През прозореца си виждам Боянския водопад - като тънка сребърна нишка пада струята му...Прилича на бижу, с което планината се е окичила.
Скоро дърветата ще се разлистят - и гората ще го скрие в пазвата си.
Защо нямаме време да се порадваме на пролетта ?
Защо нямаме време да вдигнем очи и да съзрем красотата й ?
Имам чуството, че си губя времето тук, в този град. Че някъде ТАМ се случва нещо прекрасно и вълшебно - докато аз стоя тук и не правя нищо. Че някъде припламва залез, другаде се разнася песен на птица, по-нататък щура пътечка се вие през килим от цветя...пада звезда, вълна се обръща и птица приплясва с крила.
Какво правим тук ?
"Защо трябва да стоим на тясно ?!!"...
Искам да знам какво става с този свят, свят, останал без капчица любов, в който хората си подаряват любов само един на друг-ако и това се случи...
Кой обича звездите, както очите си ?
Кой обича небето, както лицето си ?
Кой обича тревите, както косите си ?
Кой обича вятъра, както душата си ?...
Всяка сутрин, когато се събудя, нещо ме вика НАТАМ, искам да се събуя боса и да стъпвам по тревата...Да тръгна по една пътечка и да изчезна, да се разтворя в света, да се превърна в ухание, в частичка светлина...във всичко и в нищо конкретно.
Ума блуждае като светулка в мрака.
Клетници сме ние, хората, и това си е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар