като залитаме по камъните. Още малко остава до Портата, ето я и Синаница, магически пристан в морето от сняг - а ние, като светулки в морето се лутаме и търсим Пътя. Сами в чистата, недокосната нощ. Приказка...

…

...Не знам защо но през цялото време се опитвах да убедя себе си, че няма от какво да се притеснявам, а дълбоко в себе си знаех, че нещо не е наред. Не исках да ходя на този преход още от самото начало. Първо се счупи колата и взехме чужда на заем, която по принцип не е в движение и няма зимни гуми. После русенската "група" закъсня почти с час и забави тръгването ни още от София. В тъмното на реброто между Безименния и Синаница видяхме светлина, а никой не слезе от там в хижата. На мен ми се струваше, че чувам някой да вика и се заслушвах след всяка стъпка, но другите не чуха нищо. Мистерия. Питах се, каква ли ще е следващата изненада...и ето. Събудих се посред нощ от вятъра. Цялата хижа се клатеше. "Добре, хубаво, нямам време да мисля за това, трябва да спя сега", казах си и се сгуших в чувала. На сутринта се събудих бодра, станах първа и направих пъртина до чешмата. После събудих другите с "добрата" новина - хора, навън вали сняг, валяло е цяла нощ, няма и следа от вчерашната пъртина !

Никой не се трогна.

Добре де, да не би нещо аз да не съм наред, а всички останали да са нормални ?

Няма логика.

Слязохме да закусваме и да поговорим. Опитах да се ги убедя да сменим маршрута за връщане или да поостанем, не дадоха и дума да се издума. Залъгаха ме като малко дете - "Айде да се качим на Портата, пък ще видим"...Бях ядосана и обидена до дъното на душата си. Никой не искаше да ме чуе ! Навън - топло, но виелица. Видимост - няколко сантиметра J J J. Разбира се, загубихме се още на 10 мин. от хижата. Добре, че не беше лавинопасно. Не беше ли ? Беше навалял 30 см нов сняг....Тежък...Снегоходките като тухли...едвам ги влачим нагоре...

После изведнъж нещо в мен се пречупи. Рекох си, какво толкова, ако има нещо да става, ще става, вирнах гордо глава и продължих напред невъзмутима.

След Портата мъглата ни погълна за часове напред. А някъде все пак е имало небе...

Стъпвахме и падахме - просто не се виждаше НИЩО. Спускахме се без път и пътека, към Спано поле, в невъобразимо изкълчени пози :)

Започна да става смешно. Лъчо щеше да влезе в езерото и Стефан му вика: "Лъчка, Лъчка, дай наляво, влизаш, в езерото влизаш !" :)))

И така, от камък до камък и от кол до кол (по едно време и те се появиха) най-после се добрахме до Бъндеришка порта. Но аз вече не бях същата.

Усещах в себе си неподозирана сила и твърдост. Изведнъж целият ми живот мина пред очите ми. Разбрах, че има още много от него…Че трудностите са част от нашия Път. Че няма как всичко да бъде идеално.

Вятърът фучеше над Пиринските исполини, мъчейки се да разпъди мъглата. Блъскаше ме в гърдите и забиваше ледени кристали в лицето ми. Но аз знаех, че няма да се спра. Ще вървя и ще вървя, ще продължавам напред, напред, където е Вихрен, напред, където е небето - ще вървя докато го открия.

снимки:
https://plus.google.com/photos/108968586898252140802/albums/5954603629762756353?banner=pwa

So close no matter how far
Couldn't Синаница be much more from the heart
Forever trusting who we are
And nothing else matters