МАТОЧИНА - ГОРЧИВО БЕЗВРЕМИЕ

story:4ebura6ka
photo: sandi & annra


Когато пътуваш далеч, и все по-надълбоко из тази равна – неравна и прашна земя, без да знаеш къде отиваш, какво да очакваш – и само залезът е зад гърба ти, и светлината - последната светлина - проблясва в огледалото за обратно виждане, тогава отново се раждаш.

Животът ти започва отначало и файловете от историята му са изтрити, за да се превърнеш в blank document и светлината и тъмнината да играят там наволя.

Едно след друго изплуват очертанията на разрушени къщи и подпалени дървета, гърчили се кой знае в какъв пожар; долчинки усойни и пестеливи рекички;
...и много бодлива, ръждясала тел...

Не мога да повярвам, че това е България – и то България от 21 век –

чувам далечните стада и лай на кучета, който сякаш минава през звукови филтри – тази земя е потайна, скрит живот кипи някъде в гънките на баирите – или тя просто е мъртва. Пътят е напукан – а залезът измъчен и обзет от меланхолия; тръпки ме побиват – яркожълти минзухари са покълнали навсякъде.

И страх - не страх – а поглед към безкрая на времето и пространството, като след ядрена катастрофа вещи разпилени навсякъде – а хората ги няма, хората ги няма....

А тук таме, когато ги срещаме – те са загорели от слънцето и се давят в тютюна, а питат за цигари.

Нощем е почти страшно – в гробовната тишина вият чакали и – буквално – над главите ни прелитат ята от кукумявки. Онзи, който е свикнал с човешкото присъствие в града се чуства изтерзан и оголен тук, на ръба на държавата, притулен до една от оцелелите й бойни кули.

Ние сме на ръба, далеч от хората, малко по-близо до звездите, на които хич не им пука за нас, и усещането за разруха ни залива. Ние сме на ръба на търпението, на ръба на оцеляването, на ръба на пропаст – и на ръба на нощта. Безмилостно нежно пада тя тук. Тъмно е, но снежнобялата ни кола се откроява на хълма, кацнала като някакво НЛО – наша каручка и дом едновременно.

Имам странното чуство, че тук всички хора са обзети от неспирен тежък махмурлук, препили от спомени по миналото. Те не се уповават на никого – и си отиват един по един – кой в чужда земя, кой в земяТа. Учудващо естествено и безперспективно тече животът тук – логично ! Перспективата е изкривен поглед към „непременно – трябващото- да – се състои – бъдеще”. Ние, „модерните”, не сме свикнали да живеем така. Който иска да се потопи в света без история – или с история, но без бъдеще – е добре дошъл тук. Тук вече нищо не се случва – и нищо не се променя – освен, че пукнатините в асфалта, където го има, стават все по-дълбоки....

Това е едно почти интимно пътуване ( какво е „интимно” междувпрочем ? – когато сте само „ти и...”. В случая – гънките на релефа) . Тайни, интимни долчинки, в които колата потъва, сякаш хлътва, всмукана от гравитацията. После отново се издигаме, за да си поемем въздух, да надникнем в светлото петно на небето, да потвърдим, че има хоризонт...Боже, колко е тънък пътят – аха, аха да се скъса...Да не забравя да кажа, че срещнахме ловци. Животинската популация със сигурност взима превес тук, в потайните покрайнини, близо до селото, кръстено на най – омайната и успокояваща билка – Маточина.

Маточина на латински е Мелиса – добре познато име, звучи перверзно, което всъщност значи ...пчела !....

....Дупката в Кулата (Средновековна; Букелон) вече я няма !!!Жалко !

Ах, как объркахме пътя, как объркахме пътя...

А къде ги видяхте тези „дружелюбни хора” ? Всеки гледа да си продаде млякото - единствената разменна монета тук. Мляко в кофи, мляко в буркани, мляко в бутилки, кисело и прясно – попарата си сърбаме току пред кметството, където някога е било или някога ще бъде...