Карта на живота

Напоследък усилено мисля за себе си и своето място в непрекъснато променящия се свят. Мисля си за начина, по който хората живеят – и за строго установения модел на живот, който спазват. Този модел ни държи толкова здраво, че всеки път, когато се опитаме да се отклоним от него и да му противостоим, изпадаме в състояние на „безтегловност”, което от своя страна поражда страх и объркване. Ние сме пристрастени към рутината. Ние сме пленници на установения ред. В това отношение всички хора по света си приличат, независимо какъв език говорят и на кой паралел и меридиан се намират. Едни и същи са страховете им, едни и същи са мечтите им.

Мисля за цената на мечтата. Мисля за цената на живота. За времето, което минава и отминава безвъзвратно. За отговорите, които са някъде там…

Мъдростта, съветите за това как трябва да живеем и какво трябва да правим, когато сме объркани и клети, са навсякъде около нас. Има карта на живота, така, както има пътна карта или карта на планината. И в нея има пътища и пътеки – към нашите лични върхове. Само че тази карта е невидима.

Планината никога не е била за мен – и няма да бъде – купчина скали, траверси и върхове за покоряване. За мен тя е свещен източник (source) – на мъдрост, сила и живот.
Върховете са куполи (и пирамиди), които опират в небесата. Естествена, природна архитектура, която хората са се научили да уподобяват в през вековете при строежа на храмове. В подножията на върховете е стаена извечна мъдрост. По челата им са изписани думи с невидими знаци.

Всеки път, когато се връщам от Пирин, се чувствам сякаш съм разчела още един ред от тези древни надписи. Велика мъдрост има в тях. Всички отговори, които искам да узная; всичко, което искам да разбера - за живота и отвъд, е написано там, в подножието на Вихрен. Перфектната българска пирамида. Тогава, защо ми е да търся другаде ?...

Понякога имам чуството, че някой се скита там горе, някой, който „знае пътя”. Искам да отида и да разбера кой е това.

Стъпките му са едва доловими, отнася ги въздишката на вятъра…

Със смяната на сезоните, се сменя и гласът на Вятъра. Сега го чух как вее в пожълтелите вече треви ! Това е Есенният вятър, с монотонни и тъжни извивки е гласът му. Навява хлад, печал и забвение. Планината опустява. Хората слизат от върховете. За да заемат тяхното място Онези, на които те принадлежат.