Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Ибър - Голяма Сютка


Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-малко неща те свързват с долния свят. Оплетен в паяжина от слънчеви лъчи. Светлината е това, към което вървим. Чуствата и усещанията избледняват, за да остане накрая само едно – усещането за свобода. Онова, което толкова много ни липсва тук долу, онова, което непрекъснато търсим и за което непрекъснато копнеем, без непременно да го осъзнаваме. Мощна е тишината на Рила – мощна и пленителна. Такива са и формите й. В далечното дъно на долината реката се спуска с грохот надолу, някъде там камък се откъртва и пада с глухо ехо...Всичко е СЕГА. Ние сме тук горе. Никой не знае за това, защото не сме срещнали никого по пътя си. Понякога е нужно да тръгнеш без пътека нагоре, просто така, нагоре, за да намериш истинския СВОЙ път. Хора се качват и спускат по вълнообразното било отсреща – черни силуети, които се изгубват в безкрая точно така, както и ние се изгубваме. Толкова дълго сме тук, и толкова кратко, че в един миг преставаме да съществувуваме. Забравяме за себе си, за егото си, ние сме Рила, тя е нас. Мъгли пълзят към върховете и ги обгръщат за миг, после отново отстъпват – и ние настъпваме. Колкото повече душата се изпразва от ненужната мръсотия, натрупана през безсмисления кръговрат на дните, толкова повече аромати, цветове, тайни и смисли, изпратени от Планината, започват да я населяват. Мисля си за Рила, опитвам се да си я представя такава, каквато е била някога – недокосната от човешки ръце пустиня. Иска ми се да вярвам, че поне едно кътче от нея, което ревниво пази девствената си красота, ще остане такова – без писти, пътища, човешка гмеж...и без посока.

Благодаря на изворчето, което намерихме в подножието на Ибър, на тънката струйка, примесена с пръчки и пясък, която означаваше толкова много за нас след всички тези крачки и съвсем не в края на пътя.

Вървя. Из тихите пътеки аз вървя. Из тайните пътеки аз вървя. След горските животни аз вървя. С мъглата вървя. През мен минава облак. С дъжда вървя. Със залеза вървя. С тишина се обличам. Мириса на мента ме сподиря. Гората шумоли. Небето шумоли. През първата ни нощ комета минава през него. През втората ни нощ – опустошителна буря и кълбовидни мълнии са ни обградили, а ние сме се сврели в една колибка без врата да гледаме природния спектакъл.

Вървя, с крясъка на гарвани вървя. С плясъка на мощни криле на граблива птица вървя, Лицето й така и не видях, но тя ми остави едно перо за спомен. Вървя и събирам красота.

Няма ручеи, навред е пустош. Гората се затваря зад нас и пътят свършва – там някъде, под този връх, ревниво пазен от нея. Макар и умираща, гората е красива. Стволовете скърцат и когато задухат свирепи ветрове, ги повалят. Не искам тогава да съм там. В пресъхналите локви – следи, безброй следи на жадни обитатели, които навярно чакат дъжд.

Вървя край дървени пусии – мощни кули за прикритие на убийци, или иначе казано – ловци. Но кой сега е без прикритие в гората – слаб и беззащитен, и без пътека следва пътечките, направени от полудивите коне, които срещнахме на връщане.

Не си спомням от кога не съм виждала българскот знаме да се вее на някой връх.

Не си спомням от кога не съм слушала гората да бучи така...

Глухо тътне небето, и все по-близо, и все по-близо, докато накрая земята под нас не започва да трепери и нощта не се превръща в ден.

Утрото е мъгливо. Нещо сладко – сладко хрупка свежа тревица до заслона.

Вървя, през окъпаната от нощния дъжд гора аз вървя, край изсъхнали клони и паднали стволове вървя, през процеждащите се слънчеви лъчи вървя...

ZAGUBIH SE!!!

Няма коментари: