Животът е безкрайно пътуване...към себе си

Скитници из Горната земя

Сега ще ви разкажа за едно отдавна замислено и наскоро осъществено приключение. Наричам го така, защото за мен това не беше обикновен планински преход. В дългите самотни часове по билото на Стара планина, бродейки, в меката светлина на късите есенни дни, се докоснахме до вълшебства...и по мъничко до себе си. Вървяхме в безмълвие, провирахме се през скали и пукахме съчки в пусти гори, в които скоро не беше стъпвал човешки крак. Веднъж достигнали билото, погледът ни стигаше километри напред – безкраен слънчев хоризонт. Гънките на пейзажа се губеха в далечината и небето и земята се сливаха в синьо – лилава ивица. А ние бяхме някъде отвъд, там, скитници из Горната земя.

Едни приятели щяха да се качват на хижа Мазалат от м. Лъгът над Габрово. Подвуумихме се дали да не тръгнем с тях, но накрая ентусиазмът надделя над мързела и избрахме маршрута през Соколна и Масива Триглав. Срещнахме се трима в село Гъбарево, от където е изходната точка за хижа Соколна – аз, Стеф и Стоянчо от Велико Търново. С него отдавна не се бяхме виждали и той очакваше да съм му подготвила изненада. Е, сигурна съм, че не е скучал.

Съкратихме около 5 км черен път през полето. Паркирахме досами началото на пътеката и в 11.30 потеглихме нагоре (препоръчително е колите да се оставят на паркинга на Барата, защото се краде). „Нагоре” – разбирай як баир. Върви се по ръба на дере през красива есенна гора. Радвам се, че имахме сянка, защото беше необикновено топло за сезона. По пътя се откриват невероятни гледки към Триглав. Ние всеки път се спирахме, ах-кахме и ох-кахме, и снимахме, разбира се. За час и половина се качихме до хижата, пътеката е много добре маркирана, в синьо, има места за почивка, а на едно място има и вода. Соколна е на 1340 м н.в, тоест, от полето до горе са около 800 м денивелация. От месец има нови хижари. Извършен е ремонт. Изглежда уютно, чаят е безплатен. Който иска, мога да дам телефон.
Спряхме да похапнем, че вече си беше обяд, и да поразпитаме за пътеката до Мазалат. Едно момче, май алпинист беше, ни каза, че до там са около 9.30 ч. Ха сега де ! Срам, не срам, този път хич не бях подготвена откъм информация – разчитах, че „който го няма у главата, го има у краката”. Времето беше хубаво, решихме да вървим, пък каквото стане. Ей го къде е Мазалат, не може да са 9 часа ! Тъй си мислехме.

Беше един от онези топли есенни дни, за които знаеш, че са последни, и ти се иска да им се порадваш до край. Природата изглежда примирена, укротена, спокойна, преди настъпването на зимата; това спокойствие се предава и на теб и не ти се иска, и не чустваш нужда да бързаш за никъде. Планината излъчва мъдрост и печал, сега повече от всякога й отива да носи името Стара.
Ще дойде зимата и вилицата ще я блъска в гърдите, сняг и мъгли ще покриват билата, зверовете ще се скрият в дупките си и животът за няколко месеца ще замре, тогава само вълците и скитниците ще оставят следи по хълмищата, но не сега, не сега...
Сега сме само ние, аз, Стеф и Стоянчо, вървим почти без да си говорим, всеки унесен в мислите си, понесен натам, накъдето го водят мечтите му. И страховете. Въпросите.
Обичам я тази Стара планина, тази стара познайница ! Само тя може да вълнува така душата ми, да ме разтърсва из основи, да ме накара да се вгледам в себе си, да си припомня коя съм всъщност. Там, в Долния свят, всеки ден се обезличаваме и малко по малко губим същността си, затова се връщаме тук, за да се намерим отново. Успяваме ли...
Обичам я тази Стара планина, и нищо, че колената ме болят, и умората и вятърът замъгляват очите ми, аз пак си повтарям, докато вървя: „Обичам те, обичам те, обичам те”, и знам, че тя няма да ме нарани. Но ще ме изцеди докрай.

След хижата започнахме да следим коловата маркировка. Не е много начесто, но я има. Пресича се обширна поляна, който носи името „Празното място” (дано не бъркам) и отново се навлиза в гъста букова гора. При излизането от гората на едно дърво виси табела със следния надпис: „От тук през Атанастепе – Киминчето – Белите камъни: зиме ОПАСНО ! Stop ! Лавинна опасност !”. Тъкмо на това място срещнахме единствените хора по маршрута. Бяха ходили до вр. Пиргос май. Казаха ни, че имаме още много път до Мазалат. Повече никого не видяхме.

Времето спря. Малко ли мина, много ли...Вървяхме без почивка. Слънцето светеше право в лицата ни. Често потъвахме в сянката на върховете, после, наближавайки ги, светлината отново блесваше: щедро посипано в очите ни злато, което ни заслепяваше. Още и още ! Вятърът духаше право срещу нас, пратеник на залеза. „Бързайте, бързайте!”, шепнеше той. Но умората си казваше думата. Аз не бях яла почти нищо, пиех само сок от мед и лимон, и така продължавах напред.
Малко преди Двете булки подплашихме стадо диви кози.
Двете булки е живописен връх с причудливи скали, от където идва и името му, предполагам.
Беше 17.30 ч, когато го изкачихме и имахме възможност да спрем и да се огледаме. И да разберем, за първи път по маршрута, къде точно се намираме.
Сами в нищото. Точно там бяхме. Вляво оставаше вр. Мазалат. Хижа Мазалат беше на острещния склон, много далеч и измамно близо. Приятелите сигурно вече си пийваха на топло край печката. Пред нас се изправяха Малък и Голям Кадемлия. Малкия трябваше да преборим сега, а Големият...Ей го и Ботев, любим и още по-далечен. Пазител на планината. Зад него се надиплят на запад един по един върховете...
Спогледахме се. Никой не каза нищо. Стеф си извади ябълка от раницата, Стоянчо сви един тютюн, и продължихме с удвоени усилия. Вървяхме сякаш току що тръгвахме. На Пиргос бяхме за отрицателно време. Залезът посрещнахме на Малък Кадемлия. Кулите на Ботев светнаха. Не знам защо, но това ме накара да се почуствам добре. Сякаш Пазителят на планината ни поздравяваше, че сме стигнали до тук. Като грозен склет стоеше военната постройка на Голям Кадемлия. Черен силует на фона на нежнорозовото небе. Шегувахме се, че небето прилича на свенливи момински бузи.

Беше вълшебен момент, повярвайте ми ! Момент, за който съм мечтала дни наред. Момент, който бих изживявала още много пъти, ако можех. Започнахме стръмно спускане и когато се обърнах, за да погледна от къде идваме, видях през рамо как тънка месечина се подава зад склона. След разтопеното злато в небето, Луната ми приличаше на крехко сребърно украшение. Сияше меко, мило. Цялата планина излъчваше мекота. Огнените цветове на залеза бързо се стопиха. Хълмовете потъмняха до мастилено черно. Пътят, спускащ се от Голям Кадемлия, се виеше като светла нишка в мрака. Спряхме до малко езерце при отклонението за Росоватец да си вземем вуздух и да се полюбуваме на момента. Чуствах се толкова щастлива, че ми идеше да легна там и да заспя.

Към 19 ч. сложихме челниците и се „вляхме” в Е3. Подсякохме Росоватец и продължихме с бодра крачка към Пеещите скали. Времето беше тихо, топло. Долината светеше с гирлянди от светлини – градове и села, в които хората се прибираха от работа и сядаха да гледат новините. Не знам защо, но тогава се сетих за Павел. Разказах на спътниците ми как броди сам по нощите, когато преминава за 24 часа от Мусала до Вихрен. Те не можеха да повярват, че има такъв човек.
Спомням си как беше написал веднъж, че се питал, докато вървял, какво прави там, сам, и че той също, като всички останали хора, се страхува. Ние поне бяхме трима.

Неспокойната душа винаги избира трудния пред лесния път. Примамливата топлина и сигурност на дома не може да спечели пред предизвикателствата на утрешния ден.

Спомних си за Цецо, за Лъчо, за другия Цецо, за Митака, за Ники, за Свилен, за Ани, за Стефан, за Никола...за всички онези, които познавам, или не познавам, които неуморно и безспирно бродят из планините, често сами, независимо, че има хора, които намират това занимание за съвсем безполезно. Спомних си за онези, от които съм се учила и на които съм подражавала, за да мога да стигна до тук, в този ден, в този час и да продължавам напред.
Ей такива мисли ми се въртяха из главата докато си кривях глезените из хвойната и се спъвах в коренищата. И докато не разбрах, че сме се отклонили от правилната пътека. Вместо към Вълча глава, сме хванали едно странично ребро и хайдее, в Северна България. Направихме кръгом и за не повече от 10 мин. си намерихме истинската пътека. Горе духаше много. Честно казано, искаше ми се вече да стигаме. Бях много уморена и гладна. А пък и минаването през скалите на Вълча глава по тъмно не беше много забавно. Бяха влажни и се хлъзгах на всяка крачка. Буботенето на генератора на хижата звучеше като сладка мелодия. А пък светлинката на прозорчетата, прокрадваща се през клоните на дърветата, си беше точно като от къщичката на баба Яга.

Пристигнахме някъде към 21.00 ч. На вратата ни чакаше младият хижар. Настани ни веднага. Първото нещо, което исках, беше бираааа. Поздравихме вече пооклюмалата компания и се нахвърлихме на софрата.

Хижа Мазалат е в ремонт. По принцип не посреща гости. Добре е да се обадите, преди да отидете. Предполагам, че няма да ви върнат, но ако сте повече хора, ще е проблематично.

Събудих се по изгрев слънце. Бяхме го изпратили снощи, трябваше да го посрещнем днес. Стоян не го закачахме – явно му беше дошло в повече и спеше сладко сладко.
Хижата беше притихнала. Само ние шумоляхме като мишки. Навън беше...не е за разправяне. Ниска облачност, а над нея - кристално небе. Старопланинските исполини се разсънваха бавно. Чакаха първите слънчеви лъчи да ги докоснат. Усмихнахме се един на друг. Бяхме успели в това, което искахме, и ето ни тук, един до друг, в този вълшебен момент.

Днешният ден беше още по-слънчев и топъл от предишния. Взехме си довиждане с другите и всеки пое по своя път. Стоян – към Узана, компанията - обратно към Лъгът, а ние – съвсем неочаквано, към Скобелево. Оказа се, че има наскоро маркирана, отново в синьо, пътека, която се спуска в долината на р. Габровица и отвежда до селото. Тръгва се в посока Узана, след Червената локва се минава по билцето, а не по пътя, там се търсят ниски дървени колчета, след това и табели, които отвеждат в гората. Спускането е стръмно и кракоуморително. За това пък гората е безумно красива по това време. Вода няма – докато не се стигне до реката.

От Скобелево си хванахме стоп до главния подбалкански път. 2-та километра до Габарево ги взехме с каруца. Беше много забавно. Накрая трамбовахме 5 км до началото на пътеката за да си приберем колата. За щастие, беше непокътната. Даже си имаше компания – явно и някой друг се е престрашил. Вик на соколи ни изпрати – рееха се волно над нас. Те не бързат да се прибират и да ходят на работа в понеделник.

Това е. Всичко е добре, когато свършва добре.

Ще завърша с думите на един горски, когото срещнахме на Мазалат. Горските си падат малко нещо мошеници, но думите звучаха красиво: „Тези, които ходят по гората, носят благородство в душата си. Те не са като другите хора, които цял живот живеят в града и не са стъпвали нито веднъж на планина. Знаеш ли ти, че има хора, които никога не са стъпвали на планина ?!”.
Ами, не знаят какво изпускат.

За щастието

Щастието не е щастие, когато е временно.
Щастието не може и не бива да бъде временно състояние. То не зависи от обстоятелствата.
Щастието не е щастие, когато идва от друг човек.То не може да бъде "причинено", а само да бъде усетено.
Щастието е като вдъхновение.
То е неуловимо.
По тази причина човек може и трябва да бъде щастлив само и единствено В себе си.
Поради естеството на щастието, другият до мен не може да усети в себе си моето щастие, а само своето. Щастието е строго индивидуално усещане.
Всичко, което идва от външния свят не е и не може да бъде щастие. Освен ако не се превърне в част от самия човек.
Щастието произтича от човека, а не от външния свят. Щастието е измислено от човека. В природата няма щастие. Има хармония.
Не бива да казваме:"Щастлив съм, защото...", а просто "Щастлив съм." Това е така понеже временната радост не е и не може да бъде щастие.
Същото е и с любовта. Временната любов не е любов, а привличане. Истинската любов е вечна. Човек, усетил истинска любов веднъж, я носи в себе си завинаги. Обича себе си, другия, другите, небето, слънцето, живота. Истинската любов е любов към човека и любов към живота. Невъзможно е да мразиш живота и да твърдиш, че обичаш някого.
Но колко от вас са се замисляли дали обичат живота ? Не своя собствен живот, а Живота - ежедневната пулсация на милиони клетки, които не познаваме.
Защо сме толкова себични ?
Защо си мислим, че светът се върти заради нас, за да ни "причини" щастие или да ни го "отнеме" ?
Ако не сте щастливи, можете да вините само и единствено себе си.

73 годишна баба от с. Дряново (край Лъки) разказва как селото си пати от мечки и диви свине

- Там на онзи връх има чобанин с овце, 3-4 пъти мечката му изидала овците. Разсипа го. И обора му разстрошава, и със железа са затворени, и влиза, и влиза, и не могат да я заградят. Много лошо стана тука, значи, в нашто село. Изклаха си овцете хората заради мечката. Тука от селото хората си караха овцете на тоя да ги пасе, обаче ги манаха, щото ги изида мечката. Мене ми изяде 4, аз имах повечко овчици, лятно време ги карахме там да ни ги пасе. То човека с пушка седи и не може да ги опази и не може. Много лошо стана в нашто село.

Ама защо точно тука ?

Ами то почти навсякъде, ама тука се привърза белким ли, какво стана, срещат я даже хора, тука дето сте минали, ей долу, има един гъбарник, там са срещнали една вечер една лека кола с малко мече и големо. Хората вече взе да ги е страх и взеха да вървят с коли. Много лошо.

А тебе не те ли е страх ?

А, я сом тука до кащата, тя со мене нема да дойде.

А имаш ли куче ?

Кучета – пълно селото. Я немам куче, ама тя тука баш в селото не е доходала. Те са наплодени, та толко ходят. И казвам ти, от диви свинета и мечка, нашто село са баталяса. Животните си ги измахнаха хората заради мечката. Много хора имеха, и като ги откараме на оня човек, нема кой друг да ги пасе, оня човек ги сбираше летно време, и като ги вкара нощес, довечера, квото ще да прави, с пушка да седи, разбива, той заспи човека, тя дойде, разбие оборищата, със железни врата, със сичко. Една вечер минала ототгоре от покрива, разкрила покрива да влезе в обора.

А той не може ли да я застреля, нали има пушка ?

Ами забранена е, човека не може, не му дават да я застрели.

Ами като краде овцете ?

Никой не го интересува, че краде и хората си манаха животните.

Преди колко време се случва това ?

Лани, по-отлани.

А вие на някого оплакали ли сте се – на кмета…на горския…

Охооо, оплакваме се, ама никой не ни обръща внимание.
Вие от къде сте ?

От София.

Много хубаво сте направили да наобиколите. Тука ловното ми ги плати по 100-тина левчета. Тая овца сто лева ли прави ? Като деца ги гледаме. Обаче за това нещо да вземете мерки. Много лошо стана.

Ако се застреля мечката, ще се реши ли проблема ?

Ами ако разрешат да се изчистат, как нема да се реши ?

По-добре да ги застрелват ?

Ами да ги застрелват, разбира се, кво печелим от тия мечки ? Каква полза имат от тия мечки, та да ги държат и да тормозят народа. Така си говорим. Дивите свинета ми ровят картофите. Виж горе къде са гробищата. И там лани дойдоха, та умрелите хора щяха да изкарат. Ако не си изкараме по некое картофче, гладни ше седиме. Дивите свинета ако ги изчистят, и мечката да я манат, народът ще бъде много спокоен. Да ги убият. В Карамуш имаше такава градина, обаче от там ги пуснаха мечките. И сега се завъртяха тука в нашия район, и не се махат, и не се махат.

Ловци има ли от селото ?

Има. И в Лъки има цяла бригада. Ама не знам, разрешават ли им, не разрешават ли им да ги трепят, какво ги правят ?

Тя е защитен вид и не може да се убива.

Какво ще печелят от тая мечка ? Народа да тегли ! Кажи ми защо народа ще тегли от едни мечки ? Я не мога да разбера какво печелят от тея мечки ? Може и да печелят нещо та ги бранят. Мечките не намаляват, те се плодят.

Страх ги е хората от мечките ?

Ми как да не ги е страх, тя ще ги нападне.

Нападателна ли е ?

Че как да не е ?! Мечката е много лоша. Ама никой не ни обръща внимание.

Туристи идват ли ?

Идват. Далече не ходят.

И какво ще правите с тези мечки ?

Зимно време тя лежи, ама лятно време ходи много и народа е наплашен.

Навремето имаше ли такива неща ?

Не. От 4-5 години. Хората искаха да си гледат по няколко овчици да се препитват, но щом ги яде ката ден, няма файда. Заради това диво, младите избегаха, всичко зарезаха. Пък тука ако не са градинките…едно време си сеехме по къра, по високите бърчини…сега не може. Сега прасето го разтури. Подкопава мрежата отдолу.
Вземете мерки нещо да се поуспокои народа. Вече взе да ги е страх да идат по високото. Да вземат да си добият нещо лятно време. Тука в горите растат малини, и работи други, и сичко. По-рано се сбирахме по един билюк жени, одиме да си набереме. Сега всичко така си остава, окапва. Най-голямата грешка дето я пуснаха от Карамуш. Моят мъж е бил 35 години чобанин. Овцете където му се мяркат по бърчинките, там ги оставя и си дохада спокойно. Сега има и войчове, и мечки, и прасета. Стана диво. Т
Тука сме останали едни стъргули…

Ти на колко си години ?

На 73.
Господ да ви помага, където ходите, с крила да хвъркате !

мина много време...

...откакто за последен път публикувах нещо в блога си. днес е първият ден, в който имам желание, а и възможност, да се "завърна" тук и да започна отначало.
през това време пътувах много, срещах се с различни хора - нищо по-различно от това, което съм написала за себе си...от това, което по принцип правя. в тези дни бях по-sad spirit, от когато и да било.
сега вече знам - времето не съществува. между детството и младостта има само един миг. между младостта и старостта мигът е още по-кратък.
сякаш беше вчера, когато тичах навън да играя с комат и домат в ръцете.
отиде си дядо ми. и баба ми почина. от живота ми си отидоха много скъпи неща. животът ми се промени драстично и тъгата стана мое постоянно състояние, от което нямам и надежда, че ще се излекувам. "който търси мъдрост, намира печал".
сега знам, че където и да отида, каквото и да правя, колкото и километри да измина, колкото и върхове да изкача,аз съм своята абсолютна стойност, която не се променя (помните ли "твърдите скоби" от математиката) и времето и разстоянието не влияят вурху мен. щастието не е в "повечето".
сега знам, по-добре от всякога, колко бързо минава животът, колко малки и незначителни са нещата, които правим в него, а колко значими ни се струват всъщност. и колко е лесно да загубиш всичко...завиниги. но как ще загубиш нещо, което всъщност никога не си имал.
"не сме умрели. никога не сме живели..."
пазете това, което имате. защото единственото, което със сигурност имате е себе си.