САМОТРАКИ

Островни мистерии


Обещах си, че се върна в Гърция в мига, в който я напуснах.
За първи път се докоснах до митичния й дух по време на първото си посещение на Олимпийския Митикас. След като „седнах на трона на боговете” обаче, тя не стана по-малко привлекателна за мен, напротив. Ето защо, достатъчно бе само да обърна поглед към някой от безбройните й острови, за да тръгна натам – и то не кой да е, а самобитния Самотраки.
Самотраки е остров, който се намира в северната част на Егейско море, принадлежи на област Тракия – слабо популярна като туристическа дестинация област, досами границата с Турция. Бил е населяван с Траки и от там – името му означава „тракийски Самос”. Ако търсите приключения, но не и лукс, това е „вашето райско кътче”. Там е планината Саос, откъдето ,според легендата, Посейдон стоял да гледа Троянската война; там е Плажът с кадифения пясък, достъпен само с лодка, по море; там са изкривените от вятъра в причудливи форми дървета.
До там може да се отиде с влак през Солун и Кавала за Александропулис ( през Свиленград е другия вариант); и със собствен транспорт, като най- удобният вариант е през КПП „Илинден”. „Илинден” е новият граничен пункт след гр. Гоце Делчев. От другата страна най- близкото селище е Като Неврокопи (Горен Неврокоп). Между двете братски европейски държави се е опнал „Тунела на дружбата”. Никой не ви спира и не ви закача за друго, освен за паспортна проверка. От София до Александропулис са около 470 км.
Пристигаме по тъмно на възвишенията над Кавала – гледката е величествена !!! Пълнолуние, морето свети, ослепителна амфитеатрална красота, първото, което се набива на очи, е пристанището и акведукта Камарес, който сякаш разделя селището на две. Той е и сегашният символ на града.
Късно е и тъй като нямаме предварителна резервация за нощувка в къмпинг, това е първата ни и най-важна задача за вечерта.
Не след дълго, но с много разпитване, откриваме „Батис” - мултикомплекс на изхода от Кавала за Солун, който се разпростира на 33 000 кв.м, има 125 места, две дискотеки, бална зала....Къмпинга е наполовина празен, и е точно на плажа.Късметът определено е на наша страна, защото успяваме да убедим рецепционистката, която тъкмо си тръгва, да ни регистрира на сутринта. Разпъваме палатките, разхвърляме багажа и – бързо към морето !!! А морето....Топло и спокойно, празни шезлонги на плажа, chill out в заведението над нас, пълнолуние; скалите – осветени като при „Звук и светлина” на Търново, само че без звук....Всепоглъщащо спокойствие, от което се нуждаем след иначе тежкия ден.



Ден втори.
В 15 ч пристигаме на Порт Александропулис и бързаме да си купим билети за ферибота. Днес, в сряда, в предпоследния ден на август месец, той е само един, в 17 ч. Оказва се, че след ден лятното разписание се отменя и часовете, които сме предвидили за връщане, са различни. Поради тази причина престоят ни на Острова съвсем се скъсява.
Билета за ферито е 11 евро в едната посока и 45 евро за кола. Още в София сме решили, че ще изоставим колата. Поне в този сезон и само за хора резервация не е необходима.
Ферибота, кръстен на планината „Саос”, пътува три часа – и след първия час и половина островът вече започва да се вижда. Но сякаш така и не приближава. Пристигането е почти като раздяла – знаем, че имаме едва 24 часа да прекараме на сушата.
Самотраки е дълъг 17 км, а обиколката му е 60 км .Местното население наброява около 2000 души. Най- високата точка е Фенгари (1600 м), което значи Луна. Съществува поверие, че ако се качиш на върха по пълнолуние (пълнолуние е !), ще ти се сбъдне една мечта. За жалост, подобни опити са завършвали с фатален край. На другата сутрин, когато тръгваме да пъплим нагоре към водопадите, започва да разбирам защо.
Столицата се казва Хора, най-големият курорт се нарича Терма (от там тръгва и пътеката за Фенгари), а главното пристанище – Камариотица. От пристанището до населените места има редовни автобусни линии за по около две евро билета. За разлика от нашите „селски” автобуси, тези имат климатик и обслужващ персонал, който е любезен.
Има и места на острова, които са достъпни само с лодка. Ние така и нямахме време да се порадваме на такова екзотично пътешествие.
Атобусът тръгва от пристанището и спира точно пред входа на къмпинга. Предварително знаем, че в тази, в северната част, има два къмпинга - „свободен” и „нормален”: буквално така са упоменати в интернет. И двата са платени. Ние ще нощуваме в по-близкия, какъвто и да е той. Всъщност, разстоянието между двата къмпинга е два километра – и в двата има бира и закуски, само че вторият е municipal, общински. Може да се бивакува и на открито – и доста хора го правят. Както навсякъде, и тук има нудисти, които се стремят към уединение.
Къмпинга се простира на доста голяма площ – и е така устроен, че да побира пълчища от хора. Мястото за спане е организирано най-често под короните на дървететата. Тъмно е, усещаме, че е полупразен. Обстановката е призрачна – платани и прозираща през тях пълна луна. И светещите очи на котки в мрака. Те са пълноправни господари тук. Също и рибарят Педро, внушителен мъжага, който се оказва наш съсед по палатка. Той е от един месец тук. Пийва боязливо от нашата сливовица, после си ляга и ни пожелава „Лека нощ”. За нас нощта обаче тепърва започва.
Усещам се сякаш влизам в чужд дом. Следите от човешко присъствие са навсякъде – огнища, хамаци, простори за пране, импровизрани алеи..., все малки неща, които показват любов и загриженост на редовните обитатели на това място, които за малко отсъстват, но скоро ще се върнат. На сутринта откривам кичур отрязана коса, защипана с камък, и отделена от тялото глава на кукла. Явно магиите са на почит тук; спомням си какво сподели член на форума за пътешествия преди да тръгнем – „В момента се очаква да има много хора, защото по това време на годината там има международно сборище на... наркомани. В района на мистериите няма да сте топло посрещнати дори по заведенията - местата са запазени за "посветени". Гърците разказват, че Александър Велики бил заченат по време на именно на мистериите, в които майка му е играела значителна роля....”.
Не срещнахме много хора, но тези, които видяхме, бяха съвсем добронамерени.
В Гърция, както се знае, имат сериозни проблеми с пожарите. Макар и изобилстващ от зеленина, на фона на останалите пейзажи, островът все пак си е доста сух. Ето защо, неспирни са предупрежденията да не се оставят запалителни вещества (олио например) безпризорни. Ние накладохме огън в специално направено за целта огнище от камъни, но когато пламъкът му се увеличи, при нас дойде младеж с джип, явно пазача, и доста учтиво ни помоли да внимаваме и да го загасим преди да си легнем.
Когато страстите се разгарят ведно с огъня, спящият Педро се провиква отдалече: „Тихо, тихо!”.
Явно тук си има ред, мисля си аз, и уморена се отправям към палатката. Тъкмо се унасям, и странно раздвижване настъпва из къмпинга. (От къде се взеха тези хора ?). Смехове отекват в мрака. Звуците са приглушени – и когато съвсем изчезват – компанията се разпръсва – се чува само едно дрънчене на звънец, сякаш самия дявол броди в мрака. Но, да не забравяме, че Самотраки е царството на дивите кози....
На сутринта се опитваме да станем по-рано, но явно умората си казва думата – едвам се „отлепвам” в девет – и то заради непоносимата жега. Трябва обаче да хванем ферибота наобратно точно след дванадесет часа, ето защо е наложително да потегляме за нашата разходка колкото се може по-скоро. Избрали сме водопадите на Фониа в посока изток, на 4 км от тук: те са общо четири, като първите три са по-лесно достъпни, а четвъртият е почти на билото и няма да имаме време за него. Спираме да погледнем картата, която си носим, за всеки случай – и изведнъж двама младежи се появяват, сякаш от нищото, и ни питат на английски дали имаме нужда от помощ. Изглеждаме ли загубени или пък просто всички тук са толкова friendly ?
Отбивката за ждрелото е ясно обозначена, а и мястото е доста оживено – така че няма как да се объркаме. На континента по това време реките вече са пресъхнали, но тук водата е в изобилие – тя е спасение от убийствената жега. Забелязвам, че никой не ходи на плаж край брега на морето – плаж няма в истинския смисъл на думата, има много камъни, с най - различни размери - и дървета. Пътеката за водопадите е почти равна и доста приятна, поне до първия от тях, където повечето хора остават да плажуват. От там нататък започва катерене по песъклива и ронлива почва, срещаме плоча на загинал алпинист, навсякъде е пълно с табели „Нагоре – на лична отговорност”.
Ждрелото е дълбоко, в далечината се виждат изваяните от вятъра причудливи скални форми, за жалост, ние не разполагаме с много време – и предпочитаме да опитаме каква е температурата на водата. Брррр, студена !
На връщане се отбиваме за по бира в едно фантастично крайпътно заведение на 50 м от началото на ждрелото. Навсякъде е пълно с “dream catchers”. Посреща ни сърдечният собственик – мъж на средна възраст, с младежки вид и пола – панталон. Преди да си поръчаме храна, задава въпроса „Колко сте гладни” – и в зависимост от нивото на глад, предлага съответстващо ястие. Трудно е обаче двама души да хапнат прилично за по малко от 20 евро. Бирата се пие в добре охладени, почти замразени халби. И разбира се, традиционната рецина – лекото, свежо и подправено със смола от пиния вино, което се сервира като вода почти към всяко ястие.
Не искам да си тръгвам, искам да стоя в безвремието на златната светлина, тук сякаш всичко е докоснато от нея, и да не мисля за нищо. Тук това е напълно възможно.
А когато все пак, със сетни сили, изтощени от жегата и от натрупаните впечатления, си събираме багажа и привечер потегляме за автобуса, момчето на рецепцията на къмпинга ни спира с думите: „Какво става ? Нещо не е наред ли ? Не ви ли харесва тук ? Защо си тръгвате ?”.
И аз разбирам – никой не напуска Самотраки доброволно.
Щом научава, че сме дошли „чак от София” за една вечер, се плясва по челото и ни прави намаление наполовина. Цената на нощувката и без друго е символична – 3 евро на човек.
Нататък е ясно – пътят наобратно, автобуса до Камариотица, ферибота, къмпингуваме в Алекс/поли (къмпинга е морската градина на изхода за Кавала, лесно намираем е), Драма, Гоце Делчев, София....
Когато ферибота потегля, дори не усещам това; не искам и да се обръщам назад; аз нося в себе си магията на един свят, който никога няма напълно да изоставя.