Музика в душата

Музиката на света - в душата ми.
Tихатa мелодия на небето...

...И се протягам на пръсти към звездите,
пораствам
и надничам към Вселената.
И тя наднича в мен.

"Когато мракът е най-гъст, можеш да видиш звездите", персийска поговорка.

Разцъфнали като цветя
върху мастилени води
звездите са.

...А ние, клетници, странници, пътници, винаги ще се завръщаме там
в подножието
на най-Голямата от всички,
ще търсим небесата пипнешком
и ще шептим със вятъра молитви...

Ще пием от кристално чистите води,
целувайки звездите.

И ще си тръгваме.
Понесли времето на рамо.
И мечтите си.

Човек не остарява на години -
човек се ражда с възраст
и тази възраст е неговата отличителна черта
през целия живот.
Кога ще си отидем от света
е все едно -
и тъкмо затова си струва
да живеем !

Въпроси много. Отговор няма...

През прозореца си виждам Боянския водопад - като тънка сребърна нишка пада струята му...Прилича на бижу, с което планината се е окичила.
Скоро дърветата ще се разлистят - и гората ще го скрие в пазвата си.
Защо нямаме време да се порадваме на пролетта ?
Защо нямаме време да вдигнем очи и да съзрем красотата й ?
Имам чуството, че си губя времето тук, в този град. Че някъде ТАМ се случва нещо прекрасно и вълшебно - докато аз стоя тук и не правя нищо. Че някъде припламва залез, другаде се разнася песен на птица, по-нататък щура пътечка се вие през килим от цветя...пада звезда, вълна се обръща и птица приплясва с крила.
Какво правим тук ?
"Защо трябва да стоим на тясно ?!!"...
Искам да знам какво става с този свят, свят, останал без капчица любов, в който хората си подаряват любов само един на друг-ако и това се случи...
Кой обича звездите, както очите си ?
Кой обича небето, както лицето си ?
Кой обича тревите, както косите си ?
Кой обича вятъра, както душата си ?...
Всяка сутрин, когато се събудя, нещо ме вика НАТАМ, искам да се събуя боса и да стъпвам по тревата...Да тръгна по една пътечка и да изчезна, да се разтворя в света, да се превърна в ухание, в частичка светлина...във всичко и в нищо конкретно.
Ума блуждае като светулка в мрака.
Клетници сме ние, хората, и това си е.

Една поучителна история

Искам да ви разкажа една случка.

В събота със Стефан решихме да се разходим до Боянската църква. Тъй като живеем в Павлово, за нас това е една съвсем обикновена разходка - от нас до църквата се стига за не повече от час.

"Разходката" до Черни връх я оставихме за неделя, за да можем да се наспим и да си починем от доста напрегнатата (поредна такава) седмица.

Беше хубав пролетен ден, малко хладен, но свеж и слънчев. По улиците нямаше много хора, в църквата също.

Помотахме се малко из двора, и решихме да се връщаме обратно. Разминахме се с група сръбски туристи, или по-точно туристки, защото бяха само жени. Слава богу, че подранихме !

Спуснахме се надолу по паважа към площадчето, където е спирката на 107 и чешмата. Там обикновено се събират "селските гъзарчета" и форсират моторите си, но сега беше спокойно.

Точно на това площадче ни пресрещнаха мъж и жена на средна възраст с карта в ръка. Подхванаха ни отдалече:

"Ду ю спийк инглиш ?"

"Йес, ай до", отговорих аз като пионерче, готово да помогне на всичко живо и неживо, особено в събота сутрин.

Не ми било "инглиш", най-ми било "ъмерикан". Оказа се, че тези двамата са американски туристи, които обикалят из Европа, в частност, из България и търсят Националния исторически музей.

Обяснихме им, че сме в една и съща посока и предложихме да ги заведем до там.

Те страшно се зарадваха.

По пътя говорихме за най-различни неща (много любопитни тез американци бре !). Направи ми впечатление странния начин, по който подпитват за разни неща, например, "how do you feel about comunism" или "имате ли известни лекоатлети", или "трудно ли е за младите хора да си намерят работа"...

Питах се, какво ли пише в гайдовете им, че задават такива въпроси...явно си бяха изградили някакви стереотипи за българите и ги проверяваха.

Аз отговарях учтиво, доколкото ми позволяват познанията по американски.

Лека полека стигнахме музея.

Попитаха ни дали бихме искалаи да влезем да разгледаме с тях, но ние не искахме. А може би трябваше, за да видим докъде ще стигне простотията им.

На "раздяла" чичкото протегна ръка, аз мислех, че за да се ръкуваме, както правят приятелите...

Каква беше изненадата ми, когато видях, че подава сгъната на 8 петолевка !!!

"Да пиете по една бира".

Нямам думи да опиша погнусата и обидата, които изпитах в този миг. Направо ми се дорева.

Казахме му, че няма нужда и побързахме да си тръгнем. Защото ако бяхме останали, щеше да се излее поток от думи, и то не дотам цензурни.

Нека някой друг обясни на хАмериканеца колко обидно е да предлагаш пари на българин за чисто човешка услуга.



ПОМНИТЕ ЛИ ТЗИ ПЕСЕН НА ТОШКО КОЛЕВ "КАК ЩЕ ГИ СТИГНЕМ АМЕРИКАНЦИТЕ"...

НЕ, БЛАГОДАРЯ, НЕ ИСКАМ ДА ГИ СТИГАМ !

никога никога никога не искам да ги стигам

Нов ден започва
Пуква се нова зора
Тиха песен оглася
Маслено тъмна гора
Последна звезда на хоризонта
Догаря своя пламък
Нов ден започва
В студено царство
От камък
Царство без дворци
Но там е моят дом
Ще препусна напред
Без войска и без кон
Там е моят храм
Време е да поведа хората си към планините
Дори и за последен път
Онези, които загинаха
С тях ще се видим отвъд
Само песента на вятъра
Ще оглася дългите самотни дни
На маслено зелените гори

Върху стария като времето мъх
Ще стъпваме
Като килим, по който-
Последни - или първи-
От забравените дълбини на някога
До утрото ще извървим.
Ще стигнем върховете…

И те стоят
Далеч над болка и печал
В свят от камък
В свят от кал
Над маслено зелените гори
Където никой вече няма да върви