Размисли след Пирин

Планината никога не е враждебна, само твоя страх я прави такава.
Миналото и спомените не означават нищо, има само „тук” и „сега”.
Хората, които мислиш за близки, могат да се окажат „чужденци”, а ония, които подценяваш и игнорираш, да са по-близки до теб, отколкото си мислил.
Любовта не може да бъде любов без хармония.
Хармонията трябва да я търсим навсякъде, а не да разрушаваме себе си и сввета около нас.
Мощните пирински гори, в чиито прегръдки тишината е застинала, са едни от малкото оцелели в тази планина.
Времето е спряло горе, всички часовници показват различен час, но стрелките не помръдват.
Ако се замисля за времето, за годините, за младостта, стомаха ми започва да се свива.
Гледам напред, макар навсякъде около мен да е мрак и мъгла.
Гледам нагоре и знам, че някъде натам са върховете, усещам присъствието им като невидима сянка над себе си.
Пирин е суров. Пирин е студен. Пирин ни целува с леден дъх. Белотата ни ослепява.
Едно отдавна забравено чуство на екстаз се заражда в мен. Искам да крещя. Крещя. Няма кой да ме спре. Няма кой да ми каже: „Стига !”.
Величието и студенината на тая планина ми вдъхват сили, и аз вървя, без да усещам умора.
Тя може да ни изцеди, тя може да ни съкруши, тя може да ни смаже...Но не сега...не сега.