Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Сърцето ми остана в Барселона



Седях на плажа и гледах как самолетите се снижават и издигат на фона на красивото ноемврийско небе. Минават пред мен в далечината, после правят плах завой над пристанището и бляскавата светлина на залеза ги поглъща. Тихо е. Палмите по крайбрежната улица не се полюшват. Чувам как палубите на лодките се удрят една в друга и вълните припляскват. Приглушена мелодия на саксофон изпровожда слънцето преди да се скрие зад хълма. Пейзаж на 3000 км от дома, в който всеки елемент е точно на мястото си, подреден така, както сякаш аз съм го редила. Аз съм там, потъвам в безвремието, безделник, скитащ по улиците, който пие кафе от автоматите и ходи до тоалетна в бензиностанцията. Посядам на пейка, когато се уморя и слушам гласа на Барселона. Веднъж, когато поседнах така, при мен дойде един мароканец и ми подари ябълка. Друг път вятърът разрошваше косите ми и аз дори не се стремях да ги оправя. Където и да отидех, каквото и да направех, всяко кътче и късче от този град ми доставяше удоволствие. Потъвах в съзерцание на графитите и се запечатвах в тях. Гледах разписанието по спирките на автобусите и се мъчех да го запомня. Наблюдавах лицата и прическите на хората, а също и безкрайния поток от велосипеди. Влизах в супермаркетите и бакалиите, дори когато не бях гладна. Не исках да бъда турист. Не се чуствах като чужденец. Спомнях си първото си докосване до Испания, нежно и прелъстително. Мадрид през октомври. Сама. Тогава за пръв път слънцето на Испания ме погали и аз разбрах, че я обожавам. Това е чуство, което никой не може да ти отнеме. Свобода и лъчезарност, която никога няма да постигнеш.


А ето ме сега в Барселона.
Любима моя с мирис на море и вино. Сладкиши дебнат по витрините на магазинчетата в латинския квартал. Там стените на сградите почти се допират една до друга.
Те са грапави и студени дори и в топъл слънчев ден. По ъглите мирише на пикня. Водовъртеж от хора пъпли по спиралата, наречена улична мрежа. Струва ми се, че вече съм срещала всички тях поне веднъж.

Барселона може да те изтощи. Барселона може да изцеди силите ти и да те накара да грохнеш. Тя те вдъхновява миг след миг със своите звуци и миризми и упоен ти вървиш без да знаеш накъде. Следвай маршрута на магьосника и се опитай да го откриеш. Той наднича зад всеки ъгъл, но е неуловим. А ти сякаш оставяш след себе си линия, като охлювче, по която той може винаги да те открие къде се намираш и да те омагъоса още веднъж.


Морето се отваря като прегръдка. Зеленото е ... просто толкова зелено ! Цветовете са наситени, може би тук някъде има особен източник на светлина. Вътрешна светлина, която оцветява света около теб. Тук всичко е цветно дори когато е мрачно.
Сутрин слънцето се крие в мъгла и така е поне до 11-12 часа, когато то се пробужда, защото не бърза за никъде, пелената се вдига, силуети изникват, очертания изплуват, някой рисува света бавно и щастливо, Барселона се пробужда истински чак към 13 ч, какво по-хубаво от това за един мързеливец и безделник като мен ?

Живеем в уютен хостел на „Тахиграф Гарига”, на две пресечки от станцията на метрото, „червената линия”.
Там всички линии си имат цвят - така е много по-лесно да се ориентираш. Имаме си собствен ключ „от дома”. Сградата е изцяло на наше разположение, отвреме на време се появява Джак, домакина, колкото да изпие по една сангрия с нас, и после пак си отива. Имаме си кухня и хол с телевизор и много удобен диван. Чак да не ти се става. Ако разполагахме с повече време, със сигурност щях да се излежавам с часове, защото безделието започва все повече да ми харесва.
Още преди да тръгна за Барселона си обещах, че няма да правя планове и разчети за деня. Забележителностите и музеите не са това, кето ме интересува. Саграда Фамилия е удивителният символ на града, но дори и тя не може да задържи вниманието ми за повече от 5 минути.


Предметите и детайлите са важни:
тъмни ъгли и неочаквани пресечки, по които завивам;
книгата, в чиито страници надзъртам през чуждо рамо;

прическите и облеклото на минувачите; момента, в който запалват уличните лампи; непознатите растения по улиците, Улиците, УЛИЦИТЕ !!!

Барселона е Улицата, цветна и жива,
говор, движение, пластичност,



свят, в който потъваш, намираш портмоне на паважа, купуваш си хашиш с намерените пари, и много бира от пакистанците...Фъстъци, покрити с прах по рафтовете на съмнителни магазинчета, в които ни оглеждат подозрително. А статуята на Христофор Колумб сочи – натам !
Мирише на тлъсти дюнери и гадно кафе. На здрач омаен джаз ни омагьосва, и полицейски сирени вият в тесни сокаци; негрите, поне 10 на брой, абсолютно еднакви, стоят неподвижно с вързопи пред краката си – продават чанти и всевъзможни боклуци, прибират се, уморени, кой знае къде отиват...


В бакалията водката е по-евтина от кашкавала, при все това дебела продавачка отключва витрината, в която я държат - с подобаваща положението сериозност- и тържествено ми я подава. Аз още по-тържествено я изпивам с холандците, с които се запознах в хостела – преди те да отпътуват с метрото и Джак към Рамблата – Ларгото, където се намират всички барове и народа купонясва.

А ето го задния вход на фабриката, оцветен в луминесцентна светлина, и през него се изнизват един по един работниците от смяната; ето ги червените тухли с черен от сажди оттенък; ето ги автосервизите с каналите и оцапаните с масло работници; ето ги светлите офиси; спирката на автобуса; бледите пътници; строителните площадки; крайните квартали...


Торе Агбар, захвърлен в нищото цветен вибратор, който туристите неистово снимат, защото преливащите цветове по повърхността му, под която работят хора, карат съзнанието да откача и фантазира всевъзможни неща. Шантава феереия от цветове, блудкава сензация за фотографите. За мен си лъскав член, пробождащ нощното небе, а архитекта ти е извратен и има нужда да поседне на върха ти, но НЕ МОЖЕ.

Барселона, защо те обичам, дори не те познавам и заедно сме с теб за първи път...

Но когато заставам на хълма в парка на Гауди и наблюдавам как кварталите ти засияват един по един докато някой хрупа ябълка до мен небрежно; докато други правят вечерния си джогинг в мрака; когато се скитам с парченце пица с дъх на чесън в ръка – аз ще се чуствам като у дома и ще мечтая наистина да беше мой дом...Да посядам на каменните ти стълби, мила моя и да те милвам с мислите си, но уви, не би !

Имало едно време в село Черешово


Имало едно време едно село в Родопите - Черешово. В селото имало училище, а в училището – учител. В дворчето на училището, от скука или келешлък, учителят направил опитно поле. Посял там в лехи семена от най-различни зеленчуци, да провери дали ще виреят на 1100 м н.в. По него време били посадени брезички и секвои, сега вече големи дървета, които пазят сянка и завет. Ама на кого ?...Някога тук правели и пионерски лагер. Във всяка къща имало по 5 деца. Който успявал да завърши трето отделение му лепвали етикета „учен човек”.
Веднъж в училището прожектирали кино. Тукашните хора прости, не били виждали таквоз нещо и : „...като се спуснат конете в галоп”, явно уестърн е било, и „зрителите” вземат да проклетисват: „Ууу, чумата да те тръшне дано”, както сега напъждат конете от градините. Мислят си значи, че животните идват да ги газят.
Като настанали тежки времена, хората тръгнали като реките, надолу, към града, да се влеят в големия човешки океан. Децата намалели, училището било закрито. Наш Гошо го изпроводили в Чурен, при леля му, да си довърши образованието. Чурен е на няколко часа път, посока Върховръх, оттатък през баира. През седмицата Гошо учи, а събота и неделя си идва през планината да помага на майка си и баща си с животните. „Не сме ги оставили наште деца да играят”.
Веднъж баба Райна се научила, че учениците пробват да пушат тютюн. „Чакай да видим тая работа, аз да се трепя по цял ден на полето за 5 лв, че и по-малко са давали, от ТКЗС-то де, а те да ми харчат пари за
тютюн !!!”. Хваща големия за ухото. „Ще пушиш ли?” „Няма да пуша”. Хваща малкия:”Ще пушиш ли?”. „Сега не, ама като порасна, ще пуша”. Така ли, разбойник с разбойниците ! Баба Райна вика големия на помощ и водят братчето към обора да му натъркат устата с кравешки лайна. Педагогика ! Добре де, ама малкия явно не е бил чак толко малък, надвил ги и избягал.




„Имаше хора, ама на ! Всичко избяга по градовете. Колко пъти го карам дядото да слезнем и ние. Тука ще си умреш, ще те намерят чак на пролет. Ама той не ще – тука е израснал, тука е живял, тука му е мило...”.



„Един път чувам - идва Иван с джипа. Зимата беше. Ама на едно място спря – голям сняг, мисля си - явно е закъсал. Хващам лопатата и започваме - аз от едната страна, той от другата. Изрине, мръдне няколко метра, после пак. Тука като падне снега през декемри, чак май се вдига”.
„Значи, вълци няма. Имаше една вълчица, ама я утрепаха. Мечка е идвала до селото, ей там, в градината беше. Глиганите са най-голямата напаст. Тъпчат, ровят...Аз като ходя с животните и нали подвиквам, шум вдигам, та не ме е страх. То кое да е животно, бяга от човека.”
През селото често минава по някой „заблуден” турист и това е единствената връзка на баба Райна и бай Георги с цивилизацията. Например така се сдобили с „фенерче за главата” (челник). „Много е удобно, особено когато доя кравите”.
„Хората ме знаят, помнят ме. Аз имам много приятели. Ама те като дойдат – и аз не ги помня"...

Бойко, защо го направи ?

След дълги колебания къде да отпразнуваме настъпването на 2009-тата, между Стара планина и Рила най-накрая избрахме Родопи. Разглеждайки на 30.12 сайта http://www.bulgarian-mountains.com/bg/Huts, попаднах на местенце, което много ми хареса и би било подходящо за компанията, с която предстоеше да пътувам: заслон „Череша” http://www.bulgarian-mountains.com/bg/Huts/Rodopi/Cheresha. Намира се на няколко часа от стената на язовир „Въча” в центъра на изоставеното село Черешово.

Чрез председателя на туристическото дружество в гр. Стамболийски успях да открия телефона на стопаните – тъй като заслонът е на общинска издръжка. Въпреки че БТС вече не го стопанисва и дори се съдят с община Кричим, човекът беше доста услужлив. Чрез него успях да намеря и координати на превозвач – маршрутка, която да ни вземе от жп гара Кричим и да ни закара до стената на язовира.

На 31.12 времето беше прекрасно, слънчево, меко; настроението – превъзходно. Бай Иван, „хижарят”, дойде да ни посрещне при началото на пътеката с цялото си семейство и току-що поправената си УАЗ-ка. Взе част от багажа ни и качи при себе си и един младеж от компанията, който беше контузен лошо.

Пристигнахме за два часа. Пътеката не е трудна, пък и изобщо не бързахме. Наслаждавахме се на гледки и природа. Данчо, синът на Иван, дойде да ни пресрещне, заедно с кучето Бойко, каракачанска овчарка, макар че едва ли имаше къде да се загубим. Тук таме виси по някоя табелка, имаше и следи от групата, качила се на Коледа, както и лайна от коне.

Горе ни посрещнаха радушно. Печките бяха запалени. Спалното и „механата” (била е джамия, а после училище), бяха на наше разположение.

Красотата на последния залез за 2008 ни остави безмълвни. Планината бе притихнала сякаш в очакване на празника. Звездите щедро се разсипваха – наместо фойерверки.

В селото няма ток (логично). Стояхме на свещи и слушахме радио „Хоризонт”. Чуствах се сякаш съм се върнала във времето. Цивилизацията бе далеч надолу. Хармония цареше в душата ми.Бях с приятелите си и усещах щастие и пълнота. Това бе всичко, за което бях мечтала.

Докато не щеш ли...


Беше някъде между 20 и 21 ч. Вратата се отвори и Х влезе, като се държеше за врата. Видях, че има кръв по ръцете си. Опитваше се да каже нещо, но думите му бяха несвързани. Приближих се до него и дръпнах ръката от лицето му да видя какво има. Шурна кръв. Изплаших се ужасно, но нямаше време за това. Лошите неща стават бързо.

„Кучето, кучето ме ухапа...”. Сложих го да легне незабавно. Свалих горната дреха, за да проверя къде има рани. Беше го „хапнало” по врата, долната устна бе раздрана и висяха някакви неща, които не искам да описвам. Течеше много кръв и устата му се пълнеше с нея. Взех колкото салфетки имах под ръка и притиснах леко бузата. Казах му да не мърда.През това време другите разбраха какво става, настана суматоха, дойдоха и хижарите. Помолих ги за одеало. Завих го. Питах ги дали имат бинт и дезинфекционни средства, казаха, че нямат аптечка. Ние също не носехме нищо, което е недопустимо и със сигурност повече няма да се повтори след този случай. Проклинах се, но трябваше бързо да измисля нещо. Междувременно чух хижарите да подмятат, че за транспортиране към града и дума не можело да става в тая поледица, а също и че това не е първият инцидент с Бойко.

Трябваше да направя превръзка, а не знаех как. Започнах да търся по телефона един мой познат от Тетевенски отряд на ПСС (добре, че имаше обхват !), но той не вдигаше. След кратко колебание звъннах на централата в София. Там ми дадоха указания да накъсам чаршафи на ленти, да направя тампонираща превръзка и да сложа сняг за спиране на кръвотечението, но не директно върху раната. След което – незабавно надолу.

Ами сега ??? Дежурният в София ми даде мобилен на свой колега в Пловдив, за да се обърнем с молба за помощ към него. Обадих му се. Попитаха ме коя съм, каква съм и дали раната не е от нож. Искаха точното ни разположение. През това време Росица, хижарката, се опитваше да убеди собственика на кучето, който се оказа „горския” и син на единствените жители на селото, да дойде с джипа да вземе момчето и да го свали до Стената. Той не скланяше. „Няма да дойде, май е пиян...”, чух я да казва на Иван. А към мен – „Няма да го сваляме сега в никакъв случай, забравете ! Пътят е хлъзгав,

опасно е”.

Моята задача не беше никак лека. От една страна трябваше да убедя ПСС да вземат Х от стената, защото от Бърза помощ ни отказаха (да не кажа че ни теглиха една майна), от друга, трябваше да организрам свалянето на Х до Стената при положение, че никой не се ангажираше да го транспортира. От трета – да накарам приятелите си да спрат да се суетят около пострадалия, защото ще го побъркат.

И така, от ПСС – Пловдив ми дадоха отговор възможно най-скоро, че тръгват от Пловдив, а ние да тръгваме към Стената. Уверих ги сто пъти ЧЕ РАНАТА НЕ Е ОТ НОЖ. Записаха ми ЕГН-то.

Иван отказваше да кара джипа, може би с право. В случай, че се бе съгласил, го очакваха 10 км заледен горски път с много и опасни завои, по който е закъсвал неведнъж, както разбрахме по-късно. Джипът бе и с повредено предно предаване, разчиташе само на задно, там бяха и веригите. Няма що. Помолих Данчо да дойде с нас да ни покаже пътя, защото се подготвяме за сваляне на ръце. Нещо може би се пречупи в него, знам ли, чух го да казва: „Айде бе татко !”. Устите на жените, които от предпазливост не пускаха мъжете си, „бяха запушени”, баща и син започнаха да се организират за тръгване. Ние – също.

В същото време горският се бе съгласил да си наруши празничната вечеря и да тръгне нагоре към нас. Решено бе двата джипа да се срещнат по средата на пътя до Стената. Там щеше да чака ПСС-то.

Поради бързината на потока от събития до този момент нямах време да осъзная какво става, но когато „натоварихме” Х, увит в одеало, окървавен, в джипа, и той и приятелката му потеглиха надолу в мрака (колко сме крехки ние, хората...), аз останах дълго под зимното небе с телефон в ръка и много въпроси изникнаха в главата ми. На кого е това куче наистина ? Ако е агресивно и е нападало и друг път хора, защо хижарите не ни предупредиха от самото начало ? Момчето просто беше отишло до WC-то. Кучето стояло на вратата – там стоеше през цялото време. Понечил да влезе – и Бойко скочил към гръкляна.

Защо не беше вързан ? Помолихме да го вържат – отказаха. Не могли да се оправят с него. Страх ги било. Ами ако тях ги е страх, ние какво да кажем ?

В следващия ден чух много оправдания и извинения, но станалото вече беше станало.

Х е с множество шевове и навярно ще се стигне до съд.


Стоях отвън докато джипа не се върна. Гледах една светлинка как пъпли по склона и ту се крие, ту се появява. Най-страшно беше когато я нямаше или когато спираше за дълго. Изглеждаше толкова, толкова малка – като светулчица. Имах кръв по ръцете си и се измих в снега. Нямаше какво да направя повече.