Тесен асфалтов път се вие измежду неразцъфнали още кестенови гори.
Стара и прастара гора – сякаш си в приказките. Къси дебели стволове с множество разклонения – като костеливи ръце. Безпределна тишина. Много птици, в чиито гласове се заслушваш неволно. Мека светлина прониква през пролуките в гората – там където минава черен път. Не зная накъде отива той. Сякаш от „време оно” никой не е минавал по него. Забравен забранен път, забравена
забранена граница – но не и забвение.
Тук таме преспи сняг. Топло е и снегът се топи. Баба Меца още спи. Кафява ланска шума, крехки съчки, които се трошат при най-малкия натиск. Стъпките са отчетливи и сами по себе си са достатъчно добро предупреждение в тишината. Трудно е да бъдеш ловец в тази гора….А трябва ли ?Стара и прастара гора – сякаш си в приказките. Къси дебели стволове с множество разклонения – като костеливи ръце. Безпределна тишина. Много птици, в чиито гласове се заслушваш неволно. Мека светлина прониква през пролуките в гората – там където минава черен път. Не зная накъде отива той. Сякаш от „време оно” никой не е минавал по него. Забравен забранен път, забравена
забранена граница – но не и забвение.
Гората пълзи по склоновете, облечена в ръждив есенен цвят. Трудно е да различиш есента от пролетта понякога – точно в този миг, точно сега….
Като се замисля, днес е първа пролет. Навярно тя ще тръгне точно от тук. Вървим по стъпките й без да се мъчим да я открием. Ще ни открие тя.
Диви зюмбюли и иглики се провират между белезникавите шуми – чак да те е страх да ги настъпиш. От планината струи омайна нежност – макар че горе на билото оловно сиви облаци си дават облаци си дават среща. Дори леденият вятър не е в състояние да промени мнението ми, че пролетта е минала от тук съвем скоро.
Пълзим по склона в един тих свят. Може би тишината е истинската граница – преградата между тази действителност тук и онази там долу - кресливата, нервната…
Това място е опакован с тишина подарък – за мен…
Не го крия, не го пазя само за себе си. Чуството на свобода, която изпитвам, се дължи не само на просторната гледка към Пирин, Славянка, Кожух…Осъствието на човешко присъствие е онова, което ме кара да се чуствам толкова добре, и достигнала до тази истина, аз искам да й се порадвам колкото се може по-дълго време. Искам да вярвам, че това място ще остане завинаги такова, каквото го видях за първи път в този първи пролетен ден и никога няма да бъде полазено от мравките, наречени хора, които ще обезобразят хармонията му.
Хармония – това е думата, която търсех толкова дълго време, за да опиша чуството, което ме завладя, докато потъвах все по-дълбоко и по дълбоко в приказката…наречена Беласица.
А мравките – тук те са пълновластни господари с дворци – мравуняци. Изпълзели са на припек на върха на постройката си и аз хипнотизирана ги гледам как ритмично се движат и без да спират. Да, това наистина е животът в неговата чиста форма. Всичко изглежда толкова естествено, непокътнато, че когато зървам стар военен камион в „задния двор” на хижата, чак се стряскам. Макар и неподвижно, желязото му грубо прорязва меката нежна картина, която наблюдавам.
Ние тук сме гости. Но усещането е за уют, а не за натрапено присъствие. Природата не е враждебна. Тя просто е гола…
На билото вятърът откъсва ледени люспи и те издават особен, зловещ стъклен звук, когато се свличат по склоновете. Далеч назад остава топлото прикритие на гората.
Билото е свободно, открито – такова, каквито бих искала да бъдат хората.
Зимата отсъпва и тук, макар че се опитва да се задържи с последен напън. Увива се около лицата и телата ни и вае причудливи форми по железните останки – паметници на една друга, съвсем несвободна епоха.
Грозни скелети, които нямат място тук.
Сигурна съм че времето и забравата ще ги унищожат; макар и бавно, тези железни гиганти ще се предадат; бодливата тел няма повече никого да наранява – не и повече от красотата на кървавия залез.
Гърция лежи в краката ни. Нашият дом е стар е стара и очукана гранична застава без прозорци и без врати. Току пред единия прозорец - пораснало дръвче. Бурният южен вятър поставя на изпитание крехките му силици.
Това е най-необикновеният дом, който съм имала някога, макар и само за една вечер. Вкопан в склона, твърде измамно сигурен… Нощем колите, които пътуват по магистралата, са като гердан от светлина. Долу в полето – селца: мравуняци от светлини….А ти сякаш си господар на този свят там долу. И единствената връзка между теб и него са светлинните му пулсации.
На залез тръгвам по следите на някакво зверче, и се озовавам лице в лице с начупеното било, с непристъпните почти скални отвеси, скрили мрачни сенки в пазвите си…Мракът пълзи от юг, бавно се надига. На запад е още светло.
Сега сме само аз и планината, няма нищо или никой, който би ни разделил.
София, 22 март, 2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар