Тази вечер, докато слънцето залязва през предното стъкло на колата и от уредбата звучи Where the streets have no name на U2, имам чуството, че мога да разперя ръце и да прегърна целия свят !
Имам чуството, че мога да имам всичко, което поискам - но аз не искам нищо !
Казвам на Стефан: "Едни хора тръгнахме, а други се връщаме" - и последните лъчи огряват лицето ми ведно с усмивката.
Някой сякаш е хванал четката и е рисувал света. Картините, които се редят една след друга пред очите ми, са пълни с цветове и нежни извивки. Меко сияние струи от тях...или може би извира от душата ми ?
Мисля си, боже, колко сме богати, достатъчно е само да протегнем ръка и всичко това е за нас ! За нас, хората ! Но ние непрекъснато рушим и рядко създаваме.
С благодарност се обръщам към Луната, която изгрява над Рила, надзъртайки плахо зад призрачен воал от облаци.
Ефирна. Прекрасна. Вълшебна.
И към всички, които бяха ТАМ, за да направят тази нощ още по-приказна и да сгреят със смеха си душата ми, така, както никой огън не може да сгрее.
Няма коментари:
Публикуване на коментар